Стефан Кисьов: Забранете на младите да влизат в книжарниците

Най-новият роман на Стефан Кисьов – „Тайната на рицаря Капулети“, вече е на пазара с логото на издателство ЕРА. Авторът провокира читателите си с една нетрадиционна версия на вечната тема за Ромео и Жулиета. Стефан Кисьов е роден през 1963 г. в Стара Загора, където завършва гимназия с преподаване на френски език „Ромен Ролан“. Учил е в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и парижката Сорбона. В стремежа си да опознае света и да трупа жизнен опит като писател, Кисьов сменя множество професии, но никъде не се задържа задълго, често пътува и живее в различни градове и държави. Работил е като електромонтьор в трамваен парк, шлосер в химически комбинат, администратор в хотел на Черноморието, сценичен работник в Старозагорската опера, сервитьор в НДК и резиденция „Бояна“, бил е журналист на свободна практика. През 1990 година емигрира със семейството си в Швейцария, където остава да живее в продължение на две години предимно в Цюрих, но след това се завръща в България. През 1995 година започва да публикува в „Литературен вестник“, където създава и поддържа рубриката „Криминале“ в продължение на шест години.
Стефан Кисьов е автор на 60 разказа, пиесата „Гларуси“ и на романите „Джубокс“, „Никъде нищо“, „Не будете сомнамбула“, „Твоето име е жена“ и „Воайорът и квартирантката“. През 2004 година става първият носител на наградата ВИК за романа „Екзекуторът“.



- Г-н Кисьов, посягате към една твърде експлоатирана, но вечна тема – за Ромео и Жулиета. Какво ви провокира да го направите?
- Ромео и Жулиета са експлоатирани по какъв ли не начин, но за тях няма роман. Или поне аз не бях чувал да има. Има разкази на Луиджи да Порто и Матео Бандело, пиеса на Уилям Шекспир, филм на Дзефирели, мюзикълът „Уестсайдска история”, балетът „Ромео и Жулиета” на Прокофиев, операта „Капулети и Монтеки” на Белини. Но няма роман. Или по-точно нямаше допреди няколко дни, тъй като официално вече има и това е „Тайната на рицаря Капулети” .
Всъщност аз доста се учудих, че няма роман, и това дори ме изуми. Как беше възможно, при толкова много писатели от времето на последния, който беше писал за Ромео и Жулиета – т.е. Шекспир, никой да не реши да пресъздаде историята им с роман? И досега това ме учудва и не мога да спра да се чудя. Как беше възможно дори гении като Уолтър Скот, Дикенс и тем подобни да не пресъздадат най-великата европейска любовна история в проза? Да не съзрат какъв огромен потенциал именно като прозаично произведение има тя? И в момента, в който открих това, не можах да спра да мисля и да се чудя. Така постепенно започнах да се изпълвам с мисълта, че не би било зле да има такъв роман, започнах да си представям как чета роман за Ромео и Жулиета и всеки път, когато си представях това, ми ставаше приятно и ме изпълваше някаква особена топлина и аз си представях как бих се чувствал като читател на такъв роман, а след това неусетно започнах да си представям самия роман, Ромео и Жулиета, Италия... Хубавото в случая беше, че всъщност преди това не бях чел нищо за Ромео и Жулиета. Бях гледал като дете филма на Дзефирели, бях слушал много за тях, като всички, но не бях чел нищо. И тъй като аз съм писател, автор на романи, започнах да се изкушавам от мисълта точно аз да напиша този роман.
Реших, че не трябва да повтарям досега написаните истории и моите „Ромео и Жулиета” трябва да бъдат не конкуренти на досегашните, някакъв вид прозаични клонинги, а съвсем различни герои. Реших да не повтарям и нито една от известните сцени на пиесата, или ако това е неизбежно, да променя смисъла и развръзката й. Като в същото време трябваше да запазя общия смисъл на историята дори да я обогатя и направя по-разбираема и близка за хората от нашето време.
Моят роман е роман-разследване за историятя на Ромео и Жулиета. Проследявам тази история още от зараждането на омразата между родовете Монтеки и Капулети, търся обяснение за това защо двама влюбени предпочитат да умрат, но не и да престъпят волята на родителите си. За това каква е ролята на обществото, религията в техния живот.
Пресъздавам живота в Италия (не само във Верона) и всичко това постепенно дава отговор на въпросите. Може би не на всички, но на много от тях.

