БАРИТОНЪТ АТАНАС МЛАДЕНОВ: „ОПЕРАТА Е НАЙ-ЗНАЧИМОТО НЕЩО, КОЕТО ПРАВЯ В СЪЗНАТЕЛНИЯ СИ ЖИВОТ!“

80691895 1496577850497282 6314458552052219904 n


Солистът на Софийската опера – баритонът Атанас Младенов, бе номиниран за престижното отличие „Музикант на годината", което традиционно връчват колегите от предаването „Алегро Виваче" на БНР. Срещаме се за разговор с Наско дни преди неговия пореден дебют на сцената на националния оперен театър – този път в ролята на Жорж Жермон от „Травиата" на Верди.

- Информационният повод за това интервю е твоята номинация за наградата „Музикант на годината". Ти си в една категория и в компанията на изключително престижни имена. Как се отнасяш към наградите - признание, стимул, важна оценка за работата, суета или ...?
- Откровено казано много се учудих, защото съм номиниран сред най-изявените действащи музиканти днес.

 

- Не бива да се учудваш, защото моето мнение е, че младите артисти и солистите на Софийската опера, които сте всеки ден на своя пост и изнасяте на гърба си репертоара на първия оперен театър, заедно с ветеранит, трябва да бъдете разпознаваеми и за обикновения човек извън стените от Операта. Хубаво е да звучите повече в радиоефира, в телевизионните програми. В този смисъл всякакви публични събития, с фокус към Вас са добре дошли.
-Наградите са нож с две остриета. От една страна, всяко отличие гали егото на човека и казва: „Това, което вършиш не е просто нещо, което изчезва с последния изпят тон и падането на завесата в края на спектакъла, а има нещо, което остава в паметта на хората". В този смисъл всяка награда е много хубава инициатива, за да се подкрепи един млад артист, който се посветил на изкуството. Съгласен съм, че имаме нужда от по-голяма медийна гласност на певците. Движейки се по улиците, ние сме абсолютно непознати за хората в сравнение да кажем с актьорите, които хората може би познават повече от сериалите и тв участията им във формати, дори не толкова от театралната сцена. От друга страна, всеки, който се е качвал на сцената знае, че има опасност от едно възгордяване, да си кажеш: „Ама разбира се, аз това го заслужавам. Толкова много давам на сцената всеки ден ..." . Всъщност, всеки трябва да дава на публиката и на своето изкуство и театъра онова, което му е по силите, да направи така, че това нещо да стане значимо. За мен в това е смисъла. А не да се вслушваш единствено в големия аплауз и да мислиш, че си повече от останалите на сцената. Операта е екипно изкуство. В един отбор играем за една кауза. Важен е крайният резултат да е много добър, а не кой ще вкара най-много голове.

 

53643412 1022994544575151 4121244226883158016 n

 

- Ти си роден в семейство на дългогодишните музиканти Веселина и Славчо Младенови – отдадени, обичани и уважавани колеги в Софийската опера. Това какъв отпечатък даде за теб в развитието ти? И понеже отправната ни точка бе „Музикант на годината", как оценяваш себе си – като комплексен музикант или все пак повече си осъзнат оперен певец?
- Да, аз се родих в семейството на оперни музиканти – и двамата ми родители са инструменталисти в оркестъра на Софийската опера. Смятам, че това е страхотен плюс, защото, навлизайки в оперното поприще имам щастието да имам безрезервната подкрепа от собствените си родители. Има един момент на една много интересна психологическа надпревара. Знаеш, че всеки път, когато излизаш на сцената, семейството ти е там долу в оркестрината, което е допълнителен стимул да се представиш още по-добре. За мен е изключително важна и специална подкрепата, която получавам от родителите си – и изказана чрез думи, и като усещането за обич, насърчаване, безрезервна опора. Същевременно, те са и много взискателни и критични, когато е нужно, обективни са винаги.

