Китай все по-открито заплашва Хонконг, че е готов да нахлуе със сила. Но ако по света тръгнат кадри с кръвопролития по улиците на града, Пекин ще плати много висока цена.

Дълги колони бронирани коли, които се движат на юг и задръстват подстъпите към граничния град Шънджън - от началото на седмицата в китайския интернет се разпространяват видеа, от които се разбира, че китайската Народна полиция, екипирана с тежки оръжия, струпва сили по границата с Хонконг. Китай вече от седмици дрънка оръжие - това е само поредната ескалация, с която Пекин изпраща едно ясно съобщение: готови сме да потушим със сила протестите в Хонконг.

Формулата на Пекин: подчинение чрез страх

Страх - това е бизнесът на всяка диктатура. Понеже се боят от собствения си народ, властниците гледат непрекъснато да го държат в страх. А Китай доведе системата „подчинение чрез страх" до самата перфектност. Държавата разполага с безчет възможности непрестанно да напомня на своите граждани, че е готова да упражни насилие: я Държавна сигурност ще позвъни на работодателя ти, я ще ти вземат задграничния паспорт, я ще те арестуват и изтезават без никакъв повод.

В момента обаче пекинската върхушка установява, че в Хонконг заплахите ѝ не работят. Гражданите на Хонконг вече от десет седмици са на улицата и нищо не може да ги накара да се приберат по домовете си - нито полицейското насилие, нито масовите арести, нито заплахата с драконовски мерки, стигащи до десет години затвор за участие в така наречените „изстъпления". Демонстрантите, предимно млади хора, не се стряскат дори от все по-откровените заплахи, че китайската армия ще нахлуе в града. Направо картинно да си представиш в какво потресено недоумение изпада китайското ръководство.

Защото заплахите, които отекват откъм Пекин, изобщо не са празнословие. Преди 30 години на площад Тянанмън комунистическите лидери доказаха, че са готови да стрелят по собствения си народ, когато властта им е под заплаха. В Пекин никога не са изпитвали особени скрупули.

И демонстрантите добре го знаят. Когато ги попиташ дали изобщо виждат някакъв шанс за успех на протестите, обикновено ще чуеш едно трезво „не". През последните години Пекин все по-неприкрито се опитваше да увеличава влиянието си в града. Неудобни опозиционни политици бяха прогонени от парламента, хора влязоха в затвора заради „липса на уважение към държавното знаме", зад решетките изчезнаха и редица лидери на движението за демокрация от 2014 година.

Мнозина демонстранти излизат на улицата не толкова с надеждата, че ще спрат този развой на събитията, колкото поради усещането, че навярно за последен път могат свободно да изразят своето мнение. Правителствената ръководителка ги призовава да не „тласкат града към бездната", но те самите имат чувството, че отдавна са политнали в пропастта. Хората масово усещат, че вече са изгубили битката, а това автоматично обезсилва заплахите на Пекин.

"Западняците ще го забравят"

Всъщност обаче Хонконг все още има какво да губи. Една окупация на града ще сложи кръст върху имиджа му на международен финансов център. И свободите, на които досега се радва Хонконг, ще изчезнат завинаги. Но и Пекин няма да се отърве без травми. Защото за китайските фирми Хонконг е най-важната входна врата към международния финансов свят. Ако по света тръгнат кадри с кръвопролития по улиците на града, това за години напред ще увреди благонадеждността на Китай като възходяща световна сила, а евентуалните последващи санкции ще поставят китайската икономика в трудно положение. Да не говорим, че китайската позиция в търговския спор със САЩ ще бъде много отслабена.

След касапницата на площад Тянанмън, в Пекин също се тревожеха от възможните международни реакции. Тогава обаче Дън Сяопин, който беше в дъното на случилото се, просто махнал с ръка с думите: „Западняците ще го забравят". Ако днешното китайско ръководство наистина реши да плати всяка необходима цена, и сега няма кой да го спре. Западните демокрации могат да направят само едно: да дадат на Пекин ясно да разбере, че цената на насилието ще бъде наистина висока.

  Живот на няколко квадратни метра – Хонконг се задушава

Теснотия и скъпотия

7,5 млн. души живеят на 11 квадратни километра: Хонконг е един от най-гъсто населените градове в света - и един от най-скъпите. Сред младите хора в Хонконг нарастват отчаянието и гневът. Томас Петер, фотограф на агенция Ройтерс, е посетил млади хора в жилищата на родителите им. Това е неговият разказ в картинки.

"Засега сме тук и се борим"

22-годишната студентка Залена Хо живее в стая от седем квадратни метра в апартамента на родителите си в Хонконг. "Политически нещата много се влошиха. Повечето от нас сега рискуват всичко, за да запазят онова, което сме извоювали", казва тя. Самата Хо има и американски паспорт, и ако положениетго стане нетърпимо, смята да напусне. "Но засега сме тук и се борим", добавя тя.

"Това вече не е демокрация"

Фунг Шен вече не вярва, че някой ден ще има собствен дом. 25-годишният младеж живее на пет квадратни метра в едно жилище заедно с родителите и брат си. С отчаяние го изпълва и "изборът" на Кери Лам за губернаторка на специалния административен регион, заела този пост с одобрението на Китай. "Изобщо не ни питат кой искаме да ни управлява. Това вече не е демокрация", категоричен е Шен.

"Страхувам се от забрани"

Соник Ли е на 29 години. Младият музикант живее на шест квадратни метра в апартамента на майка си. Отпорът срещу нарастващото влияние на Китай му напомня популярен американски комикс: "Само че в него няма супергерои. Страхувам се, че един ден вече няма да можем да четем определени книги или да пеем определни песни", добавя той.

Не е само твърдата ръка на Пекин

Контролът от страна на Пекин тревожи младите хора и се отразява на тяхното чувство за свобода, казва 30-годишната Юнис Уай. Тя е учителка и живее в стая от осем квадратни метра - в апартамент, който дели с родителите и брат си. Но не само действията на Пекин я тревожат - тя не може да се примири и с несправедливата жилищна политика.

Те контролират пазара

"Богатите стават все по-богати", казва Юнис Уай по повод ситуацията на жилищния пазар в Хонконг. Жилищната площ е един от най-големите проблеми, пояснява тя. "В Хонконг всичко е застроено, обикновените хора не могат да си позволят да имат свое жилище. Агенциите за недвижими имоти контролират пазара."

Загрижени за своята идентичност

23-годишният Петер Чанг също се ядосвва, че живее на пет квадратни метра в жилището на родителите си. Но още повече го възмущава миграционната програма, по която Пекин ежедневно заселва в Хонконг до 150 китайци от вътрешността на страната. "Опитват се да размият нашата идентичност", смята Чанк. Същата тактика Китай е следвал и в Тибет и Ксинянг.

Страх за бъдещето

"Страхувам се какво ни очаква", казва студентката по право Руби Леунг. През първите 50 години след предаването на бившата британска колония, т.е. до 2048 година, Китай гарантира автономия на Хонконг. "Но какво ще стане след това? Дали просто няма да ни анексират и да станем част от съседната китайска провинция Шънджън?", пита се младата жена.

Автор: Свен Тьонигес