„Бил е началник на лагера – каза старецът, след като помълча. – Още не е имало град, а само лагер, кариерата и мината. Началствал е над всичко това. Петнайсет хиляди души. Две хиляди охрана и волнонаемни, а останалите – затворници. Дълго е бил началник, десетина години, от първите бараки до първите блокове. След това нещо му се е случило, не помня какво. То аз още не съм бил тук, знам от документи и от разкази” – научава най-сетне героят на Сергей Лебедев в „Предел на забравата” (Кръг, превод Денис Коробко).
Научава от завеждащия архива на минната администрация. Като дете летувал на вилата, там съседствали със самотен сляп старец, който неусетно влязъл дотолкова в живота на момчето, че го наричали Втория дядо. Накрая спасил двукратно живота му, което струвало неговия. Оказало се, че старецът му завещал апартамента си. Момчето растяло, никой не знаел нищо за Втория дядо, идва момент да влезе в онзи апартамент. Единствената следа там е куп писма на мъж от далечен северен град. И вече младият мъж пристига в този град. Ще търси проумяване на слепия през хората, през следите на онова време околовръст.
Известният като журналист Лебедев дебютира с романа през 2010 г., сега има още три. В началото не впечатлява читатели и критика, обаче трупа бързо преводи на запад. Което впечатлява в родината му. Гузел Яхина беше споделила, че изпървом руските издатели посрещнали фамозно успешния й роман „Зулейха отваря очи” с досадата: Пак ли сталински лагери? И западният интерес е нетрудно обясним: руски автор да разкаже Русия като затворнически лагер!
Лебедев прави това. Героят разказвач научава истината за Втория дядо чак във втората половина на романа, страниците му си ги бива: 445. Но тя не изненадва читателя, не изненадва и него. Всичко дотук е подготовка за тази истина. Около слепия е мрачно, недоизказано, прикрито, тършуването из апартамента сгъстява внушението до откат, разказвачът стоварва върху читателя и предългия си сън с лагерни мотиви.
Лебедев е син на геолози, от 14-годишен се включва осем сезона в геологически експедиции из Казахстан и Далечния Север. Та във замръзналата тундра се натъква на лагерни останки, впечатлява се, в рода му се оказва началник на сталински лагер и ето го сюжетът. Той е постсъветски човек (1981), пише романа 30-тина годишен, готов е идеологически.
След перестройката питаха Горбачов защо е било необходимо раздуване на бройката погинали из лагерите, той отговори: Длъжни бяхме да сменим мисленето на хората. И у нас през 90-те се разлепи плакат с България като лагер – „картата с черепите”, после разпространителите се отказаха от нея – ефектът беше обратен. Тя бе оръжие в студената гражданска война. В Русия е друго. Темата не се преживява еднопластово, те не воюват чрез нея, не се замерват с нея, изстрадват я. У нас тя роди литературни примитиви – проекция на воюването.
Героят засича чуждестранни туристи на „обиколка по лагерите”. Снимат се и прибират по някой сувенир, „предварително подхвърлен от организаторите на обиколката”. Предприемчивият българин не се е сетил за такава търговия! „Ако имах оръжие, бих стрелял, бих ги прогонил”, проклина човекът на новото руско време. Той преживява всичко тукашно през лагерността – обстановката, хората.
Но „работата не бе в това, че ни обкръжават едни и същи реалии от живота, а в това, че бяхме породени от тези реалии, носехме в себе си техния белег и можехме да говорим на езика му”. Романът си заслужава дори само заради езика. Но и заради ползването на този език. Словото на Лебедев е сякаш в повече, то обраства размисли и обстановка в непоносима плътност, самоклонира се в същински словесни фрактали и не допуска пролуки в „цялата траектория на съдбата на Втория дядо”. И в предела на забравата.
