10 ноември 1989 г. - буржоазната революция и защо се оказа, че „времето“ не „е наше“

10 ноември 1989 г. - буржоазната революция и защо се оказа, че „времето“ не „е наше“
  • Written by:  Classa.bg**
  • Date:  
    12.11.2019
  • Share:

Днешната доминираща по подконтролните медии либерална пропаганда у нас нарича станалото на 9 септември 1944 г. преврат, а резултатът от него „режим“. Всъщност на 9 септември 1944 г. се поставя началото на революция, тъй като резултатите са качествена промяна на отношенията на собственост върху средствата за производство и свързаните с тях политика, култура и пр.

Същото можем да кажем и за трите десетилетия, които започнаха с преврата на 10 ноември 1989 г. Това всъщност постави началото не на „смяна на режима“ в „демокрация“, а началото на буржоазна революция, която промени на първо място радикално социалноикономическите отношения на собственост върху средствата за производство и реставрира капитализма у нас. Реставрира го чрез реституцията, „връщането на земята в реални граници“, завръщането на старите партии от преди пет десетилетия, прекръщаването на улици и населени места с наименования от времената преди 1944 г., пренаписването на историята, в която се оказа, че хубавото време е било до 1944 г., а след това е имало просто някакво отклонение от истинската история. Отново, както до 1944 г. наш водещ икономически партньор стана Германия.

 

Резултат с изображение за „времето е наше“"

 

Но в същото време в това, което стана след 10 ноември 1989 г. имаше и нещо повече от капитализма до 1944 г. От една страна,  това беше фактът, че новите капиталисти се родиха чрез присвояването на огромно богатство, принадлежащо на всички българи. От друга страна,  България бе вкарана в системна зависимост с един нов стадий на развитие на световния капитализъм – стадия на неолибералния глобализиран капитализъм под американски контрол.

 

Резултат с изображение за „времето е наше“"

 

Това, което стана е революционна реставрация по своите резултати, независимо, че е мирна по начин на реализация и че не бяха разстрелвани хора. Не е „смяна на режима“, а смяна на цялостната социална система с гигантски деструктивни следствия – като се почне от селското стопанство и индустрията и се стигне до науката, образованието и здравеопазването.

 

Резултат с изображение за „времето е наше“"

 

Тя промени радикално отношенията на собственост върху средствата за производство, геополитическата зависимост и политическата система. Директно не бяха убивани, но десетки хиляди умряха след това от безработица, съсипано здравеопазване, бездомничество, увеличена престъпност, стрес и какво ли още не, превърнало българската нация в най-бързо изчезващата в света, една от най-песимистично настроените и едно от най-нещастните, според международните изследвания.

 

Резултат с изображение за „времето е наше“"

 

Известно е, че буржоазните революции  започват с присвояването на богатството, което преди това принадлежи на други хора или на всички. В началото на развитието на капитализма през ХV-XVI век това става чрез заграбването на общинските земи, което кара първия негов критик Томас Мор да каже, че „овцете изядоха хората“. Стотици хиляди останали без собственост  англичани се превръщат тогава в скитници и клошари. Същото стана и у нас пет века по-късно, но в неизмеримо по-големи размери. Заграбено бе богатство за много милиарди  и стотици хиляди инженери, средни техници, учени, индустриални работници, агрономи и работещи в ликвидираните кооперативни стопанства станаха безработни, започнаха да се скитат по целия свят, създадоха множество гета и бездомници и клошари на всеки ъгъл в големите градове.

 

Резултат с изображение за „времето е наше“"

 

Това, което стана у нас имаше като водещи причини външни фактори – ставащото в СССР, в Източна Европа и в глобален план. Не беше резултат на развитие на вътрешни процеси. Получи се в резултат на геополитическия разпад и делегитимация на съветския социализъм, извършена от съветските перестройчици начело с Горбачов. Затова и у нас активните участници в процесите на промяна се родиха от развалините на геополитическия разпад на съветския социализъм и бяха най-неориентирани и неразбиращи какво става. Огромната част от тях преди три десетилетия не осъзнаваха, че с песни „времето е наше“ и „комунизмът си отива, спете спокойно деца“ бе поставено началото на буржоазна революция, маскирана като „преход към демокрацията“. Огромната част от участниците в нея мислеха едно, но се получи нещо съвсем друго, както става във буржоазни революции от Френската революция насам. У нас обаче поради доминиращата роля на външните фактори мащабите на умопомрачение и свързания с това разпад и деструкция бяха много по-големи.

