Джуни Александрова: Пазя хубав спомен от Блага Димитрова

Джуни Александрова: Пазя хубав спомен от Блага Димитрова

Джуни Александрова е популярно име сред артистичния свят. На сцената твори от 1962 г. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на професор Филип Филипов и неговата асистентка проф. Надежда Сейкова. Искат я в няколко провинциални театъра, тя избира Хасково, където престоява два сезона. После директорът на театъра във Враца я кани там на работа, където Джуни Александрова завършва задължителните три години по разпределение. През 1966 г. печели първа награда на конкурса за Ботева поезия и публицистика. Започва работа в Театъра на поезията и естрадата в София. След два сезона вече е актриса във Военния театър. . Сред ролите и са Ана от „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев, Луиза и Изидора от „Конникът без глава“, Ерна Бринкел в „Игра без правила“на Лев Шейнин, Ханка в „Щедра вечер“ на В. Блажек, Руменова в „Преспанските камбани“ по Димитър Талев. Мария Тюдор ведноименната пиеса на Юго, Стойна в „Легенда за Гоце“, Мирчева в „Наградата“на Драгомир Асенов, Християния в „Греховната любов на Зографа Захария“ на Павел Спасов и много други. Най-голяма популярност получава като изпълнител на художествено слово. Гостувала е със свои изпълнения в Берн, Будапеща, Букурещ, Варшава, Залцбург, Коми, Копенхаген, Краков, Лондон, Малмьо, Москва, Прага, Рим, Ставропол и др. Джуни Александрова е отличена с Първа награда за изпълнение на Ботева поезия през 1966 г., с Голямата награда за Ботева и революционна поезия през 1969 г.. 1972 г. Носителка е на Орден „Кирил и Методий“. Има една дъщеря и две внучки. Прави рецитали и моноспектакли по собствени сценарии. И днес се помни моноспектакълът и „Сама жена на път“ по стихове и проза на Блага Димитрова.

 

Джуни, кога се срещнахте с Блага Димитрова?

 

В началото на 80-те години на миналия век, когато реших да направя моноспектакъла „ Сама жена на път“. Вече имах самочувствието да играя сама на сцената, защото имах награди от националните конкурси за художествено слово. Имах едночасови рецитали като „Лира и тръба“., „Захваща се драмата…“, „Живей така, че…“ и др. Започнах да се обръщам към писатели и поети и чрез техните думи да изразявам моите позиции. Преди да се насоча към творчеството на Блага Димитрова, създадох рецитала „Обич и мъка“ по стихове на Лиляна Стефанова. Тя е жива и здрава и продължава да пише и днес.. Нейната експресивност ми харесваше. Чрез думите и се докосвах до публиката и изразявах моето мислене за любовта. Като навлезеш в Христовата възраст и по-нагоре се замисляш какво всъщност си ти, какво си постигнал, дали си добра майка и всеотдайна дъщеря. Тогава се реших да направя моноспектакъл по произведения на Блага Димитрова. Подбрах проза и стихове, които отговаряха на въпросите, които си задавах сама на себе си. Привлякох за режисьор Леонтина Ардити.. Тя не беше по малко комедийна актриса от която и да е другазвезда на днешния ден. Моят спектакъл излезе кпрез 1982-ра когато имаше по-специално отношение към романа на Блага Димитрова „Лице“. Бяха надали политически вой срещу авторката. Това не ми попречи да подготвя спектакъла, а самата Блага дойде на премиерата. После изпращаше нейни приятели да гледат и да и разказват как публиката приема „Сама жена на път“. В клуб „Максим“ винаги беше пълно. Била съм на гости у Блага във връзка с представлението. Никога не си заговорихме на „ти“. Колко сезона издържа представлението, не се ли опитаха да го свалят от афиша заради авторката? Десет години играх „Сама жена на път“, никой не посегна да го сваля. Военните не ни се бъркаха в репертоара. Имах 144 представления в театъра, още толкова – из цялата страна. Самата Блага се чудеше как са допуснали „Сама жена на път“ да се играе в театъра. След политическите промени го възстанових в театър „Възраждане“, а директорът Георги Г. Георгиев се чудеше как как пълня салона със зрители. Тогава Блага дойде да го гледа заедно с мъжа си Йордан Василев. Идвала ли е на театър с виетнамската си дъщеря Ханка? Ханка беше пораснала и дойде да гледа представлението с приятели. Това беше голям жест от страна да Блага – да осинови виетнамче.

 

Какъв творец беше Блага Димитрова?

