Стефан Цанев в "Сънят на сенките": Забравата е по-страшна от смъртта

Стефан Цанев в "Сънят на сенките": Забравата е по-страшна от смъртта
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    10.08.2019
  • Сподели:

Къде са гробовете на българските ханове, на българските царе, на болярите ни, на воините, на редовите ни граждани в древността? Да питам ли къде са гробовете на Паисий, на Раковски, на Левски, на Ботев, на Бенковски?

Излезе от печат второто издание на книгата на Стефан Цанев "Сънят на сенките" (Книга за мъртвите).
В нея авторът разказва за своите срещи с велики българи, преселили се вече в по-добрия свят, които обаче продължават да се "разхождат" в неговата памет.
Книгата съдържа 36 разказа-спомени, които ни връщат в различни мигове от нашата история, наситени с присъствието на личности, оставили диря в театъра, в киното, в литературата.

 

http://epicenter.bg/images/news/82019/thumbs/main_1565344494.png

Между страниците на "Сънят на сенките" оживяват Елисавета Багряна и Дора Габе, Евлоги и Христо Геогиеви, Маяковски и Пеньо Пенев, Атанас Далчев и Анастас Михайлов, Асен Босев и Александър Геров, Анжел Вайда и Апостол Карамитев, Борис Христов и Георги Джагаров, Георги Марков и Дечко Узунов, Невена Коканова и Евгений Евтушенко - все имена на велики творци, до който писателят Цанев се е докосвал.

Всеки разказ е мининовела, всеки спомен е един свят, от който днешните българи могат да черпят и вдъхновение, и поука, но най-важното е да имат памет.


"И това е надеждата: че смъртта е само праг към нечия памет,
където и аз ще имам със живите еднакви права ..", казва Стефан Цанев в "Автореквием" (1980)

Епицентър.бг  ще публикува откъси от книгата "Сънят на сенките" на Стефан Цанев.
За да имаме памет!



ЗАБРАВАТА Е ПО-СТРАШНА ОТ СМЪРТТА 

Все по-малко утешителни думи за бъдещето на отечеството ни мога да ти кажа, мила моя Яна, защото все по-безутешно разбирам, че нещастията ни не се дължат само на бедността. Престъпността, алчността, всеобщата корупция, дребното мошеничество, ментетата, нитратните зеленчуци, трошенето на уличните лампи, на пейките из градинките, мръсотията, грубостта, неуважението ни един към друг – всичко, всичко това не е следствие на материалната ни нищета. 

По-вярно ще излезе, че бедността ни се дължи на всички тези неща. Духовната нищета предхожда и поражда другата.
Това не е от сега, това иде много отдалеч.


Ти знаеш по-добре от мен, че свидетелства за древните цивилизации имаме благодарение на култа към мъртвите. Нямаше да знаем нищо за Египет, ако не бяха пирамидите. Нямаше да знаем нищо за траките, ако не бяха надгробните им могили. Нямаше да знаем нищо за етруските, за древните римляни, за древните гърци, за маите, за шумерите.


Почитта към мъртвите, желанието и надеждата, че мъртвите продължават да бъдат заедно със живите – това е увереността на един народ, че има бъдеще. Когато някой народ живее ден за ден, без перспектива – такъв народ няма нужда от спомена за своите мъртви.
Досещаш ли се кой е този народ?


Къде са гробовете на българските ханове, на българските царе, на болярите ни, на воините, на редовите ни граждани в древността?
Да питам ли къде са гробовете на Паисий, на Раковски, на Левски, на Ботев, на Бенковски?


Как така са оцелели по нашите земи до наши дни тракийските гробници, а българските ги няма?


Имало ли ги е въобще?


Или ние сме хвърляли мъртвите си в хендеците като кучета?


Знам, че въпросът е страшен, но отговорът е още по-страшен, няма защо да го търсим в тъмното минало.
Известни са ти гробищата в Рим, Лондонските гробища, Пер Лашез в Париж. Знаеш ли Новодевичето гробище в Москва, гробищата в Санкт Петербург, гробищата в Букурещ?


