Защо България не успява да стане модерна държава?

Защо България не успява да стане модерна държава?
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    18.05.2020
  • Сподели:

Всеки човек, който живее днес в страната ни, си задава този въпрос, търсейки причината в управляващата ни политическа класа. По-малко са хората, които се сещат да потърсят по-назад, в епохата на тоталитарния комунизъм. Още по-малко са тези, които се обръщат към проблемите на Междувоенния период, а пренебрежително малко са онези, които виждат проблемите изначално, още от Освобождението.

Проблемите на България с корупцията, липсата на ефективна и градивна политика, и прозрачност днес са очевидни. Вината на хората, управлявали страната през последните 30 години без изключение, е също очевидна.

Проблемът с високата неефективност на Народна република България в периода 1945-1989 г. не е така очевиден.

Строежът на заводи и панелни квартали и започването на магистрали, които така и не са довършени, е създало у много хора усещането за икономически просперитет при социализма.

Фактите обаче говорят за постоянен спад в раждаемостта, фискална неефективност, натрупване на външен дълг и неадекватно индустриално развитие, което не е съобразено със спецификите на страната, а е подчинено на налудничавите схеми на СССР в рамките на СИВ. По онова време корупцията е широко разпространена, страната търгува нелегално с различни стоки към Третия свят, съществуват сериозни етнически проблеми, предшестващи "Възродителния процес" - един от големите позори в българската история.

Но дори и тези проблеми са ясни до известна степен. Периодът между двете световни войни също често се забравя като източник на доста недостатъци. Политическите борби са остри и изпълнени с насилие. Страната дълго време не разполага с властта да контролира престъпността - появяват се разбойнически банди и отряди. Политическото насилие ражда поредица от терористични действия, които на свой ред водят до ново повишаване на насилието.

След 1934 г. демократичният принцип е фактически унищожен от авторитарния режим. Макар и да са преодолени доста от политическите проблеми, остават немалко социални - икономическо неравенство, ниска грамотност и латентно социално напрежение. Всички те са част от вътрешните предпоставки, довели до събитията от 1944-46 г.

Преди Войните за национално обединение България е държава с много проблеми.

Въпреки т.нар. Чудо от началото на XX век, страната е подчертано аграрна, без ясно изразена, стабилна средна класа, с ниско ниво на грамотност и проблеми с налагането на държавния контрол в определени части на страната, частично туширано след управлението на Стамболов.

Корупцията в страната е повсеместна, спекулира се със всичко, включително и с доставките за армията по време на война. Политическия живот в страната е изпълнен с остри конфронтации, без ясно изразени идейни течения и е базиран по-скоро на партийн-клиентелистки отношения, отколкото на ясно осъзнати групи, подкрепящи определена политическа идея.

Както е видно, съществува една постоянна нишка от проблеми, която остава неизменна в продължение на над 140 години - липса на ясни политически идеи, клиентелизъм, неадекватна индустриализация на страната, острота в политическото противоборство, надхвърляща обичайните конфликти между управници и опозиция.

Всички тези проблеми се коренят във фактори, оказвали влияние още при създаването на България след Освободителната война.

За съжаление, тези фактори продължават да измъчват обществото ни вече четиринадесет десетилетия, израждайки се поколение след поколение. Причината за това е, че политическите елити в страната намират изгода в поддържането на тези проблеми, които им позволяват по-лесното управление на населението.

Макар и различни в своята същност, Третото Царство, Народна република България и Република България са обединени от общия стремеж на политическите елити към контрол на държавата, съчетан с минимална форма на отговорност и отчетност пред номиналния суверен - населението.

И така, кои са тези фактори, които благоприятстват действащата система?

- Държавата като враг на населението - този феномен е наричан от специалистите "ниско доверие" и е свързан с вярата на голяма част от обществото, че държавата не може и/ или не иска да защитава интересите на обикновения гражданин. Коренът на този проблем е продължилото пет века османско владичество, което е създало у българина усещането за държавната власт като за чужд, репресивен субект, срещу който индивида и рода трябва да водят постоянна борба.

Тя е свързана с укриване на данъци, опазване на имуществото и членовете на семейството/ рода и пълно недоверие към държавните институции. Всички тези тенденции пускат дълбоки корени в обществото. - Недоверието към съседите - част от горният проблем е и капсулирането на обществото в родови структури, които изпитват недоверие и неприязън към чуждия субект.

Тази капсулация е продукт от естествената склонност на човек да се доверява най-вече на хората, с които дели генетична връзка - колкото по-силна е тя, толкова по-голямо е доверието. Това е и причината селата да се делят на махали, а от своя страна дадено село да враждува със съседното и т.н.

След 1900 г. селските общини постепенно се разпадат спрямо класическия си модел, но мрежата от доверени лица по роднинска линия остава, насърчавана и от клиентелизма на Третото царство. Този процес се задълбочава отново след 1945 г., като отговор на репресията на обществото от страна на тоталитарната власт.

Масовото преселване на цели села в градовете, води до репродукция на старите аграрни социални връзки и в градска среда, с което не селяните се урбанизират, а градът се аграризира. Родовите връзки са стимулирани и от корупцията, недоимъка и назначаването на "свои хора" на ключови места.

- Чуждата държавност - малко хора си дават сметка, че моделът на държавна организация, формулиран от Временното руско управление, съчетан с привнесените практики от Белгия, създават една административна рамка в България, която не е естествено присъща на населението.

Към това трябва да добавим и факта, че държавният глава също е чужденец, както и висшите военни и част от министрите (до 1885 г). Макар и смятана за най-либералната в Европа, Търновската конституция не отразява реалната степен на социално и политическо развитие на българите, което води и до следващия проблем.