 

Тя е рационална поетеса. Дълбоко мисловна. Чрез стиховете изследваше самата себе си. Включила съм в моноспектакъла стихотворението „Посоки“, което започва така: "Изгубих се в сърцето на света, не мога да намеря пътя...." Поддържахте ли контакти, когато тя стана вицепрезидент? Не. Тогава аз заминах за чужбина. Чак през 1995 та се видяхме и тя ми подари стихосбирка с надпис: „На Джуни за старото приятелство“ . Веднъж ме повика за да ми даде един материал за българката, но аз не можах да го използвам на сцената, бях претрупана с работа. Говорилили сте си на политическа тема? Никога. Последната ни среща беше през 1995-та. След това се простих с нея на поклонението в църквата „Света Параскева“. Имаше много хора. После чух за ония неприятни скандали с виетнамката Ханка и мъжа и, но не пожелах да вникна в тях. Виждам,че Ви е посветила стихосбирката „Име“? Тя е посветена на Георги Димитров. Блага пише стихове за Димитров през известен интервал от време – - когато е на около 30 години и на 50 години. Фамилните им имена съвпадат. Нещо повече – тя явно е уважавала този човек. Блага не се отказа от тази стихосбирка след промените, а това заслужава възхищение. Вие имате рецитал за Георги Димитров и Люба Ивошевич? Да, върху писмата между двамата, които крият много нежност. Направихме го с моя приятел и колега Никола Гълъбов. Включихме и стихове от Блага Димитрова.

 

Казвате, че във Военния театър военните не са се бъркали в репертоара, не са забранявали текстове. А имаше ли наблюдение от страна на Министерството на културата?

 

Да, оттам идваха хора, които гледаха предварително спектаклите. Най-често Васил Стефанов. Дойдоха да гледат „Знамето“ на Руси Божанов, постановка на Асен Шопов. Играех в двойка с Никола Гълъбов, Елена Райнова играеше с Васил Михайлов. Ние бяхме първи състав. Отрицателният герой бе поверен на Петър Гюров. Гълъбов е по-мек актьор, по-толерантен, Васил Михайлов – по- силен. И ни размениха. От първи състав станахме втори. За да може срещу отрицателния герой на Петър Гюров да застане Васил Михайлов. В спектаклите във Военния театър бяхме заедно с Любомир Димитров, Кирил Янев, Иван Янчев... Не бих искала да ги изреждам, защото ще изпусна някоя колежка или колега. Особено плодотворно беше партньорството ми с Емилия Радева в “Мария Стюарт”.Тя – Елизабет, а аз – Мария. Емата е голяма актриса. С Кирил Янев, един от основателите на Военния театър, си партнирахме в “Дом за най-малкия син“. Хубави спомени пазя от Наум Шопов, Евстати Стратев, Любомир Димитров. Добрите рецитатори сте малко? Не чак толкова малко. Таня Масалитинова, Славка Славова , Петър Петров. Спас Джонев с „Греховната любов на Захари Зограф“, Димитър Вачев, Лиляна Шопова. Спомням си, бях в депресия, с операция на гласните връзки. Току-що бе починал баща ми. Изчезнах в провинцията. Нарамих с мен книгите на Яворов. И започнах да ги препрочитам. Така се роди рециталът „Молитва“ . Изчетох философско поетическия дневник, който Яворов води в Париж,както и кореспонденцията му с кръга „Мисъл“. Този дневник е провокиран от смъртта на Мина. Той става по-късно основа за пиесата му „В полите на Витоша“. Използвах го за моя рецитал и мисля, че не сбърках. Имам рецитал по публицистика на Ботев и писма на Левски, рецитал по стихове на Есенин. С Таня Масалитинова направихме спектакъл за Ана Ахматова.

 

Тодор Живков не пропускаше премиера. Срещали ли сте се с него?

 

Да. Тодор Живков бе завел на Бузлуджа великия бас Борис Христов навръх 2 август. На обяда седяхме един до друг, Борис Христов попитал Живков дали съм в Народния театър. Бях поканена да рецитирам и на тържествата по случай 90 години БРЦК в Ловеч, както и на 90 години от смъртта на Ботев - при откриването на паметника в Ботевград. Това се случи през 1966-та - аз тогава току що бях получила първа награда от конкурса за художествено слово. Рецитирах на площада "На прощаване" и "Символ верую".Вече на обяда Живков ме попита дали мога да кажа друго стихотворение. Съгласих се. Тогава той стана и обяви: „Актрисата от Народния театър „Иван Вазов“ Джуни Александрова ще каже ….“Останах като ударена като с мокър парцал. Иван Попов седеше до мен и ми прошепна: „Щом той го казва, така ще бъде“. Казах стихотворението „Борба“. После Живков поиска да кажа нещо от Павел Матев, но аз му отговорих, че съм още на класиците. С целия антураж отидохме в Правец. Живков се обърна към Павел Матев: „Павле, бройка да отпуснеш за Джуни!“ А аз с цялата си глупащина обясних, че Андрей Чапразов ме кани в Театъра на поезия и естрада .- днешния театър "София", където беше директор. А Живков каза: "Бъркаш, момиче!"....

