Петър Младенов беше пиян търтей, Луканов - злодей

Петър Младенов беше пиян търтей, Луканов - злодей
  • Автор:  Проф. Юлиан Вучков
  • Дата:  
    26.02.2017
  • Сподели:

Нашата политическа класа от съставляващите я парламентарни партии мрази авторитетните специалисти, интелектуалци. Тя отхвърля възможността те да оглавят всички министерства под нейния парламентарен контрол. Убеждава ни, че такова чисто експертно правителство не можело да управлява България успешно, защото не можело да носи политическа отговорност със своите държавни дела. А България изостава тъкмо защото днес в нейното управление има много политика, партизанлък, приказване, пропаганда и няма подтици за материално и духовно строителство.

Чудя се как тези овластени хора говорят за отговорност, след като тяхната 28-годишна ръководеща ни дейност е образец за безотговорно, авантюристично, стихийно, безстопанствено отношение към българския живот. Квалифицирани специалисти в някои правителства е имало, но те все са били съвсем малко. Те не могат да са полезни, защото също са партийно оцветени, безпринципни, подкупни, а и потъват, оказват се самотни в неграмотното министерско мнозинство.

Вече четвърт век председателите на парламентарните партии у нас влизат в политиката и стават премиери, без да имат авторитетна, значителна, плодотворна професионална дейност, биография в една или в друга област на общественото строителство. Така и всички техни министри оглавяват едно или друго министерство, без да имат ценз, образование, ценен опит, достатъчно стаж, не изобщо, а за него. Те са все послушни изпълнители на премиерските поръчки.

Щатният съветнически състав на нашите президенти и премиери не е техен компетентен помощник. Той е техен доносник, рекламатор, ласкател. Не посочва слабостите им, грешките им от страх да не загуби службата си, защото знае, че те са диктатори, но и комплексари, че се дразнят от умните, насочващи ги партньори. България изостава много и буквално потъва, защото най-високите етажи на нейното централно управление вече почти три десетилетия се оглавяват от хора, които безумно обичат и обгрижват само себе си и са с огромно самочувствие, макар че са кухи хора. Всички те са много затворени в своите държавни и партийни кабинети. Нямат системни преки връзки с народния живот, често получават информация за него главно от репортерите на радиата и телевизиите, от подчинените им кметове, областни управители, повечето от които се хвалят и ги лъжат, за да не загубят властта си.

Днес нашата политическа върхушка няма онези жизнено необходими постоянни срещи с авторитетни интелектуалци, с будни представители на редовото население, които биха им дали реална и пълна представа за действителността с идеи за нейната положителна промяна. И днешните водещи от почти всички наши телевизии, но особено от ефирните, са откъснати от българския народ, макар че все ни съветват да го слушаме и да го уважаваме. И те събират информация не чрез преките си впечатления от него, а чрез репортерите. Така им нарежда контролиращият ги, цензуриращият ги техен екип от десетина продуценти, редактори, консултанти. Той им определя гостите, темите, въпросите. Предварително им казва кои могат и кои не могат да бъдат канени, защото са големи критици на нашата власт, на САЩ, на ЕС, НАТО. Водещите имат слушалки в ушите си и аутокю пред себе си. Там им се съобщава какво още да питат поканените хора. Ние много рядко чуваме кой точно овластен идиот е извършил голямо безобразие и е ощетил държавата, народа. Случва се онова, което става в съда – установява се каква е, но не и чия е вината. Оказва се, че вина има, но виновни за нея няма.

Телевизиите почти никога не ни позволяват да видим как видни интелектуалци, други редови българи извън властта влизат в студиото и подемат диалог с виновния премиер, министър, депутат, прокурор, съдия, кмет и не го жалят, а го изобличават с факти. А всички ние се нуждаем от подобни телевизионни срещи, защото чрез тях се уверяваме, че безотговорният овластен човек лъже, но пак запазва властта си. Случва се водещите да кажат какви обвинения е имало към гостуващия им управник. Но веднага се съгласяват с неговите уверения, че е безгрешен, вместо да споделят недоволството си от политиката му.

Друга история е управлението на БКП до 1989 г. Известно е, че Политбюро на БКП беше върховният вожд на България в продължение на 45 години. То се съставяше главно от генералния секретар на БКП Тодор Живков. Но се променяше и се оформяше в окончателния му вид от Кремъл. Хитроумният Живков отлично знаеше, че половината от него са склерозирали съветски агенти, надути чорбаджии с дървени глави. Но обикновено той подминаваше техните глупави предложения, като ги ласкаеше, защото се боеше, че ако ги настъпи, могат да го разделят с властта му чрез Кремъл. Живков категорично и последователно отказваше да повери много важното изпълнителско управление на премиери с много качества. Страхуваше се, че те могат да организират своя група с многото си подчинени и да го свалят от власт. Тази мисъл не го напускаше от влизането му в управлението през 1956 . до излизането му от него до 1989 г. Тя го правеше опасно и безпричинно подозрителен, мнителен и спрямо уважаващите го хора, макар и невинаги, а в отделни периоди.

Живков възлагаше премиерската длъжност на безлични хора с ясното съзнание, че те няма да вършат сериозна работа. Затова поемаше техните задължения, като ту поправяше, ту търпеше техните глупости, защото бяха послушни. Понеже изпълняваха своите задължения съвсем формално, фактически Живков държеше в ръцете си цялата партийна и държавна власт. А те бяха все хора с чиновнически души, с канцеларско мислене. Един от тях беше много ограниченият и безпринципният Георги Атанасов. Той ОХУЛИ цялата дейност на Живков на 10 ноември 1989 г. по поръчка на Луканов, Лилов, Младенов. А викаше „Ура” за възродителния процес на Тодор Живков. В премиерското кресло седеше и Гриша Филипов – друг самодоволен дърдорко. Той поучаваше журналистите с празнословни речи и до края на живота си не пребори противния руски диалект в българското си говорене.

