Хвърчащите хора
Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
Валери Петров
“Когато говорим за делото му – огромно, респектиращо – неизменно иззад книгите наднича и лицето на мъдреца с благ, някак всепрощаващ глас и всевиждащи очила. Зад тях ни гледа неговата чиста душа на дете, с която преназова живота ни с цялата му пълнота и естественост. С таванските спомени и меките есени, когато и дъжд вали, и слънце грее, и се сбогуваме с най-скъпите си същества, и чудом се, чудим и смеем над самите себе си. Моят първи, осъзнат и тръпен досег до Валери Петров се състоя в ученичеството, когато заедно с приятелката ми Хариета четяхме всеки следобед на глас сатиричните поеми “История със знамена” и “Репортаж за трите “хаш”. Мисля си, особено втората, е засадила у нас крехките кълнове на съпротива срещу лъжата и обществения фалш; срещу въздуха на несвободата, който все повече се втвърдяваше и ставаше труден за дишане.
Малко по-сетне видях поета на живо – беше някакво тържество, нему посветено, в музея на Яворов. Помня претъпканата, душна заличка, свенливо свития, почти сгънат о две Валери Петров. И Радой Ралин, който стои изправен до вратата и разказва прелюбопитни спомени – и смешни, и страшни. И все повтаря, набляга върху трудолюбието, не – върху работоспособността на поета. Спомня си някакъв запас, когато Валери Петров чертае старателно безупречни схеми с цветни моливи; или общите пребивавания в творческия дом в Хисаря, когато от шест заранта сяда пред пишещата машинка, за да превежда комедиите и историческите драми на Шекспир. Валери Петров слуша и сякаш все повече се смалява и смалява, затрупан от чуждите думи, които го разказват, променят, възхваляват, въздигат и приземяват. Изчезва и се слива с някакъв друг свой, митологичен образ, който напуска едва когато всички замлъкват и той зачита стиховете си.
Музиката в стиховете на Валери Петров унася. От началото чуваш само нея, а сетне на пръсти и деликатно те превземат и мъдростта, и дълбоките води на Словото с трепкащите му нюанси, откривателски рими и смисли, с вечните “стари неща малко поновому”.
Уникалното в делото на поета и преводача – аз бих го заменила с “претворителя” – Валери Петров е във факта, че едва ли можеш да го сбъркаш с другиго въпреки цялото му необозримо разнообразие. Но той си е той. И когато превежда “Фауст” на Гьоте (току-що излезе нов негов превод, изд. “Захарий Стоянов”); и когато превежда Джани Родари; и когато се смее горчиво над обществените недъзи; и когато се прощава с любовта и със своя баща. Той си е той между бляскавото, фойерверково остроумие на Шекспировите комедии и мъдрата занимателност на детските приказки; и когато превежда Превер, и когато пише “с любов и нежност” сценарии за киното; и на голия остров от великолепното си стихотворение “Японски филм”; и във филма “На малкия остров”
Мирела Иванова
