Преди повече от 350 години Голямата чума покосява Лондон. „Дневник на чумавата година“ от Даниел Дефо, описващ подробно епидемията, се разглежда като ранен пример за жанра „факция“ (факти плюс фикция). Книгата е написана доста по-късно след „чумавата година“, но се основава на изключително подробно изследване. В нея създателят на Робинзон Крузо разказва за самоизолацията и социалното дистанциране, които днес вече са ни така добре познати. Издателство Обсидиан представя на сайта си публикацията на Винсънт Дауд от Би Би Си.
Голямата чума избухва през 1665 г., когато Дефо е още дете. Вече възрастен, той пише „Дневник на чумавата година“* – смесица от фактологически проучвания, спомени и въображение и по всяка вероятност истории, които му разказва негов чичо, останал в Лондон по време на цялата епидемия. Книгата се е превърнала в класика, а много от наблюденията на разказвача и описаните сцени звучат съвсем актуално за читателите и през 2020 г.
Съвременните анализатори подчертават колко по-различно щяхме да възприемаме пандемията, ако не бяха социалните медии. Дефо напомня на читателите си, че когато е бил дете, не е имало никакви вестници. Благодарение на писателските си умения той успява да опише в подробности последствията от бубонната чума върху общество, което не е можело да разчита на работеща здравна система.
Още в началото на романа авторът споделя: „Сега Лондон беше действително странно изменен… плачът на роднините на мъртвите се чуваше по улиците“. Той не е бил запознат с правилото „на два метра един от друг“, но мерките, които разказвачът прилага в ежедневието си, са ни вече до болка известни.
Д-р Пола Бакшайдър от Обърнския университет в САЩ е специалист по творчеството на Даниел Дефо. Според нея заради впечатляващото проучване, на което се основава „Дневник на чумавата година“, произведението продължава да бъде толкова живо и ярко три века по-късно.
„Същото въздействие ни оказа появилата се през 70-те години на ХХ в. „нова журналистика“ на автори като Том Улф. Писането им включва необичайно задълбочени изследвания и много анекдоти – интервюта и любопитни случки, които историята толкова често пренебрегва.“
Д-р Бакшайдър прави паралел и между Дефо, и онези, които предупреждаваха, че светът не е подготвен да се бори с явление като COVID-19. „Книгата му е публикувана през 1722 г., малко след чумната епидемия в Марсилия, отнела живота на поне 40 000 души. Дефо споделя наученото от чумата в Лондон като предупреждение към съвременниците си.“
Книгата започва с основния въпрос, който си задаваха всички в началото на годината – откъде се взе това бедствие
„…Някои казваха, че дошла от Италия, други, че била донесена от Изтока… трети от Крит, четвърти от Кипър…
Впрочем откъде беше дошла, нямаше значение“, пише Дефо. Той разказва и как всяка къща, в която имало болен от чума, била затваряна, а входната ѝ врата – белязана с червен кръст. На теория на членовете на семейството не се разрешавало да излизат, но Дефо описва случаи, когато с помощта на хитрост, сила или подкупи те успявали да се измъкват навън.
След това на дневен ред се появява въпросът за самоизолацията и на онези, които са здрави.
„И като научи, че често се осмелявам да излизам по улиците, [моят приятел доктор Хийт] най-сериозно се помъчи да ме убеди да се затворя заедно с домашните си вкъщи и да не позволявам никому от тях да излиза навън“, казва Дефо и продължава: „но тъй като не бях натрупал запаси от храна, за да можем да се изолираме напълно, беше невъзможно да не излизаме никак…“
Дефо споделя и тревогата си за разпространението на заразата от носители на болестта, които не проявяват симптоми.
„Човек, който се е заразил и не знае това, а излиза от къщи и ходи като здрав, може да предаде чумата на хиляди… като нито лицето, което предава заразата, нито лицето, което я получава, подозира нещо и може би не усеща нищо.“
Писателят разказва също как съдържателите на магазини измислят метод за безконтактно плащане още през XVII в.: „Месарят не пипаше парите, а искаше да ги слагат в едно гърне с оцет, което той държеше за тази цел. Купувачът винаги носеше дребни монети със себе си, за да даде точната сума, така че да не взема ресто.“
Д-р Бакшайдър споделя, че повечето историци са съгласни с така обрисуваната от Дефо картина на кошмарните последствия от бубонната чума върху Лондон.
„По мое мнение той е бил много повече журналист, отколкото писател. Дефо никога не преувеличава. Целта му не е била да ни побият тръпки: действителността е била достатъчно плашеща. Ето защо социолозите и епидемиолозите го цитират като надежден източник.“
Според д-р Бакшайдър обяснението, че книгата е толкова актуална в настоящата криза, дължим на сериозното отношение на Дефо към науката.
„Един ренесансов писател щеше да каже, че всичко е Божие дело. Но разказвачът в книгата, който носи единствено инициалите Х. Ф., е погълнат от това да наблюдава и да си води записки като типичен изследовател. Той знае, че трябва да напусне Лондон, но също като Дефо е възпрян от интелектуалното задължение и необходимост да остане и да разбере какво е причинило чумата.“
„Дефо пише модерно. Книгата е имала какво да ни каже още преди събитията от тази година“, смята д-р Бакшайдър.
За Х. Ф. знаем само, че е заможен седлар от средната класа. Дефо демонстрира социална отговорност (нещо рядко за епохата, в която живее) с предположението си, че работещата класа ще е най-засегната от чумата.
„Трябва да се признае, че макар чумата да се ширеше главно между бедните, все пак те бяха най-смели и най-малко се плашеха от нея; ходеха по работата си с някакво хладно безстрашие… Те почти не вземаха предпазни мерки и се залавяха за всяка работа, която можеха да намерят…“ Към края на 1665 г. броят на мъртвите намалява…
Дефо е прекалено честен, за да завърши историята си с някакво елементарно заключение: навярно ще минат още много десетилетия, преди чумата да бъде обяснена. И все пак книгата му е брилянтна история за последната голяма чумна епидемия във Великобритания, от която все още можем да научим много.
*„Дневник на чумавата година“ (превод Васил Атанасов, Боян Атанасов), София: НК, 1983.
