Държавната идеология на Турция през епохата на Ердоган до голяма степен се основава на доктрината за „стратегическата дълбочина“, формулирана от бившия сътрудник на президента Ахмед Давутоглу. Тя се основава на желанието да се възроди някогашното величие на Османската империя в нови условия и на нови основи, но използвайки такива тенденции от миналото като пантюркизма и панислямизма.

Стратегическата дълбочина определя позицията на Турция, която според тези възгледи, поради разположението си в миналото на три континента, е предопределена да играе водеща роля по отношение на съседите си. Турция е едновременно близкоизточна, кавказка, европейска и средиземноморска сила, което ѝ дава основание за провеждане на „многомерна и ритмична“ дипломация. По отношение на тюркския свят тя се появява под формата на „голяма геополитическа матрьошка“, покриваща всички останали, включително Азербайджан. Според принципа „Турция е „суперсила“, Азербайджан е „регионална сила“.

Формално тази доктрина отрича всякаква конфронтация и настоява за нейния „мирен характер“, излагайки принципите на „прагматизъм, сътрудничество, посредничество и липса на проблеми със съседите“. „Стратегическата дълбочина“ на Ердоган във външната политика на Турция обаче бързо премина от „нулеви проблеми със съседите“ към „проблеми с всички съседи“. Това беше проявата на основното вътрешно противоречие на тази доктрина - противоречието между показната миролюбивост и леко ретуширания експанзионизъм.

Самите турски експерти смятат, че „Стратегическата дълбочина“ се провали както поради липсата на ресурси в Турция за провеждане на такава мащабна политика, така и поради отхвърлянето ѝ от САЩ и Русия. Турция е принудена да признае, че практически всички постсъветски тюркски държави не искат да бъдат зависими от никого и не търсят пример за подражание в никоя държава. Относителният успех на турците беше само в Азербайджан.

При по-внимателно разглеждане обаче е лесно да се забележи, че турските „неоосмански мотиви“ не намират особен отклик дори в Баку. В Азербайджан държавната идеология също има авторски оттенък. Разработването му е извършено от дългогодишния ръководител на администрации (1995-2019 г.) на президентите Гейдар Алиев и Илхам Алиев, настоящият президент на Националната академия на науките Рамиз Мехдиев.

В своите трудове, публикувани включително в Москва, "За ползите от познаването на историята при формирането на националната идея" и "Националната идея на Азербайджан в ерата на глобалните трансформации", той последователно защитава идеята за "азербайджанството". Гейдар Алиев се завърна на власт с нея като основа за национална консолидация по време на тежката криза на държавността през 90-те години, а синът му, президентът Илхам Алиев, също говори за нея. Тази концепция се основава на „независимост и суверенитет“, силна държава, „модернизиращ път на развитие“, „хармонично взаимодействие с външния свят“. Мехдиев по пътя на „интеграцията в световната общност“ е загрижен за запазването на националната и културна идентичност на азербайджанския народ без „вестернизация или ориентализация“. Националната идеология на Азербайджан, формирана с участието на Мехдиев, по никакъв начин не е насочена към възраждане на архаичните концепции за пантюркизъм и панислямизъм. Той има малко, ако въобще има такова припокриване с мечтателната неоосманска доктрина за стратегическа дълбочина.

Особеността на външната политика на Азербайджан е, че той категорично остава извън блоковете и в сътрудничество с НАТО не проявява особена ревност за скорошно влизане в Алианса. И Турция, с цялата си воля, не поставя под въпрос членството в НАТО. Баку се позиционира като една от водещите и най-активни държави от Движението на необвързаните. И въпреки че тази асоциация е доста разхлабена и времената на нейните лидери като Неру и Тито са далечни, 120-те членове на Движението на необвързаните е морална сила, която позволява на членовете да не се чувстват загубени в света.

В регионалната политика принципът, който Азербайджан се опитва да следва, е дипломацията, основана единствено на двустранните отношения. Дори по време на периоди на обостряне на отношенията между Турция и Русия, Баку поддържа добри отношения с двете страни и с право действа като посредник, което му позволява да има по-голяма регионална тежест.