 

- Предполагам, че чисто професионално те те стимулират да се вгледаш и в други нива на музиката, на драматургията, успяват да те провокират чрез техния опит съпреживяване да бъдат до теб, когато израстваш в дадена роля – процес, който продължава и след премиерата?
- Това е скритият момент. Често разговорите за музикалната страна, за цялостното произведение, за образа продължават в неформална среда в къщи. Чувствам вълнението им във всеки един момент. Те истински вярват в мен. След репетиция мога да разчитам на тяхната преценка и често обсъждаме сполучливите неща или пропуските. Вслушвам се в съветите, които ми дават. За певеца е важно да има ухо, на което да вярва по отношение на звука и пеенето.

66822783 2536428516377965 5359930687883313152 o


- Как така се случи, че започна с цигулката?

- Определено това бе решение на моите родители. С цигулката бях като частен ученик в Музикалното училище, а успоредно с това бях в хуманитарно училище. Безспорно преминах много силна музикална подготовка и като че ли това оказа основно влияние в мен. В един момент спрях да свиря на цигулка, но музиката остана в мен.

- Между свиренето на цигулка и пеенето има фундаментално еднакви неща – по отношение на линията, преливането на тоновете, прецизността във волевото формиране на звука, кантото на певеца ... И как стигна до пеенето?
- Първоначално се бях насочил към хуманитарна професия. В Испанската гимназия учих много езици. Изведнъж обаче желанието за пеене се появи в точния момент и надделя над всичко. Започнах да пея, но не за да избягам от точните науки, в които никога не съм бил добър. Явно това, което е било посадено в мен от крехка възраст е съзряло и е настъпил момента да стъпя в пътя си. Винаги съм пеел.

 

- Оперният певец трябва да притежава огромна палитра и арсенал от качества, можене, талант, воля, инат, бекграунд, подготовка в много направления – актьорство, езици, вокална техника, музикална култура и познание и още, и още ... Образът на оперния певец е много повече от онова, което хората виждат като готов продукт или си представят. Преди певецът да се качи на сцената пътят на създаването му е много дълъг и труден, който трае с години.
- Има един много важен момент, който малко се загатва, но е важен акцент – импровизационно майсторство. Живият спектакъл предлага всяка секунда нещо различно. Винаги на сцената може да се случи нещо. И затова е изключително важно да знаеш как, а и да можеш, да отреагираш светкавично в дадена ситуация. Това е предизвикателство. Певецът трябва да е идеално подготвен музикантски, да е много сигурен в собствените си възможност и да се отдаде с цялото си същество на спектакъла и на изкуството.

66198517 863397520682194 9216464883334250496 n

- И все пак, оперното изкуство е изградено от алгоритъм, който никой не може да променя – като музикална партитура, текст, изисквания на композитора ... От друга страна си прав, че импровизацията е част от творческата страна. До колко певецът може да извоюва своя интерпретация и гледна точка в работата си с режисьора и диригента? А сигурно изненадите на сцената са много: колега закъснява да излезе, оркестърът спира, забравяш текст, декорът ... Сигурно примерите от сценичната практика са доста и те са нещо нормално за живия театър?
- Именно. Важно е човек да може да отреагира. Ние не можем да спрем да пеем или да спре спектакълът. Считам, че интерпретацията на артиста е идеалния компромис между собствената концепция и изискванията на диригента и постановчика. Естествено, че всеки певец има своето чувство за образа. Представата може да е повлияна от стари записи, от онова, което творецът чувства отвътре, от емоциите, от преживяванията, от съзнателното формиране на линията на персонажа и щрихите на портрета му. Тайната на успеха е в намирането на общ език между постановъчния екип и артиста. В процеса на репетициите има достатъчно време и възможност, за да се чуят различни предложения и да се опитат различни решения. Нотите са написани, изискванията за динамика, щрихите – легато, стакато, акцентите. Но, начинът, по който ще ги изпееш е абсолютно твой. Тук е свободата на изпълнителя. Така се вижда майсторството и класата на всеки творец. Както и умението да се превъплътиш, да потънеш в един друг свят. Текстът също води. Често той предшества създаването на музиката. Осланяйки се на него, на словото, на ситуацията, в който е героя, не би могъл да сбъркаш в намирането на ключа.

