"За либерализма основното право е правото да имаш права. Възстановяването на общото благо е програмата пред всички антилиберали днес, ако искаме да излезем от един свят, в който вече няма ценност, но всичко има цена. Една нова световна финансова криза, още по-опустошителна от тази през 1929 и 2008 г., би могла да ускори нещата. Но нека бъдем спокойни, това няма да е краят на света! Просто ще бъде краят на един свят, който във всички смисли на думата изживя своето време". Книгата на Ален дьо Беноа “Срещу либерализма” («Contre le libéralisme»), издадена през февруари 2019 г., е експлозивно есе, в което френският философ изследва либералната идеология. Това интервю е направено с него през ноември 2019 г., т.е. преди пандемията на коронавируса и кризата, породена от нея, така че анализът му не обхваща настоящия период.

- В книгата си показвате, че различните форми на либерализъм споделят една и съща концепция за човека. Какво е това определение в либералната мисъл?

- Дълбокото единство на либерализма почива в неговата антропология - антропология, чиито два неразривно свързани стълбове са индивидуализмът и икономизмът. Либерализмът смята индивида за единствения източник на ценностите и целите, които той избира. Този индивид се разглежда сам по себе си, независимо от социалния или културен контекст. Това е същество, напълно независимо от своите себеподобни, изцяло собственик на себе си, без да дължи нищо на обществото, свободно определящо своя избор, който цели винаги и единствено да максимилизира рационално своята изгода, т.е. своя материален интерес и лична печалба. Тази теза превръща човека в същество на сметката и интереса. Моделът е търговец - пазар: това е Homo economicus.

Индивидът се смята за първи, или като предхождащ социалното в една митично представяне на “пред-историята” (предшественост на природното състояние), или просто като му се приписва нормативно първенство (индивидът има най-голяма ценност), народите и нациите вече нямат присъщи характеристики или статут на автономно съществуване: те са просто съвкупност от индивиди. “Франция е само съвкупност от човешки същества”, пише либералният икономист Бертран Льоменисие. В същия дух Маргарет Тачър твърдеше, че “обществото не съществува” («there is no society»).

При тези условия се смята, че човекът се самоизгражда от нищото, а не от вече съществуващото. Човекът се държи като социално същество, не защото това е в природата му, както твърдеше Аристотел, а защото намира изгода в него, което означава, че няма етична връзка със самия себе си. При либерализма социалната връзка зависи напълно от договорната система: смята се, че обществото може да бъде регулирано напълно от правния договор и търговския обмен. Това е краят на общото благо, фалшиво приравнено с “общия интерес”, който е само сбор от частни интереси. Доколкото либерализмът претендира, че поставя институциите в услуга на индивида, той неизбежно се противопоставя на общото благо, което смята за несъстоятелно. Либералният свят е светът на не-общото благо.

- Свободата не е характерна само за либерализма. Либералната “свобода” средство за създаване на егоистичен индивид, откъснат от всяка привързаност, ли е?

- Либерализмът на драго сърце се представя като “идеология на свободата”, което очевидно е привлекателно. Всъщност той е не толкова идеология на свободата, колкото идеология, която поставя свободата в служба само на един индивид. Единствената свобода, която провъзгласява, е индивидуалната свобода, разбирана като освобождаване от всичко, което надхвърля индивида. Тя лесно отхвърля всяко определяне, особено това, което произтича от историческите корени или културната принадлежност. Бенжамен Констан не спираше да повтаря: “Индивидуалната свобода е истинската модерна свобода!”. На тази модерна концепция за свободата може да се противопостави концепцията на древните, която разглежда свободата като възможност, дадена на всеки един, за да участва в публичните дела, или пък концепцията на “републиканската” традиция, от Тит Ливий и Макиавели до Харингтън, която казва, че аз не мога да бъда свободен, ако политическата общност, към която принадлежа, не е свободна. Тази “републиканска” свобода се грижи за обществото като такова, докато либералната свобода го пренебрегва.