Това, което се получи се оказва съвсем различно от очакванията на онези, които бяха дрогирани от илюзиите за това, че „времето е наше“. Мина време и повечето от тях осъзнаха, че времето се оказа не тяхно, а на една малка група от хора, заграбила принадлежащата на девет милиона българи собственост. Голяма част от участниците в промените бяха неосъзнати оръдия, чрез които се реализираха интересите на други хора и геополитически играчи. „Каква я мислихме, каква стана“, вайкаха се след това много от тях, повтаряйки несъзнателно на всекидневно равнище знаменитата фраза на философа Хегел за „иронията на историята“, проявяваща се в това, че при големи исторически промени хората участват в тях с едни намерения, а се получава нещо съвсем различно. И нашата промяна преди 30 години започва с месиански очаквания за «революционна промяна», която най-после в условия на „гласност“ ще отвори очите на хората за всички истини, които преди това са оставали неизвестни за тях и ще доведе до един нов свят на висши ценности, в който «демокрацията и пазарната икономика» ще бъдат решение на всички нерешени преди това проблеми.

Поразяваща е глуповатостта и наивността на лидерите на СДС от първите години на промяната, очакванията им за утрешното “светло бъдеще”. Желев говори, че очаквал, че преходът ще трае няколко години. Тренчев също се вайка, че мислел, че “периодът ще трае няколко години.” Петър Берон очаквал, че “всичко ще тръгне по мед и масло”. В много отношения оценката на Алексис дьо Токвил, знаменит автор на „Размишления за Франция“, книга за Френската буржоазна революция, за този тип интелигенция, която задава модела и посоката на социална промяна от 1789 г., е валиден и за интелигенцията, задаваща промяната през втората половина на 80-те и първата половина на 90-те години в България. Токвил пише за нея следното: “В почти безкрайното отдалечаване от практиката, в която живеели, не достигал никакъв опит, за да смали устрема на техния натюрел; нищо не ги подсещало за препятствията, които съществуващите обстоятелства можели да поставят и пред най-желаните реформи; нямали и представа за опасностите, които придружавали и най-належащите промени.”

Както става в периоди на радикална смяна на собствеността и на политическия режим  закономерностите на промяната са съвсем различни от утопичното съзнание на нейните активни участници. Ето някои от тези закономерности.

Първата от тях е политико-психологическа закономерност на развитието на такъв тип движения в периоди на криза и загуба на доверие към съществуващата обществено-политическа система, когато в началото те представляват разнородни участници, с всякакви ориентации. В началото активни са хора с коренно противоположни позиции като всеки от тях очаква промени в различна посока. Обединява ги критичността към съществуващото състояние и «иронията на историята» е, че посоката в която ще тръгнат, е коренно противоположна на ранните очаквания за «повече социализъм». Със засилването на кризата и нестабилността започва търсене на нови идейни идентичности, което се усилва от започналата битка за власт в резултат на рухването в хаоса на съществуващите структури. Това усилва агресията и ролята на крясъка в публичното говорене. Както в битката за власт срещу БСП, така и в опитите за овладяване на позиции вътре в СДС, този който е по-яростен, радикален, настъпателен, непримирим, антикомунист, с по-голяма ярост готов да бута паметници и да сменя имена на улици, избутва по-умерените и не така радикалните, обвинява ги в предателство, отстъпчивост, обслужване на “комунистите”.

Докато Китай се превръща в световна сила на основата на принципа “не е важен цветът на котката, а дали лови мишки”, цялото поведение на „перстройчиците“ и „демократите“ у нас през 1990-те години, бе подчинено на въпроса какъв е цветът на котката, без изобщо да ги интересува дали лови мишки. То не са “синя бира”, “сини яйца”, “сини надежди”, “синя идея”, “Синя коалиция” и какво ли още не. Битката вътре в СДС се оказа битка за това кой е по “син”, а не кой може да върши работа за България. Битката в БСП е кой е по-голям социалдемократ и не е „живковист“ Тази погълнатост от цвета на котката се оказа не само неефективна, а ужасно деструктивна.

