Кръв от екрана

Кръв от екрана
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    15.10.2019
  • Сподели:

Отново е един от онези дни, кървавите. Ден, в който опиташ ли да се информираш за случващото се по света и у нас, те очакват най-вече истории за смърт. На челни позиции и с възможно най-голям шрифт на заглавията.

Българи, застреляни в Чикаго; мъж, наръган в Костенец; англичанин, починал в София. При това с колкото се може повече детайли за престъпленията, жертвите, извършителите и техните роднини.

 

Насилие от екрана

 

Публиката е кръвожадна – да й дадем това, което иска! Ама не с мярка. Да й даваме, даваме, даваме, докато се задави и започне със сълзи на очи да не иска повече. Но дотам няма да се стигне, спокойно. Възмущението от кръвта на екрана (монитора, дисплея...) е като настинка – трае няколко дни, после отминава. До следващия случай.

Нали е предизборна кампания, политическите новини са кът. Всеки ход се следи внимателно, всяка дума се анализира, така че по-добре за партийните централи е да цари период на затишие. Разпространяват се само предаварително одобрените изборни послания, при това както си му е редът – платено. Обичайните скандали липсват (освен от тези кандидати, които така се опитват да си правят кампаниите) или се пазят за последния момент. Самите медии пипат по-внимателно политическите новини. Кампания е все пак.

Това създава вакуум, в който насилието изпъква твърде лесно. То е изкушаващо – по подобни теми се работи бързо, стават за водещи (че иначе конкуренцията ще го пусне в началото на емисията и тогава какво ще правим?). Насилието смущава зрителя/читателя/слушателя, приковава вниманието му, гъделичка любопитството му за подробности.

И такива му се дават, и още как. Важното е да гледа, слуша и/или клика.

Без значение, че така се стимулира "синдромът на гадния свят" в аудиторията - песимистичната представа, че живеят в свят, изпълнен с насилие.

Краят на миналата и началото на новата седмица дадоха "материал", както се казва. Първо дойде трагедията с убитите от свой съсед българи, живеещи в Чикаго. Някои медии изобщо не съобщиха имената на жертвите, други започнаха да дълбаят в цялата семейна история.

Не историята на самото престъпление – кой ги е убил, как ги е убил, къде, кога и – евентуално – защо, ами в техния личен живот. Откъде са, от колко време са в Чикаго, къде са работили, какви деца имат, как се казват, кое на кого е...

Медиен портрет на едно почернено семейство. Колкото се може - по-детайлен - да не би аудиторията да тръгне да търси информация за жертвите другаде.

Пикът около този случай беше друг – със снимките на загиналите трима българи и един американец и откъде се взеха те. Взеха се от кампания за набиране на средства за погребенията на четиримата, започната от техни близки в GoFundMe и подписана с имената на децата на двама от убитите.

И макар някои медии да съобщават, че е започнала такава кампания, това не стана в текстове със заглавия от рода на "Близки на загиналите в Чикаго българи търсят помощ". Не, акцентът пада върху снимките, които близките са използвали към своята молба в GoFundMe. Именно на тях се гледа като на ценния ресурс, защото добавят лица към имената.

И така получаваме заглавия от рода на"Вижте убитите в Чикаго"или"Първи СНИМКИ на жертвите...", просто защото те ще осигурят повече кликове.(и макар призивът за финансова помощ да е цитиран и снимките да са използвани, по-малко са местата, където е предоставен и линк за саматакампанияв GoFundMe)

Другият пример е с убийството в Костенец. Ровенето по случая от някои медии с по-есенни нюанси стигна до там, че да се пише за всяка интимна подробност от личния живот на убит и задържана, че дори за родителите на един от тях... Всичко това за свободна консумация – на случайния читател, но и за близките, за които това е като сипване на сол в рана.

Първосигнално, вината за подобни прояви се търси само в репортерите. Но може да погледнем малко по-нагоре - към хората, които ги инструктират какво и как да търсят.

Пример отпреди няколко години - редактор на новинарска емисия, който покрай поредната трагична новина попита дали интервюираните плачат. Защото, ако не плачат, не е добре. От лешоядска гледна точка, не човешка.

И тук прокънтява онзи Етичен кодекс на медиите, който за съжаление има само пожелателен характер. Там пише:

"Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност."

И още:

"Само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот."

Проблемът е, че е много изкушаващо да приемеш това, което на обществото може да му е интересно, за обществен интерес. Ама не е същото, колеги.

Всяка редакция прави своите грешки. Въпросът е дали се учи от тях или ги повтаря с някаква цел. Защото една твърде често повтаряна грешка спира да е изключение и се превръща в тренд, от там и в редакторска политика.

Advertisement

Прочетена 234 пъти

Станете почитател на Класа