В анализа, който ИПИ прави на структурата на домакинските бюджети има радостни новини (1).
Трайна е тенденцията на относително намаляване на разходите за храна. Очаква се за пръв път делът да падне под 30%. В същото време разходите за свободно време, култура и образование прехвърлят 4% за първи път от 2012 г. насам. Двете числа говорят, че домакинствата отделят по-малко средства за стоки от първа необходимост, което си е показател за подобряване на жизнения стандарт. И тези тенденции, казва статистиката, важи за всички децилни групи, тоест и за най-бедната част от населението.
През второто тримесечие на 2019 г. нарастват средствата, които домакинствата използват за погасяване на данъци и осигуровки. Те постигат рекорд от 14,23%. Това се дължи на спада в безработицата – все повече домакинства включват работещи лица.
Обаче! Структурата на доходите при бедни и богати показва противоположни тенденции. При децилните групи от I до IV делът на заплатите в доходите намалява – този дял е около 30 %, докато в следващите децилни групи до X делът на заплатите се увеличава и стига 70%. Това означава, че при най-бедните се потвърждава и дори се задълбочава трайното изключване от пазара на труда.
Това е тревожният факт, който ИПИ констатира въз основа на най-новите данни на националната статистика за домакинските доходи. Този факт говори, че най-бедните обедняват още повече и че неравенствата в България (а ние в ЕС сме на първо място в тази черна класация) продължават необезпокоявано да се увеличават.
Какво е обяснението, което ни предлага ИПИ?
Първо, бедните домакинства „не успяват да се възползват от общото подобрение в икономиката.“ Просто не успяват! И защо? Защото в тези домакинства има много пенсионери и инвалиди, има много деца, а образованието и квалификацията им е ниска.
Към основните причини е сложено поведението и на държавата – „погрешното припознаване на политиката по отношение на доходите“ Казано на по-прост и разбираем език – увеличенията на минималната работна заплата като метод за борба с „работещите бедни“. Тази политика била погрешна, защото най-бедните изобщо нямат досег с пазара на труда“ И това налагало търсенето на други решения.
Тъкмо ми стана интересно, защото очаквах някакви идеи за решения срещу увеличаващата се бедност на най-бедните, и анализът на ИПИ спря! Явно институтът е решил, че е казал най-важното – „много погрешно е да се вдига минималната заплата!“
Лошото е, че общо взето всички значими субекти в обществото (медии, партии, синдикати, НПО-та) стигат до тук. Когато се занимават с проблема на жизнения стандарт на българина, те констатират бедността и нейното увеличаване в мащабни групи от населението, констатират увеличаването на неравенството, обясняват ни (защото ние не го знаем!) колко зле изглеждаме на фона на другите европейски страни и толкоз! А какво трябва да се направи?
Тези значими обществени субекти мълчат, защо са постигнали консенсус в полза на най-богатите. От гледна точка на този консенсус е лошо, дори абсурдно, да се вдигат данъците на заможните и с тези пари да се провежда социална политика, включително и в областта на образованието и квалификацията. Лошо и абсурдно е също държавата да се намесва в икономиката, например чрез създаване на предприятия, които ползват главно ниско квалифициран труд и още много лоши и абсурдни неща. Това, което обединява тези „абсурдни“ неща е осезаемо по-голям финансов принос на богатите във функционирането на обществото и изработване на активни държавни политика за противодействие на бедността.