- Защо се мразят Монтеки и Капулети?
- Във всички истории за Ромео и Жулиета има например два въпроса, които според мен остават неизяснени. Първият е за причината за омразата между Монтеки и Капулети. Нито един от разказвачите за Ромео и Жулиета не е обяснил това. Аз реших, че това е един от най-важните моменти в историята. И се заех с това да го разплета, обясня.
Вторият много важен въпрос (също оставен досега без отговор) за мен беше свързан с тайнственото лекарство, което изпива Жулиета, след което се вкочанясва, заприличва на умряла и я погребват, а след това „възкръсва” в гробницата. Що за лекарство е било това? По какъв начин е било приготвено то? Не би ли могло – щом притежава такива невероятни способности, да лекува и въздейства и по друг начин? Как и кой го е създал? Как биха погледнали съвременниците на Ромео и Жулиета на такова чудо? Ами църквата? Инквизицията? Какви изводи би си направила тя? И т.н.

- Обясненията ви звучат страшно интригуващо! Досега пишехте предимно на съвременна тема. И публиката ви харесваше. Не съм прочела отрицателна критика за ваша творба. Съобразявате ли се с вкуса на читателите?
- Аз вярвам, че писателят трябва да създава творби, които да изграждат вкуса на публиката, а не обратното, колкото и просветителско да звучи. Писателят трябва да се води от вътрешните си убеждения и пориви, да слуша единствено гласа на съвестта и сърцето си... И да не очаква пари и призвание... колкото и жестоко да звучи това. Писателят трябва да е абсолютен фанатик, а неговата фанатична вяра да бъде любовта, красотата и справедливостта... или подобни неща. Аз самият гледам да бъда такъв... разбира се, невинаги успявам, но вярвам, че идеалният писател е такъв.

- Книжният пазар се свива в условията на световната криза. Може ли днес да се живее само от писане на сериозна литература?
- Човек избира сам своята съдба и после не трябва да се оплаква и хленчи. Аз реших да стана писател преди около 35 години, т.е. като бях на 12, с всички евентуални плюсове и минуси... Всяка професия има положителни и отрицателни страни. Но по принцип в живота няма лесни пътища. Има такива, които изглеждат лесни на пръв поглед. Но всички са по своему трудни. Аз реших да стана писател не за друго, а защото просто много обичам да чета, да фантазирам... А и защото исках да се чувствам свободен... Ако си доволен от работата си, това е много важно.

- Бихте ли се върнали към репортерството? И изобщо какво е мнението ви за вестникарския занаят?
- За мен репортерството е висш пилотаж. Добрият репортаж може да бъде не по-малко въздействащ от добрия разказ или филм. Ако мога да правя репортажи без редакторска примка на шията, не бих се поколебал да правя... Добрата журналистика е 100 процента свободната журналистика. Както и добрата проза изобщо. Тук става дума не само за липса на цензура, а и за творческата свобода на журналиста. Истинският журналист е творец.

- Помогнаха ли ви „сервитьорските години”? Съжалявате ли, че се върнахте от Швейцария в родината си?
- Понякога ми се иска да замина много далеч, чак на някоя друга планета. Но после си казвам: „Какво ще правя там?” Аз съм космополит в доста отношения, но патриот по отношение на езика. Говоря няколко езика, но се чувствам най-добре, когато говоря, пиша и чета на български.

- Заглеждате ли се в политиците? Какви чувства будят те у вас?
- Да, заглеждал съм се по някои жени-политички, когато бяха по-млади, а аз – по-наивен.
Шегувам се. А сега по-сериозно – да, имам един любим политик и от все сърце се надявам да не ме разочарова.

- Младото поколение почти не чете книги. Какво смятате, че ще четат вашите потомци?
- Има един начин да се накара младото поколение да чете – на всички до 18-годишна възраст трябва да им се забрани да влизат в книжарниците без придружител... както и достъпът до книги. Като в „451 градуса по Фаренхайт” на Бредбъри. На тях само като им забраниш нещо го правят. Пак се шегувам.


Интервюто взе Елиана Митова
Прочетена 1139 пъти