Либерализмът се основава на убеждението, че съществуват основни и неотменими индивидуални права, които са едновременно предшестващи и по-висши от всяка човешка институция и че първото от тези права е правото да преследваш свободно своя интерес. Очевидно тези права са чисто формални (правото на труд никога не е осигурявало работно място), но не това е най-важният момент: основното право е правото да имаш права. Поради това индивидуалните права могат да се противопоставят на всяко социално задължение или политически императим. Тази концепция за субективните права скъсва с цялата традиционна философия на правото, която се ограничаваше да определи справедливия дял, който се пада на всеки един («suum cuique tribuere»).

- Както справедливо припомняте, автентичните общности не са събиране или сбор от индивиди. Въпреки това, новите общности в постмодерния свят се обединяват по много изкуствен начин. Моделите на потребление или социално-икономическите практики създават “потребителски общности”. Мислите ли, че това е “триумф на либерализма”?

- Не бих казал. “Автентичните общности” не са непременно общности, основани на наследствените връзки. Съществуват и “придобити” общности, но трябва да ги разграничим от мимолетните “племена”, без друга причина за съществуване, освен споделения интерес. Една автентична общност придава (или помага да се придаде) смисъл на съществуването. Тя може също да даде и причини да се умре. Общност, която се формира около определен брой политически, идеологически или философски убеждения, е по дефиниция “придобита” общност (дори и това придобиване да може да се предава). Човек, който жертва живота си заради идеите си, умира за нещо, към което е решил да се присъедини. Но никой не е готов да умре за “потребителска общност”!

- По-общо, как преценявате въздействието на либерализма в западните общества? Може ли да се резорбира “голямата трансформация” на капитализма?

- Въздействието на либерализма в обществото се измерва с възхода на индивидуализма и утилитаризма, с господството само на пазарните ценности. Либералното капиталистическо общество съвсем естествено е пазарно общество, т.е. общество от индивиди, на което е чуждо понятието безвъзмездност, етиката на честта, системата на даването и на даването в замяна, общество, в което царува фетишизмът на стоката и в което онова, което не може да се изчисли, не се брои.

Пазарът може да се смята за регулаторен закон на социалния ред без законодател. Ето защо либерализмът се стреми да превърне този модел в парадигма на всички социални връзки (откъдето и либералният анализ на политическия пазар, брака, престъплението, семейството и т.н.), като същевременно погрешно твърди, че пазарът, в модерния смисъл на думата, е естествената форма на обмен, докато той е бил създаден под влиянието на формиращите се национални държави, които искат да осигурят данъчни приходи от обмена вътре в общността. Пазарът изисква обаче да изчезне всичко, което може да попречи на търговския обмен, и следователно границите да се смятат за несъществуващи. От тази гледна точка, либерализмът няма нищо против глобализма. Той се стреми към премахване на границите («laissez faire, laissez passer», свободно движение на хора и на капитали). Един милион извъневропейци, които идват да се заселят в Европа, в неговите очи са само един милион индивиди, които идват да се присъединят към други милиони индивиди. “Търговецът, пише Смит в един прочут пасаж, не е непременно гражданин на някоя конкретна страна. До голяма степен той е безразличен към мястото, където търгува, и е необходимо само малко отвращение, за да реши да пренесе капитала си от една страна в друга и заедно с него цялата индустрия, която този капитал е създал”. Това вече е апология на делокализацията!

Подемът на либералния индивидуализъм, съпътстващ възхода на буржоазните класи и ценности, за сметка на аристократичните ценности, както и на народните ценности, се изразява на първо място в постепенното разпадане на органичните структури, характерни за традиционните общества, след това с повсеместното разпадане на социалната връзка и накрая със ситуацията на относителна социална аномия, при която индивидите се оказват едновременно все по-чужди един на друг и потенциално все повече врагове един на друг, тъй като всички са обзети от модерната форма на “борба на всеки срещу всеки”, каквато е общата конкуренция. Накрая тази социална аномия може да доведе до общество, което вече не е “течно”, а “газообразно”, т.е. до хаос. От него можем да излезем само като се върнем към общото. В тази перспектива общото благо има смисъл, само като благо, което е установено като общо и по своята природа е неприсвоимо. В израза “общо благо” първият термин е също толкова важен, колкото и вторият, защото общото вече е само по себе си благо, което се определя като това, от което всеки може да се възползва, без да трябва да го споделя. Възстановяването на общото и на общото благо е програмата пред всички антилиберали днес, ако искаме да излезем от един свят, в който вече няма ценност, но всичко има цена.