В геоикономически план двете тюркски държави са свързани от все по-сложна тръбопроводна мрежа за доставка на нефт и газ от Каспийския басейн. Би било погрешно да се вярва обаче, че това е едностранен лост за натиск в ръцете на Турция. В Европа, например, вярват, че потребителят на тръбопроводни суровини става по-зависим от доставчика, особено след като Азербайджан винаги има алтернативни маршрути през Грузия, Русия и Иран, а турският бюджет ще се продъни без транзитни плащания.

Лесно е да се предвиди, че в близко бъдеще Анкара, намирайки се в трудна икономическа ситуация, ще изисква от Баку определено плащане за военната помощ под формата на отстъпки за енергийни ресурси и т.н. Нейните интереси отговарят на ролята на Азербайджан като доставчик на суровини и потребител на готови турски продукти. Този подход неизбежно ще влезе в конфликт с нуждите на Азербайджан при възраждането на териториите, които си е върнал (за което се планира да похарчи 10 милиарда долара през следващите 5 години) и при модернизацията на националната икономика.

Класическото „имперско прегряване“ (според Пол Кенеди) е достигнало критичен праг в турската икономика, когато разходите за „статута“ надвишават наличните ресурси. Разликата със суперсили, които са преживели подобно състояние (СССР в миналото, САЩ в настоящето) е само в това, че Турция вече е „прегряла“ по пътя към този статус, без да го достигне. През последните три месеца турската лира е загубила 15% спрямо водещите световни валути, а от началото на годината 25%. Турският износ спадна рязко поради епидемията от коронавируса (през първата половина на годината с 26%). Следването на „неоосманската мечта“ в Сирия, Либия, Ирак, Източното Средиземноморие и Кавказ е скъпо начинание.

Общият външен дълг на Турция е 421 млрд. долара, от които 181 млрд. трябва да бъдат изплатени в рамките на една година. В същото време, опитвайки се да запази курса, Централната банка на страната изгори през последните години 120 млрд. долара. Сега валутните резерви на страната възлизат на около 40 млрд. долара. Според повечето западни анализатори финансовият срив на Турция е неизбежен. Навремето Европейският съюз предостави подобни суми, за да "спаси" Гърция, но Турция не е член на ЕС и успя да се скара с всички, а гръцкото вето върху хипотетична помощ от Европейския съюз ѝ е гарантирано. За да не се потопи в черната дупка на фалита заедно с Турция, Азербайджан спешно се нуждае от сериозно икономическо разнообразяване.

След края на Карабахската война тонът на азербайджанските медии забележимо се промени. В дните, когато бойните действия се колебаха между Баку и Ереван и беше невъзможно да се изключи намесата от страна на регионалните сили, говореха за съвместната борба между Азербайджан и Турция и за големите заслуги на последната в поддържането на азербайджанския суверенитет. След 9 ноември се набляга на независимата победа на Баку. В крайна сметка Израел наистина не обяви, че победата във войната е постигната благодарение на него, въпреки че доставките му на оръжия и оборудване за Азербайджан значително надвишават турските.

Турция официално одобри споразумението от 9 ноември, но непряко показва разочарование. В Анкара очевидно са пробвали лаврите на победителя върху себе си. В крайна сметка Ердоган се намеси в много войни, но така и не спечели победа. И освен това някой очевидно е приел, че азербайджанската „малка матрьошка“ вече е станала част от „голямата“ турска. Турската преса е възмутена: преговорите за прекратяване на огъня, проведени в Москва, „не ни откриха най-приятната картина. Русия, която казва, че „Карабах е на Азербайджан“, изведнъж е поела ролята на „голям брат“. Наистина: ами „скъпият татко“ в Анкара?

Парадоксът е, че последната война, на чиито плодове разчиташе Турция в дългосрочен план ще доведе не до укрепване на общата тюркска идентичност, а до нарастване на азербайджанското национално самосъзнание. Едва сега можем да кажем с увереност, че азербайджанската нация се е оформила. Разбира се, това не означава, че Баку не е благодарно на Анкара. Тяхното сътрудничество и взаимна подкрепа ще продължат. Въпреки това, няма да се стигне до размиване на азербайджанците в тюркския свят и още повече, те няма да следват сляпо курса на „новите османци“.

Дмитрий Минин   Превод: В. Сергеев