Втората закономерност е свързана с индивидуалните промени във всеки от участниците. В началото никой от тях не е антикомунист. Бъдещият им лидер Жельо Желев дори в късната есен на 1989 г. казва, че е марксист, а следващият лидер Иван Костов пише преди това статии за вестник “Работническо дело”. Бъдещите антикомунисти са в голямата си част незабележими конформисти, голямата част от тях с усещане за недооцененост в своята общност, но нагаждащи се към ситуацията. Най-конформно адаптиращите се към ситуацията бързо започват да пренаписват индивидуални биографии. Изведнъж в биографиите си преоткриват или просто конструират факти, при които всяка проблемна ситуация от миналото на съответния човек се интерпретира чрез категории като «репресирани», «преследвани», «дисиденти», «пострадали». И обратно, голяма поредица от факти, чрез които активно е бил включен в предходната система, се «забравят» и отпадат от реконструкцията на индивидуалното битие.

Жозеф дьо Местр има една знаменита фраза, отнасяща се до дейците на френската буржоазна революция, валидна и за нашия преход: “революцията в по-голяма степен води хората, отколкото те нея…Дори негодниците, които изглеждат водачи на революцията, всъщност са само нейни обикновени оръдия. В момента, когато претендират, че са я овладели, те позорно пропадат. Те бяха водени от събитията – един предварителен проект не би успял.” Бивайки водени от събитията, едни успяваха да се адаптират към тях, да променят идентичност и начин на мислене, да продължат напред, други са отлюспвани. Разликата у нас е, че докато във Франция в крайна сметка режеха главите на негодниците, то у нас те политически се появяваха на повърхността и след това изчезваха в небитието, морално компрометирани и ненавиждани от милиони хора.

Третата закономерност е свързана с радикалните различия. От една страна е  самосъзнанието на правещите промяната, въобразяващи се, че вършат нещо в името на общото благо и че вървят към едно по-висше състояние, а от друга – частните интереси на определена малка социална група, която е печеливша от промяната. Докато тълпата пее щастлива “времето е наше”, историята върви в съвсем различна на очакваната посока. Това е същностната закономерност на буржоазните революции, при които основното съдържание е преразпределение на гигантско богатство в частни ръце.

Получава се добре описаната още от Маркс ситуация при буржоазните революции, които се извършват с очаквания и лозунги за свобода, братство, равенство, а водят до точно обратното – до отчуждение, до нов тип зависимост, до деморализация, до гигантско неравенство. Хората, направили тези революции, откриват, че се е получило нещо съвсем различно от техните намерения. Вместо «градът на истината» се възцарява светът на голия и циничен паричен интерес. Издигани са били лозунги за демокрация, получило се е неравенство и бедност, а светът като цяло е навлязъл, както се изразява Наоми Клайн, в епохата са «капитализма на катастрофите».

С ревове „времето е наше“ на наивниците, очакващи че ще влезнат в царството божие, представяно като „демокрацията“ бе наложен капитализъм с четири основни характеристики:

Неолиберален капитализъм, при който икономически суверенитетът на страната е минимизиран за сметка на движението на капитала, офшорни пристанища и включеност в глобализирания и европейски свободен пазар на движение на стоки, капитал, услуги, работна сила. Дрънкат се празни приказки за „демокрация“, а суверенитетът на страната е по-малък от всякога досега след Освобождението от Османско робство.

Клептократски капитализъм, изграден върху гигантски грабеж, като се почне от кражба на милиардното принадлежащо на всички богатство, създадено от социализма, мине се през кражба на човешки, финансов и пр. капитал от Западна Европа и САЩ, през кражбата на европейски фондове от управляващите партии у нас и се стигне до експлоатацията на труда – страната ни е с най-голяма експлоатация на труда в ЕС, което ни направи най-неравното и несправедливо място за живот на европейския континент.

Периферен капитализъм, при който с помощта на свободния пазар  имаме експлоатация и извличане на ресурси за много милиарди от страната ни от държавите от капиталистическия център, докато нашенските неолиберални идеолози ни залъгват с надежди, че скоро и ние ще „станем като тях“.

Компрадорски капитализъм, зависим и обслужващ интересите на държави от капиталистическия център – това доведе до гигантски загуби, като се почне от отказа ни от 4 блока на АЕЦ „Козлодуй“, провалените проекти и гигантски загуби, свързани с Южен поток и Белене и се стигне до заграбване на гигантски човешки капитал от стотици милиони долари.

 

 

   Клуб 24 май

Read 244 times

Станете почитател на Класа