На 10 ноември 1989 г. се овластиха тримата най-яростни противници на Живков – Петър Младенов, Андрей Луканов, Александър Лилов. Тези свирепи властолюбци го свалиха с преврат, без да му дадат думата, а седмица по-късно го изкараха и народен враг, макар че години наред го величаеха и се подмазваха на дъщеря му Людмила. Те ни уверяваха, че тя била духовно чудо. Възхваляваха дори нейните грешки, нейните недопустими и опасни увлечения, нейните пристрастия, раздутите преразходи на много държавни пари от нейни крадливи помощници за ценни, но и за маниакални мероприятия като скъпото и смешно дългото въртене около делото на художника Рьорих.

Петър Младенов беше празноглав пиян търтей. Александър Лилов беше високомерен, но объркан човек извън живота, беше защитник на мъгляви идеи. Въобразяваше си, че е стратег на БКП, а тя все повече се превръщаше в хищна милионерска банда, каквато остана и до днес. Андрей Луканов беше злодей. Той ограби много банкови притежания и ги раздаде в куфари на червени агенти. Те за нула време станаха милионери, крадливи бизнесмени, а доста от тях взеха да се размахват като горди антикомунисти заедно с доносниците на 6-о управление на Държавна сигурност. Сега едни от тези ченгета, клеветници, се разхождат в печата, радиото, телевизиите и са първи лъжедемократи.

Заради тези изроди ДС не ми издаваше паспорт за посещение в САЩ в продължение на осем месеца, въпреки че командировъчната ми заповед беше подписана лично от Людмила – дъщеря на държавния глава Тодор Живков. Бях много угнетен от това унизително отношение на ДС към мен през 1979 г. Но не се оплаках на Живкова, защото реших, че търсенето на подобна помощ е под моето достойнство, защото съм горд човек. Живков умееше да компенсира присъствието на слабите кадри с много ярки личности. Чрез свои доверени хора той издирваше редица авторитети в тяхната професия. Проверяваше ги в лични срещи, доказваше, че ги цени, като ги удостояваше с ръководни държавни постове на средно равнище. Нещо повече! Грижеше се поне половината от министрите да бъдат висококвалифицирани ръководители на своя ресор. И пак лично ги опознаваше, преди да ги издигне.

 

Доста от тях бяха получили висшето си образование в престижни университети от Москва и Петербург. Такива много полезни фигури бяха например външният министър Иван Башев, енергийният министър проф. Никола Тодориев, търговските министри Георги Караманев и Христо Христов, здравният министър акад. Радой Попиванов, министърът на културата Георги Йорданов. Георги Павлов ръководеше много успешно химическата промишленост. Той е дядо на Бойковата гайда Лиляна Павлова. Само че днес тя развява антикомунистическото знаме и се пише голям държавник. А трябва да обясни като регионален министър защо България прилича на изоставена зона, защо тунелите се срутват и убиват хора и защо до припадък вика „Ура!” за своята партия ГЕРБ.

Живков обръщаше сериозно внимание на народа въпреки диктаторските си наклонности, прояви. Той обикаляше много села и градове, когато беше вече над 65 години. Знаеше имената на много ръководители на заводи, предприятия, фабрики, болници, колективни земеделски стопанства, помнеше техните имена, споделените им проблеми. И подпомагаше решаването на много от тях според обективните възможности. Много системно посещаваше безброй изложби, спортни състезания, особено театри. А днес 90% от неговите овластени наследници не са стъпвали в театрални и концертни зали извън конгресите на партиите им. Живков общуваше активно и неспирно с редовото гражданство, за да разбере дали ръководните лица мързелуват, но го лъжат, че работят много, за да не бъдат свалени от него. Често показваше, че уважава общественото мнение, като пускаше слухове, че Политбюро планира да издига някои хора, и се отказваше от тях, ако то не ги одобряваше.

Той не позволяваше да го критикуват - него и дъщеря му. Нахъсваше се срещу осмелилите се да посочат негови и нейни грехове публично, па макар и по най-любезния, уважителния начин. Но с годините той все повече изслушваше споделените неудовлетворения от социалистическата система. И то не само на четири очи, а и в редица публични пространства. Сам смяташе, че тя има редица недъзи. И все повече се тревожеше от тях толкова, че стигна до храбростта да сподели, че тя ще се окаже недоносче, ако не спре да финансира крупни, но безплодни предприятия, заводи, фабрики.

 

Той все повече изтъкваше отрицателните явления в България, като подчертаваше, че доста от тях възникват по вина на върховната власт, без да изключва себе си като неин първи ръководител. Все го чувахме да казва: „Ние, другарите от Политбюро и от Министерски съвет, сбъркахме тук, увлякохме се там. Сега се чудим какво да правим, ама дано вземем правилното решение”.

 

На закрити събрания един милион членове на БКП чуваха безпощадни доклади за безобразията на генерални и заместник генерални директори на заводи, предприятия. Лееха се съобщения за тяхното осъждане и вкарване в затвора. Те бяха разследвани, но и наказвани най-сурово въз основа на проучвания на държавния и партийния контрол. А след 1989 г. обвиняват управниците днес, а утре оневиняват всеки от тях.

Прочетена 1558 пъти

Станете почитател на Класа