51170885 2268698986484254 7879866413664436224 n

 

- Позволявал ли си да влезеш в друго измерение на сцената, да влезеш максимално в кожата на героя си? Това се случва в различна степен на певеца – в зависимост от ролята, от обстановката, от настройката, от емоционалното състояние, дори от партньорите му на сцената. В кои роли си успявал да забравиш, че си тук и сега и си се оставял да полетиш на крилете на музиката, за да влезеш в историята и да се върнеш в реалността след края на спектакъла?
- Изпитвал съм щастието да имам няколко пъти толкова силно изживяване, в което буквално изчезнах аз до степен, че героят се появи на моето място. Това беше в „Парсифал", където играя крал Амфортас. До такава степен беше реалистично онова, което се случваше на сцената, че наистина потънах в този живот на сцената. Преживяваш толкова силни чувства на сцената, че те ти се струват много по-дълбоки в сравнение с ежедневните в живота. И да, случвало ми се е произведение да ме връхлети с цялата си сила, пренасял съм се в онази епоха, в която действието се развива, сякаш пътешествие във времето и влизане в кожата на персонажа напълно.

 

- Завършваш Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров" с отличие в класа на проф. Нико Исаков, който имаше на 21-ви февруари рожден ден. Кои са важните уроци, които запомни от твоя преподавател? Кои са заръките за пеенето, за сцената, които носиш в съзнанието си през годините?
- Той винаги акцентираше на това, че за да си позволи човек да излезе на сцената, то той трябва да бъде много навътре технически в пеенето. Да не допуска ситуация, в която да излезе на сцената да изпее дадена партия, а тя да се окаже, че е отвъд неговите възможности. Обръщаше ни внимание на това да не се взимаме много насериозно. Научи ни, че не трябва да гледаме на тази професия или случващото се като „на живот или смърт", а трябва да гледаме спокойно и трезво на всичко. Говореше ни, че трябва да намерим баланса в себе си - като обикновени хора в живота и артисти на сцената. Да запазим нормалния си живот, да му се радваме, успоредно на творческата кариера и успехите, които ще постигаме на сцената. И никога да не забравяме кои сме! Да не се побъркваме, да не изпадаме в крайности, породени от паника или болезнени амбиции. Певецът не може да бъде страдалец, който да живее цял живот с мисълта дали ще успее да изпее високите си тонове на сцената. Мегаломанията също е болестно състояние или изкушение, на което не бива да се поддаваме. Да, трябва да служим на изкуството, но не можем да се изключим от живота или от реалността. Проф. Исаков създаваше една естествена атмосфера в класа на близост и приятелство. Казваше ни: „Стойте по време на уроците всички, за да се подкрепяте и за да видите, че на някой, ако нещо не излезе в пеенето, то това не е края на света. Винаги може да се намери технически прийом, който можеш да приложиш и нещата ще се получат. Пейте винаги свободно. Не се притеснявайте! Отдайте се спокойно на удоволствието да бъдеш певец".

 

- След Музикалната академия специализираш в Италия: в България културен институт „Борис Христов" в Рим и в в държавната консерватория „Джоакино Росини" в Пезаро, Италия. Защо и с какво беше важен този етап от изграждането ти на певец? Какво ново успя да научиш там за тайната на белкантото и за професията?
-Това наистина бе крайъгълния камък в изграждането ми на певец, в моето обучение и в навлизането в професията. Имаше прослушвания за къщата „Борис Христов", на които се явих. Там курсовете бяха няколко месеца и предоставяха възможност за срещи с преподаватели от Академия „Санта Чичилия" в Рим. След конкурс спечелих такава специализация и отивайки там, аз използвах времето си в Италия, за да се явя на кандидат-студентски изпит за консерваторията в Пезаро. Бяхме работили заедно с моята преподавателка Евгения Дундекова – страхотен професионалист и певец, методичен учител. Тя е в активна кариера и е запазила гласът си млад, свеж, красив, звънтящ. Невероятно бях впечатлен тогава при първата си среща с нея. Това бе много вълнуващо за мен, че тази именита певица бе мой преподавател там. Записах двугодишен мастър клас. Освен пеене изучавахме още дузина дисциплини: дикция, история на музиката, история на изкуството, анализ на музикални произведения. Благодарен съм на маестра Дундекова, защото в този етап аз получих онова лустро, което е нужно на класния певец. Работихме много за порцеланова линия в пеенето, за типичната белкантова мекота в атаката на тона, за цялостното формиране на звука. Най-мотивираща за мен бе тази атмосфера на изключително продуктивното натоварване, които имаха студентите. Имахме много спектакли, ангажименти, музикални продукции, практика. Това е страхотен трамплин, защото ти си в непрекъснат ритъм и винаги трябва да си във форма. Пеехме непрекъснато и всеки ден в някакви представяния. Благодарен съм на този етап от развитието ми.