- Институционална незрялост - Търновската конституция дава всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже. От днешна гледна точка това звучи доста демократично за 19-ти век и наистина е. Големият проблем на демокрацията обаче, е, че нейната ефективност зависи от два фактора - устойчивост и тежест на съществуващите институции и относително добро ниво на грамотност на населението, което носи отговорността да избира управляващите. В България през 1878 г. и двете неща липсват.

Поради отсъствието на държавност, България не успява да създаде добре структурирана институционална рамка, която да понесе новите права и възможности на обществото. Единствените адекватно функциониращи институция по това време са Църквата (Екзархията) и училищно-читалищната мрежа и както е видно, те изпълняват своите цели далеч по-ефикасно от всички останали звена в новоосвободената държава.

Паралелното създаване на институциите и политическите сили в страната води до политизирането на първите и превръщането на държавната служба в част от по-широката клиентелискта система, която се развива до Войните за национално обединение. Вместо бюрокрацията да действа като противотежест на политическата власт, тя се превръща в неин инструмент. Тази тенденция се е запазила непроменена вече 140 години.

- Липсата на ясни и стабилни политически идеи - по време на заседанията за приемане на Търновската конституция в Учредителното събрание се сформират две идеологически фракции, които историците наричат "либерали" и "консерватори".

Макар тези етикети до известна степен да отговарят на общите нагласи на политиците в двете фракции, в България не се появява ясно изразен политически спектър, съществуващ в страни с по-сериозни парламентарни традиции. След Съединението, с вливането на политическите формации от Източна Румелия, имената либерали и консерватори се превръщат по-скоро в надписи на фасадата, отколкото в реални изразители на политическа същност.

Роенето на партиите, Режимът на Пълномощията и авторитарното управление на Стамболов само задълбочават процеса по политическа маргинализация. Далеч по-важно за дадена политическа сила от идейното й начертание става популизмът и създаването на широка маса от клиенти, които да гарантират влизане в парламента. Алеко Константинов твърде добре синтезира нещата в "Бай Ганьо прави избори". Междувоенният период е свидетел на ново политическо лутане, причинено от провала в Обединителните войни.

Това лутане се съчетава и с политическия тероризъм на ВМРО и БКП и приключва, поне на повърхността, с авторитарния режим на Борис III. Комунизмът ликвидира краткия опит за политическо многообразие, но сам той е продукт на деформираната политическа идеология, продуцирана от СССР на Сталин. След 1989 г. наблюдаваме ново идеологическо обезличаване на политическите сили.

Названия като леви и десни имат малко реална стойност в България след 2001 г., а дори и преди това подобни етикети са по-скоро условни.

- Икономическата неефективност - проблемът с модерната държава е, че тя се нуждае от добре устроено материално и добре образовано и грамотно общество, чийто цели, интереси и идеали да тушират естествените опити на политическите елити да контролират държавата и разпределението на благата. За съжаление България не успява да реализира своя реален икономически потенциал.

Това се дължи както на нестабилната политическа среда при нейното създаване, така и на последвалите тежки деформации в обществото в Междувоенния период и особено в рамките на тоталитарния комунизъм и ликвидирането на частната собственост.

Всъщност, в началото на 2020 г., преди кризата с коронавируса, България е три пъти по богата на база БВП спрямо 1981 г., когато БКП триумфално чества 1300 години България.

Въпреки това, днес страната ни страда от много и очевидни проблеми, ясно изтъкнати от международни доклади, бизнес оценки и общественото възприятие. До голяма степен вина за липсата на ефективен икономически растеж е и стремежа за преследване на сигурни държавни служби, съчетан с индустриалното закрепостяване от времето на комунизма.

Държавната служба още след Освобождението се превръща в желана награда и цел на мнозина находчиви граждани, които виждат в нея по-сигурен и стабилен източник на доходи в сравнение с рискови икономически инвестиции. По тази схема България много напомня на Гърция.

Основният проблем на развитието на държавността в България е, че за разлика от държави като Великобритания, Нидерландия и Германия, този процес не се случва плавно и постепенно, надграждайки опит с традиции и авторитет на институциите, а се формира стихийно, вследствие на Освобождението на страната ни от османско владичество.

С други думи, голяма част от проблема е огромният исторически багаж, който тежи на плещите на народа ни. От друга страна, процесът на културна еманципация през Възраждането показва, че когато имат мотивацията и времето, българите са способни постепенно да изградят сложни и добре функциониращи социални институции каквито са Екзархията и училищно-читалищната мрежа.

Клиентелизацията на българското общество, наследена от сходни османски модели, съчетана с неадекватното икономическо развитие и ниски доходи на голяма част от населението, пречат за формиране на стабилна средна класа, която постепенно да се превърне в гръбнак на процеса на политическа модернизация.

Военните катастрофи и още по-катастрофалния половинвековен тоталитарен комунизъм допълнително измъчват и без това полу-формираната политическа традиция, наследена от Третото българско царство. Възможна ли е реформата днес? Разбира се.

САЩ са измъчвани от клиентелизъм чак до началото на XX век и едва след ясния икономически подем следва преструктурирането на политическия ред, което впрочем продължава чак до началото на 80-те години, свързан и с огромния расов проблем.

В България, слава Богу, етническият проблем не съществува в подобни пропорции и дори ограничените му прояви сами по себе си не са от решаващо значение.

Далеч по-важно е консолидирането на заможни или поне осигурени имотно, образовани хора, които да създадат истинска средна класа, която успоредно с икономическото развитие, стимулирано от Европейската интеграция, да наложи и преструктуриране на политическата номенклатура, която продължава да предопределя съдбата на народа ни.

Станете почитател на Класа