- Много по-различна ли е постмодерната буржоазия от буржоазията по времето на Флобер?

- Привидно тя много се е променила. Днешният бобо* изглежда на пръв поглед много по-различен от строгия, сдържан и пестелив буржоа от края на ХIХ век. Първият е толкова готин (cool), колкото вторият беше твърд, той също е хедонистичен и отворен за всички най-екстравагантни подбуди, докато вторият внимаваше да спазва социалните условности. Работата е там, че самото глобално общество много се е променило. То иска да бъде “отворено”, плаващо, релативистично, безразлично към истината. Но онова, което характеризира най-силно буржоазния дух, приоритетната грижа за собствения интерес, възприемането на обществото в единствения хоризонт на повече или по-малко, не се е променило. Франсоа Бегодо много добре го показва в последната си книга, Histoire de ta bêtise (История на глупостта).

Някога, за да увеличи имането си, старомодният буржоа трябваше да прави усилия, да си наложи дисциплина. Днес човек може да забогатее, докато се забавлява. Но целта остана същата. Постомодерното предприятие също е доста по-различно от завода, така както днешният спекулативен и детериториализиран капитализъм се различава от стария индустриален капитализъм, които все още не се е освободил от националните си корени. И в двата случая обаче целта е парите да се превърнат в капитал.

Бихме могли да кажем, че буржоата е създал свой свят и че в този свят старите добродетели вече няма нужда да бъдат въплъщавани от хората, просто защото те бяха пренесени в глобалното общество. Сега самото общество трябва да се управлява по рационален, препазлив, икономически и търговски надежден начин. Вернер Зомбарт го показа много добре в случая с предприемачеството: модерният капитализъм пази всички буржоазни добродетели, но ги изважда от хората, за да ги пренесе във фирмите, които престават “да бъдат собственост на живи хора, за да се превърнат в обективни принципи на икономическото поведение”. Днес обаче нациите са нищо повече от големи фирми, ръководени от експерти и специалисти по управлението.

- Демокрацията и либерализмът бяха обединени от идеологията на човешките права. Днес като че ли тази двойка е на ръба на разрива като модел. Смятате ли, че либерализмът е възможен без демократичната си обвивка?

- Още по-възможно е тази обвивка да е била само маскировка. Тъй като чуваме да се говори за “либералната демокрация”, сме свикнали да мислим, че либерализмът и демокрацията са синоними. Това е огромна грешка. Демокрацията включва суверенната власт на демоса или, ако предпочитате, народния суверенитет като конститутивна власт, която има политическа легитимност. Демокрацията е формата на управление, отговаряща на принципа за идентичност на възгледите на управляващите и на управляваните, като основната идентичност е тази на конкретно съществуващ народ като политическа единица. Либерализмът е напълно различен, тъй като той твърди, че “икономическата сфера” трябва да бъде автономна от политическата власт. Така икономиката, първоначално разглеждана като царство на необходимостта, се превръща в пълния смисъл на думата в царство на свободата. Предефинирана в либерален смисъл, демокрацията вече не е режим, който освещава суверенитета на народа, а режим, който “гарантира правата на човека”. Правата на човека превъзхождат суверенитета на народа до такава степен, че той вече се зачита, само ако не им противоречи: така упражняването на демокрацията е поставено под условия.

Освен това либерализмът е фундаментално враждебен на понятието суверенитет - освен, разбира се, на суверенитета на индивида. За него всяка форма на суверенитет, надхвърляща индивида, е заплаха за свободата му. Следователно той осъжда политическия суверенитет и народния суверенитет с мотива, че легитимността принадлежи само на индивидуалната воля. Всички либерални демокрации са също така представителни парламентарни демокрации, което означава, че парламентарният суверенитет заменя народния суверенитет. За либерализма властта по принцип има силата не да ръководи, а да представлява обществото. От самото начало представителната демокрация няма друга цел, освен да вземе предпазни мерки срещу “изблиците” на народа и гнева на “опасните класи”. Жак Жюлиар дори говори за “бариера за сигурност, измислена от управляваващата класа, спрямо възможните изблици на народния суверенитет”. Народът обаче е толкова малко призван да се представлява сам, че е истински суверен, само когато самият той присъства. Това е причината, поради която Карл Шмит казваше, че колкото една демокрация е по-либерална, толкова по-малко демократична е тя.