 

- А професионалната трансформация?
- Буквално се промени моето цялостно отношение към музикалния текст. Това, че една фраза с кулминационен тон не е някаква предизвикателство, а че то е в контекста на цялостно изграждане. Белкантото е красиво пеене, а не силно или силово. Много по-ефикасен е един деликатен подход към вокалното майсторство, отколкото да погледнеш на него през погледа на бабаита. Ако всичко е овладяно в красива линия, изравнени регистри на гласа, да има изящна фраза – то ще бъде оценено и от публиката, и от специалистите. Това беше основната промяна, която настъпи в мен. Научих и много технически прийоми, които маестра Дундекова ми разкри.

 

- Какво е за теб операта?
- Смятам, че тя е най-значимото нещо, което правя. Осмисля до голяма степен целия ми съзнателен живот. И ме кара да потъвам в чужди животи и истории, които в моя реален живот няма как да преживея ... да влизам в кожата на хора, които се вълнуват от неща, които в нашия век не са важни или нямат онази стойност. Ето това страшно много ми харесва! И възможността да изживея чужди съдби, които в историята са били значими, да се докосна до създаденото от великите композитори творби, които извират от Божественото вдъхновение и не са подвластни на времето. Щастлив съм, че моята професия ми дава възможността да се докосна до тази красота като преживяване.

 

- Кои са персонажите, които много харесваш?
- Бих казал, че няколко от ролите си чувствам много близки. Единият от персонажите е Евгений Онегин. Със сигурност до него добавям образа, който най-силно ме докосна, но който съм пресъздал в спектакъл само един единствен път. Това е Родриго, маркиз Поза. Една личност – толкова находчива и изпреварила времето си, толкова с поглед в бъдещето за това как може да функционира едно общество без да има нужда да има тирания. Има герои, които чувствам близко, но не съм изиграл. Такива са Силвио от „Палячи" и Валентин от „Фауст".

- Предстоят ти важни премиерни спектакли и дебюти до края на сезона в Софийската опера. Видях, че те са обявени вече в operabase и от там взех повод, за да те попитам. Буквално след дни е дебютът ти в „Травиата", през април – премиера на „Севилският бръснар", а през юли - „Електра", нали така?
- В събота, на 29-ти февруари, е моят дебют в „Травиата" в ролята на Жорж Жермон. Това е спектакъл на маестро Пламен Карталов, който се играе вече много години. За всеки баритон тази роля е мечта, удоволствие и доста сериозно предизвикателство. В спектакъла ще си партнирам с Даниел Дамянов (Алфред) и Станислава Момекова (Виолета). След това идва „Севилският бръснар" - нова постановка на Нина Найденова. Фигаро е друга мечтана роля от всеки баритон. Премиерата е насрочена за 11-12 април. Това ще бъде също дебют за мен, защото тази роля не съм я пял никъде до този момент. На 28-ми мой излиза „Електра", където ще се представя в ролята на Орест. Маестро Карталов вече започна репетициите на маса за предстоящата премиера.

 

Пожелаваме успех на дебютните роли на баритона Атанас Младенов и на премиерните спектакли на Софийската опера! Сигурни сме, че професионалист от неговия ранг, който е и представител на съвременното активно поколение творци, е достоен за отличието „Музикант на годината", което би било израз на подкрепа и висока оценка за неговите постижения, насърчаващ жест за продължаващото му развитие.

 

НА ДОБЪР ЧАС!

 

 

Станете почитател на Класа