Защо Русия създава (и унищожава) толкова много радикално изкуство

Защо Русия създава (и унищожава) толкова много радикално изкуство
  • Автор:  Webcafe по CNN
  • Дата:  
    20.01.2019
  • Сподели:

Творците винаги са имали специално място в руското общество - още от дворянска Русия и нейните велики писатели. Страната е известна с богатата си школа в драматургията, с известни белетристи (както от царския, така и от комунистическия си период), а когато става въпрос за балет, именно това е една от държавите, постигнали най-много в световен мащаб.

За творците в Русия винаги има важно място в развитието на самото общество. Те придават форма на идеите в обществото, задават вятъра на промяната.

Така например в средата на 80-те, когато в СССР идва периодът на гласност и ограниченията върху чуждестранната литература намалява значително, всички тези нови книги спомагат на руснаците да погледнат на държавата си по нов начин, който дотогава е бил потискан от комунистическата пропаганда.

През турбулентните времена на първите години на 90-те това усещане още повече се засилва още повече и отново творците са начело на духа на промяната. Така например когато през 1994 г. големият писател Александър Солженицин се завръща в Русия след дълго изнгнание, това събитие само по себе си се превръща в символ на новата ера.

По това време обаче рокът вече е превзел ролята, отредена преди на театъра и литературата. Креативността на изпълнители като “Машина времени”, Борис Гребенщиков и ДДТ повежда страната към нов, отворен свят и съвсем спокойно може да се каже, че почти цяла многомилионна Русия знае текста на "Сърцата ни искат промяна" - култовото парче на фронтмена на "Кино" Виктор Цой.

За да дойдем до наши дни. В момента социалният дебат в Русия е катализиран от съвременното изкуство, а провокативните пърформанси са се доказали като най-ефективно средство за повлияване на общественото мнение.

Творците държат пръсти на пулса на бързите промени, случващи се в руското общество, и отразяват това, което виждат. Те са нова подривна култура

До 2012 г., мнозина от арт средите в Русия са на мнение, че след комунизма страната ще изгради демокрация. Властите (поне на думи) признават и припознават европейските ценности, а на Запада се гледа повече като на партньор, отколкото на ключов конкурент.

 

 

Всичко това се променя с преизбирането на Владимир Путин през 2012 г. за трети мандат начело на руската държава - момент, който мнозина ще възприемат като началото на прехода за Русия от една не особено зряла демокрация към стереотипна автокрация.

По това време руското правителство се отказа от каквито и да е претенции да си придава западен вид, управляващите спират да крият богатството, което са натрупали чрез корупция и не особено законни сделки, а медиите все повече се превръщат в инструмент на държавната пропаганда отколкото в четвърта власт, която да е коректив на случващото се в страната. Съдилищата стават наказателни органи, вместо средство за раздаване на правосъдие, а политическото несъгласие с Кремъл се третира като престъпление, като предателство дори.

 

Пьотр Павленски - "Шев"

 

В тези обстоятелства, дори най-политически ангажираният сегмент на руското общество стана обезверен и апатичен. В крайна сметка, както често се чува да се говори в Русия, "Не можем да направим нищо".

Само две седмици преди преизбирането на Путин обаче, Pussy Riot се появиха с шумната си пънк-молитва "Богородица, прогони Путин!". След като песента е изпълнена в най-голямата московска църква - правослвния събор "Христос Спасител", новината за този необичаен протест се разпространява, а видеото от събитието е гледано от милиони хора онлайн. Когато впоследствие групата е арестувана по обвинения в хулигантство, започва епична сага с почти ежедневни епизоди: Pussy Riot срещу Путин.

Pussy Riot се превръщат във въплъщение на антипутинизма на всяко ниво. Той е мъж, те са жени; той е стар, те са млади; той е сив, те са ярко цветни; той е богат, те нямат нищо; той е в Кремъл, те са в затвора.

Процесът срещу Pussy Riot и хвърлянето в затвора на две от членките на групата, привлича глобалното внимание към видимо небезпристрастната руска съдебна система, а отношението към тях подчерта съдбата, която сполита много политически затворници: Amnesty International нарече решението на съда "болезнен удар по свободата в Русия".

После дойде Пьотр Павленски. За разлика от открития подход на Pussy Riot, той демонстрира силата на слабите. Нямаше нищо, което правителството да може да му отнеме, защото той нямаше нищо за губене.

Неговите пълни с политически препратки пърформанси често са упражнения по самонараняване. Той заши устата си ("Шев", 2012) и се обви в пашкул от бодлива тел ("Труп", 2013); той отряза ухото си ("Отделяне", 2014) и прикова скротума си към паважа на Червения площад ("Фиксация", 2013).

Въпреки че многократно бива арестуван и принуждаван да преминава през оценки на психиатричното си здраве, властите не могат да направят много повече, за да го спрат. В крайна сметка каква заплаха е затворът за човек, който извършва подобно насилие върху себе си?

Чрез Павленски обществото видя как един-единствен човек може да се противопостави на държавната машина на насилие. В резултат на това възникна надежда, че хора като него ще помогнат на страната да обърне нова страница в историята си и да излезе от сегашната си стагнация.

Затъването на Русия в авторитаризма доведе до преследване на всичко - от подкрепата за хомосексуалните и оскърбяването на православната църква до критиките към властта.

Така през 2013, когато известният автор и колумнист на редица западни издания Марат Гелман е все още директор на Пермския музей за съвременно изкуство, музеят е домакин на изложбата на сибирския творец Василий Слонов "Добре дошли! Сочи 2014", която иронизира зимната олимпиада през 2014 г. Изложбата беше затворена от властите, и Гелман е освободен от музея.

Две години по-късно той бива изхвърлен и от изложбеното му пространство в Москва, след като провежда изложба с цел набиране на средства за политически затворници, протестирали срещу преизбирането на Путин през 2012 г.

Но съпротивата срещу подобни ограничения предлага още една важна творческа стратегия. Сибирският творец Дамир Муратов прави това, като се бори с централизацията на властта чрез езика на изкуството. Той е създал сепаратистка сибирска държавица в своя собствен дом (която нарича Беднотаун – "беден град"), с много от характеристиките на реална държава: герб, знаме, пощенска марка и собствена валута. Единствената причина, заради която той успява да избегне ареста и хвърлянето в затвора поне до момента е фактът, че сепаратистките му нагласи се ограничават само до изкуството.

За мнозина от творците настоящата власт в Кремъл не е различава много от болшвеиките, които след завземането на властта се опитват да подчинят изкуството да служи на пропагандата и да отстоява правителствената идеология. Сега обаче само най-некомпетентните творци служат доброволно на тази кауза.

Творческата общност като цяло е на противоположни позиции от тези на властта. Конфликтът не винаги излиза на бял свят, но съществува заради фундаментален факт: творците винаги ще се стремят да бъдат отворени към света, да гледат към бъдещето и да виждат мястото си в него.

Обратно, управлението на Путин се характеризира с реторика на изолация и руски национализъм, и с гледане към миналото в търсене на следи от някогашна слава.

Вероятно заради това, усещане за отчуждение завладява руснаците. В творческата общност, по-ясно, отколкото където и да е другаде, могат да се идят кълновете на надигаща се нова Русия.

 

 

Прочетена 256 пъти

Станете почитател на Класа