- Отговор на тази криза на легитимността ли са “нелибералните демокрации”?

- Появата им очевидно е отговор на сегашната криза на либералната демокрация и по-точно на “отдалечаването на либерализма от демокрацията, т.е. на незачитането на суверенитета на народа от мига, в който той узакони със своя икономически или политически избор елитите, които го управляват” (Лоран Буве). В по-дълбок смисъл, нелибералните демокрации се раждат от осъзнаването, че формалната система на правовата държава, разбирана като натрупване на куп абстрактни норми, не отговаря на фундаменталния въпрос какво може да бъде добро общество или какъв смисъл можем да придадем на съществуването си.

Либералната държава се въздържа по принцип от всяка оценка на начина, по който хората избират да живеят. Тя не трябва да избира между конкуриращи се концепции относно морала, не трябва да допринася за придаването на смисъл на съществуването, не трябва да предлага модел за “добър живот” (Аристотел), не трябва да насърчава някои поведения или да обезкуражава други. Правителството, подчертава Робърт Нозик, трябва да бъде “стриктно неутрално към своите граждани”.  Либерализмът е на първо място отказ да мислим човешкия живот от гледна точка на неговото добро или неговата цел, както толкова добре казва Пиер Манан. Как да се учудваме тогава от неспособността на либералните общества да приемат хармонично законодателство по “обществените въпроси” (биоетика, медицински асистирано възпроизводство, хомосексуални бракове, имиграция и т.н.), които неизбежно включват моралната оценка?

- Кризата с “жълтите жилетки” върна идеята за пряката демокрация с референдума по гражданска инициатива. Какво мислите за тази идея и за трудовете на Етиен Шуар?

- Аз самият защитавам отдавна идеята за демокрация на участието (démocratie participative) и за по-пряка демокрация; следователно можете да подозирате моя отговор. Що се отнася до трудовете на Етиен Шуар, мисля, че те заслужават да бъдат разпростравяни по-добре и по-широко обсъдени. Идеята, изложена и от Шуар, за учредително събрание, изтеглено по жребий, заслужава да бъде сериозно проучена. Що се отнася до референдума по народна инициатива (или гражданска инициатива), на която този решителен критик на либералната идеология е горещ привърженик, аз напълно споделям мнението му по този въпрос, дори и да не смятам референдума за панацея. Не ме учудва, че Етиен Шуар е изиграл ролята на “неформален съветник” на някои “жълти жилетки” и това го прави още по-симпатичен.

- Защо идеята за края на капитализма днес е синоним на края на света? Митът за колапса средство да се легитимира днешния свят ли е? Възможен ли е друг край на света според вас?

- Наистина може да се каже, че е по-лесно е да си представим края на света, отколкото на капиталистическата система. Причината е, че тази система от десетилетия формира въображението по всички възможни и невъзможни начини. Преди половин век също властваше мнението, че съветската система няма да рухне. Знаем какво се случи. Аз самият смятам, че същото може да стане с капиталистическата система, която днес се сблъсква с непреодолими вътрешни противоречия. Една нова световна финансова криза, още по-опустошителна от тази през 1929 и 2008 г., би могла да ускори нещата. Но нека бъдем спокойни, това няма да е краят на света! Просто ще бъде краят на един свят, който във всички смисли на думата изживя своето време.

- Забелязва се появата на нов трансверсален размисъл, който цели да предложи конкретни алтернативи на системата. Могат ли понятията общност, автономия и взаимопомощ да дадат нов тласък на общото благо?

- Да, без съмнение. Но в преходния период, в който живеем сега, трябва да се направи още много. Бибило добре,в близко бъдеще да предизвикаме и организираме този размисъл, като държим очите си отворени за това, което се задава, понякога объркано, за да се очертаят посоките, които трябва да следваме.

* Бобо - от bobo (фр.) буржоа бохем (бел. пр.)

rebellion-sre.fr   Превод от френски: Галя Дачкова