Как просташкият език стана норма в България

Как просташкият език стана норма в България
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    21.09.2019
  • Share:

В България вече никому не прави впечатление елементарното прекрачване на границите на вежливостта. Нещо повече: бруталната безцеремонност се е превърнала в норма на публичното говорене,

казва Александър Кьосев пред ДВ.

 

 

 

Това важи и за чистотата на езика

 

ДВ: Г-н Кьосев, много пъти сте взимали отношение към темата за публичния език в България. Съгласен ли сте с тезите на Николай Слатински от един негов текст, публикуван в „Дневник"?

Кьосев: Прочетох тази статия, харесах я - и заедно с това много се натъжих. Статията е написана от елитарни позиции, тя говори за „опростачване" и „простаци". Признавам си, че и аз защитавам елитарната позиция. И смятам, че трябва да говорят онези, които мислят и са достатъчно образовани. Но за съжаление тази елитарна позиция страда от невежество. Хайде, да не е невежество - професор Слатински в никакъв случай не може да бъде обвинен в невежество. Той просто не е достатъчно информиран за това, което правят лингвисти, медийни анализатори и културолози от години насам. По този въпрос има огромен брой публикации, включително и мои, а неговата статия е написана така, сякаш откриваме топлата вода. Натъжи ме и друго: тя обяснява този процес по поговорката „Рибата се вмирисва откъм главата". Тоест, политиците говорят просташки, а народът се опростачва, защото политиците са негов образец.

ДВ: А Вие смятате, че рибата се вмирисва откъм опашката, така ли?

 

Табелка с надпис Чистотата се поддържа с участие на всички граждани

 

Кьосев: Въпросът е много по-сложен и комплексен. Става дума за масов социален и дисперсен процес, без единен произход, който трае повече от 20 години и не е свързан с една или друга политическа фигура. Не че политиците нямат заслуга, но тя е малка в сравнение със заслугата на медиите, които продават просташката стока още от възникването на така наречената „независима преса". Тогава се смяташе, че за да бъде тя продаваема, трябва да слезе до равнището на най-ниския знаменател на вкусовете. Така се появи този език - един стилизиран език на някакви въображаеми мутри, който се превърна в медийна стока и се продаваше много добре, дори се превърна в скрита медийна норма. При появата на социалните мрежи бруталността и арогантността дори се превърнаха в общобългарска норма.

ДВ: Как може да се противостои на тази тенденция?

Кьосев: Ще дам един пример. В българския интернет постепенно възникнаха норми: да се пише на кирилица и да не се пише с главни букви, защото това се смята за неучтив крясък. Тоест, социалната среда в социалните мрежи е в състояние да се самосанкционира: един огромен брой анонимни хора съумяват да изработят някаква обща норма, която да регулира тяхното общуване. Но такава норма не беше изработена срещу бруталността, агресията или обидите по адрес на опоненти. Тоест, в целия този процес по възникването на просташкия език като норма на обществото участват страшно много агенти. Политиците, разбира се, също са в кюпа. Но причинно-следствената връзка е обратна. Не политиците са образец на масите - политиците просто играят ролята на простаци, макар че много често изобщо не са такива. Правят го, защото смятат, че това е печеливша позиция, че това е ролята, която ще се хареса на мнозинството.

ДВ: Добре, но хората все пак реагират положително и им харесва, когато от една висока политическа трибуна прозвучат такива просторечиви или улични думи като примерно „главанаци" или „пунта мара". Не е ли така?

Кьосев: Хората реагират различно, обществото не е нещо единно. Едни го харесват, други не го харесват, трети го имитират. Важното е друго: това вече се смята за норма. И елементарното прекрачване на границите на вежливостта вече не прави впечатление никому. В България бруталната безцеремонност вече се смята за норма на публично говорене: хората имат чувството, че така „се казва истината". За това има различни причини: медиите, дигитализацията, социалните мрежи. Но има и нещо друго, което не бива да подценяваме: има социален гняв. Много хора се почувстваха изключени от социалните процеси и смятат, че трябва да говорят гневно. Това означава - да употребяват брутални думи, да наричат другите с брутални имена. А опитът да се противостои на езика на омразата имаше точно обратния ефект. Той произведе нови вълни от гневно говорене.

ДВ: А не е ли така, че вежливото говорене, за което Вие и всички ние ратуваме, се възприема от много хора като лицемерие?

Кьосев: Точно така. Ако говориш вежливо, значи се „мазниш", както би казал Алеко Константинов. Значи нещо не е в ред, значи не казваш истината.

ДВ: А когато говориш културно и на правилен български език, а не използваш диалектизми, вулгарности и онзи приблизителен език, с който си служат езиково непохватните хора - това пък не минава ли за високомерие?

Кьосев: Тази образованост минава за някакъв вид експертно дрънкане, което никого не интересува. Хората смятат, че истината е толкова видима, толкова болезнена, толкова брутална, че трябва да се назовава с брутални думи. Не оправдавам просташкото говорене, само обяснявам механизмите.

ДВ: Можем ли да обобщим, че вежливото говорене се възприема като лицемерие, а културното говорене - като високомерие?

Кьосев: Да. С две думи казано: всичко онова, което напуска сферата на бруталната, безцеремонна гневност, се смята за недостойно за доверие. Онези, които искат да продават медийна стока, смятат, че трябва да говорят по този начин - и култивират този език. Не защото са простаци, а защото го смятат за стока.

ДВ: И по този начин възниква порочен кръг.

Кьосев: Точно това казвам. Възниква порочен кръг. А критиците на този език, включително и моя милост, всъщност не са предложили истински изход. Ние не знаем какъв е изходът, не знаем какъв е инструментът, с който да въздействаме. И в някакъв смисъл се самомаргинализираме. Ние си говорим, кучето си лае, а керванът си върви. И никой от критикуваните медии не взима подобни критики на сериозно. Те се възприемат като някакво даскалско, назидателно мрънкане.

ДВ: Ако се върнем към статията на г-н Слатински: той също остава в този порочен кръг и не може да го пробие.

Кьосев: Да, той също остава в този порочен кръг, не предлага изход, а само някаква моралистична назидателност. Която, да си призная, и аз съм практикувал, но вече знам, че тя не води до никакъв резултат. Нека да кажа и още нещо. Да се говори за простаците и опростачването е много лесно, но и безотговорно. Защото всъщност ние не знаем какво значи думата „простак". Тя очевидно не означава само „необразован, прост човек". Тя е нещо много повече. Правил съм си труда да проверявам дали на други езици има подобна дума. Откривам различни приблизителни синоними - нека да не ги изброявам тук. На сръбски и хърватски има думата „прóстак", която обаче значи само „прост, необразован човек" и не отговаря на българската „простак". Казано другояче: българският простак е човек, който живее със сбъркана представа за социалните и образователни йерархии и смята, че той е в истината, че е в правото си, че е на власт. Власт културна и политическа. Тук, разбира се, веднага се появява фигурата на Бай Ганьо: един тържествуващ прост човек, един прост човек, който издевателства над другите. Много е сложна семантиката на думата „простак", поради което не бива да я употребяваме така лекомислено. Защото ако се задълбочим в нея, оттам ще изникнат страхотните проблеми на социалното равенство и неравенство, на справедливостта и несправедливостта.

 

 

 

Read 291 times

Станете почитател на Класа