Навсякъде по света селищата на мъртвите съперничат по изящество, чистота и уют с градовете на живите.
Погледни гробищата в което искаш селище на България:
Бурени. Пустош. Грозни надгробни плочи. Поругани гробове. Имената на мъртвите са изчегъртани. Изгнили кръстове. Немара. Вездесъщата мръсотия.


Това го няма и в най-дивашката държава по света.
Смъртта на достойните мъже възпитава добродетели – са казали древните римляни. И те наистина са възпитавали децата си с примера на мъртвите.


А ние?
Отиде ли си някой от този свят – зачеркваме го завинаги. Ни знак, ни следа, ни помен.


И защо се чудим, че циганите крадат бюста на Яворов и претопяват главата на Левски? Защо се чудим, че никой по света не ни уважава, че се държат се с нас като с вандалите на света? Какво уважение искаме да има светът към нас, след като ние не уважаваме дори паметта на великите си мъртви мъже?


Не знам, мило мое дете. Знам само, че дърво без корен не живее, не расте.
А мъртвите – те са нашите корени.
И с все по-голям страх си мисля за съдбата на България…
Забравата е по-страшна от смъртта.
Затова ще ти разкажа за някои достойни мъже и жени, които вече не са на този свят, но продължават да живеят в мен.

САМО ПАЗЕТЕ СЕ ЧИСТ! (Елисавета Багряна)

Беше пролетта на 1956-та, март или април. През август щях да навърша 20 години, остарявах (Смирненски, този Моцарт на българската поезия, мой кумир тогава, бе умрял на 24 годишна възраст!) - трябваше да се бърза. И пъхнал в джоба си две смачкани листчета със саморъчно написани стихове, запътих се към списание „Септември“ (освен него и вестник “Литературен фронт”, други литературни издания нямаше).


Изкачих се по стълбите, влязох в хола на апартамента, където се помещаваше редакцията, в полумрака намерих вратата с надпис “Поезия” и почуках. Чух отвътре леко фалцетен женски глас:
- Влезте.


Отворих вратата и се заковах на прага - зад бюрото видях Елисавета Багряна! Физиономията ми толкова добре е изразявала какво съм си помислил, чу тя се засмя и каза:
- Не бойте се, не съм умряла, жива съм!
Смехът й беше някак провлачен, елегичен – като ехо на отдавнашен смях.


Багряна тогава е била на около шейсет години - по-млада, отколкото съм аз сега, но тогава и през ум не ми беше минавало, че писателите от читанките може да са живи...


Извадих от джоба си двете листчета, подадох ѝ ги, тя прочете двете стихотворения и каза:
- Добре. Но тук в едното нещо не ми харесва.
Работата се закучи. Един път правих поправки, втори път – тя все не харесваше нещо. Като отидох третия път, ми рече:
- Опитах се аз. Вижте.


Беше зачеркнала несполучливия мой куплет и отстрани беше написала с красивия си почерк нова строфа - нейна. Строфата беше хубава, разбира се, но безнадеждно чужда. Обаче - как да й го кажа? Безмълствувах.
- Добре – чух я да казва. - Вземете го, помислете си и елате в четвъртък.

Съжалявам, че не запазих този лист със саморъчно написаната строфа на Багряна. Четях я, препрочитах я – хубава беше. Но колкото пò ми харесваше, толкова по-силно заработваше ината ми. Как така – първото ми публикувано стихотворение, а всъщност да не е изцяло мое! Не спах цяла нощ, живеех тогава на един таван в Овча купел, на разсъмване луната влезе през капандурата - кръгла и жълта, като препечена пита, залязваше над Люлин. И куплета (както лъжат всички) сам се написа:


Аз помня още как ръка
към месечината простираш:
“Да беше топла питка, а?
Да се търкулне по баира…”
(Става дума за гладното циганче Айше - първата ми детска любов.)