 

През 1981-ва участвате в тържествата при откриването на НДК?

 

Годината беше юбилейна„ предстоеше честването на 1300 годишнината от основаването на българската държава. Николай Люцканов ми се обади, че трябва да участвам в концерта, посветен на 12-ти партиен конгрес. В същия ден имах спектакъл, но от ЦК се обадили и спектакълът бе отменен. Ставаше дума за „Наградата“ на Драгомир Асенов. До официалния концерт, с който трябваше да се открие НДК, оставаше около месец. До тогава той трябваше да бъде показан два пъти пред работници, построили НДК. Така щеше да бъде проверено озвучаването на салона, както и осветлението. За събитието се очакваха Николай Гяуров и Райна Кабаиванска – те бяха предвидени само за официалното откриване. На пробните два концерта ги заместваха други артисти. Люцканов ми преожи на първия предварителен концерт сама да си избера материала. Изпълних есето на Дамян Дамянов „Българийо, майко свята“ и вдигнах залата на крака. Конферираха Йорданка Кузманова и Петър Чернев. Те стояха при озвучителите откъдето виждаха нас , артистите, и след всяко изпълнение съобщаваха какво следва. На другия ден Люцканов ми се обади да се срещнем. Комисията от ЦК не одобрила есето. Режисьорът ми връчи откъс от поема на Димитър Методиев, в която основната тема беше пак родината. Бях изпълнявала този текст, не ми беше проблем да го възстановя. Жалкото беше, че със стиховете на Димитър Методиев не можех да вдигна залата на крака както с есето на Дамян Дамянов. След седмица се състоя вторият пробен концерт, изрецитирах Димитър Методиев, но не можах да завладея публиката както ми се искаше. Бунтувах се, но нищо не можех да направя – Методиев бе фактор в ЦК. Николай Люцканов ми потвърди, че това ще е текстът за предстоящия концерт. Но четири дни преди уречения ден Людмила Живкова пожелала и на нея да покажем концерта. Минахме цялата програма на празен салон. Качих се на колата и се прибрах у дома. След малко позвъни Люцканов. Каза ми, че към моя текст трябва да се прибави и друг - за Априлската линия, написан също от Димитър Методиев. „Съжалявам, Николай, не мога да се приготвя за четири дни, дайте го на друг“, категорично отказах аз. Преди обяд на другия ден ми се обади лично Димитър Методиев.“Джуни, тук сме се събрали да решим въпроса с концерта, не е застъпена достатъчно Априлската линия на партията. Ти ще успееш….“. Помолих го да ме изслуша. Обясних, че не е въпрос за заучаване на текста, а за неговото художествено преосмисляне. Предложих стихотворение на Матей Шопкин с такава тематика. От другия край на жицата се чу: „Добре, Джуни!“ Напрегнато чаках ден, втори, трети и разбрах, че са се отказали от мен. Ясно, нямах право на собствено мнение. На самия концерт видях по телевизията напрегнатото лице на Петър Чернев, чийто глас се чуваше преди това като конферансие. Той изрече машинално текста на Димитър Методиев. Ожалих го. Какво ли му е коствало това? След време, на една изява в НДК, в която трябваше да участвам, ме пресрещна Георги Йорданов и ме попита: „Джуни, защо отказа концерта?“ “Не съм го отказала, просто не можех да науча определения текст за четири дни“, обясних аз на този човек, когото уважавам. Три - четири години след инцидента имах разговор със завеждащия отдел „Култура“ на ЦК на БКП, който поиска да му разкажа всичко за моя отказ. Изслуша ме, а после каза, че при него е била представена друга версия за случилото се. Дори бил повдигнат въпрос за отнемане на званието ми. Този епизод от онова време беше резултат от системата, в която живеехме.

 

Щастлива жена ли сте днес, Джуни?

 

Безкрайно. Дъщеря ми Габриела Николаева е професор. Неотдавна президентът на Индия я награди за приноса и към изучаването на хинди. Тя работи в Университета в Ню Йорк. Съпругът и Симеон е прекрасен човек, микроинженер. Имам две внучки –Александра и Лазара. Едната ми внучка е в Кеймбридж, Прави аспирантура на тема: "Философия и религия". Между другото ми роди и правнуче. Както се казва, дай, Боже, всекиму!

Read 2585 times

Станете почитател на Класа