 

Дойде заветния четвъртък, почуквам пак на вратата, чувам познатото “Влезте!”, влизам, “Добър ден!” - и подавам листчето. И в този същи миг изведнъж разбрах колко неделикатна е ситуацията - тогава нямах пишеща машинка, не намерих къде да препечатам стихотворението, така че бях задраскал строфата на Багряна и над нея бях написал на ръка моята - просташко самочувствие, но беше късно, тя държеше вече листчето в ръцете си.


Последва мълчание, дълго като “Война и мир”. Накрая, сякаш че изпод земята, чух гласа й:
- Стефан Цанев, вие сте поет.
Тези думи бяха орис.


Нататък обаче нещата тръгнаха от зле по-зле. Унгарските събития през есента на 1956 изостриха класовата бдителност в социалистическа България, досиетата се проучваха отново - спомниха си, че сестрата на майка ми е разстреляна като враг на народа, други петима народни врагове от фамилията ми лежаха по затворите и лагерите, на дневен ред беше изключването ми от университета, отгоре на всичко преживявах първата си нещастна любов, първия сблъсък с еснафския прагматизъм, разочарования, разочарования…


Да не очакваш нищо и никого
и никой никога да не те очаква.
Никой път да не те извежда никъде,
защото ще си чужд навсякъде...


Всичко в мен се рушеше. Рушаха се и стиховете ми. Рушеше се класическия стих - владеех го свободно, до някакво свое съвършенство, но започна да ме дразни. Неговата музикалност. Неговата хармоничност. Неговата официалност. Неговата правилност. Срички, рими, ритъм - добре, но защо винаги, защо навсякъде, защо задължително? Мога - но защо? Нервите ми бяха опнати до скъсване. И стиховете ми ставаха нервни, накъсани, налудничави, отхвърлях едно след друго правилата, каноните, догмите, все повече се приближавах до това, което по-късно наричахме свободен стих, но по-точно казано - бе освободен стих - освободен от догмите, каноните и правилата на класическия стих.

 

Наивен бях.
И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах.
Нищо.
Обичах ги.
И лъжеха ме много.
И много ми е болно.
Нищо.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички!


Носех стиховете си на Багряна, тя дълго ги четеше, мълчеше, не знаеше какво да ми каже, всеки път ме изпращаше с ”Донесете ми нови”, но и новите бяха като предишните, че и още пó. Накрая ми рече:
- Вие сте толкова млад, откъде такава мъка?
Мълчах гробовно. Тя добави колкото можеше по-внимателно и нежно:
- Нищо, че стиховете ви са несполучливи. В тях има страдание и откровеност. А страданието ражда поета.


Какво ти раждане - погребваше ме…
Тръгнах си, без да кажа дума. Но преди да затворя вратата зад себе си, чух:
- Само пазете се чист…


Едва сдържан хлип като че ли имаше в гласа й. Да се пазя чист? Когато с мен постъпваха толкова мръснишки? Защо да се пазя чист? Нямах отговор. Но в този миг някаква ламбичка светна в тъмното дъно на душата ми. Пламъчето трептеше, трепереше, откъсваше се от черното фитилче, всеки миг можеше да угасне – слизах по тъмното стълбище внимателно, пазех пламъчето…


Всеки можеше да ме стъпче тогава, да ме убие. А и по-късно… Можех да озлобея, страданието лесно се превръща в омраза...
Чел съм много истории за герои, слушал съм много обяснения за издръжливостта им, за стоицизма, за героизма – патриотизъм, любов, вяра, идеали…


Сигурно. Може би. Не знам. Аз бях на 20 години.
През каквито и страдания да ми беше писано да мина по-нататък, каквито и съблазни или изпитания да препречваха пътя ми - в най-тежките, в най-безнадеждните мигове на живота си чувах в себе си оня глас:
- Само пазете се чист…
Беше ми достатъчно.

 

 

Прочетена 336 пъти

Станете почитател на Класа