Функционирането на икономиката в света кардинално се променя. Същото би трябвало да стане и с икономическата политика. Управляващите икономиката институции трябва да се преустроят с оглед изискванията на странния нов свят.

Икономиките на богатия свят са съставени от милиард потребители и милиони компании, приемащи свои собствени решения. Сред тях обаче широко са представени и държавните институции, които се опитват да управляват икономиките. Такива са централните банки, които определят монетарната политика, а така също и правителствата, които приемат решения за това колко може да се похарчи и какъв заем може да се вземе. През последните 30 години, а даже и повече, тези институции действат в съответствие с установилите се правила. Правителствата се стараят да има бурен ръст на трудовия пазар, което им осигурява повече гласове на изборите. Но когато икономиката прегрее, се появява инфлацията. И затова е необходимо да има независими централни банки, които, ако използваме известната фраза на бившия шеф на федералния резерв Уилям Мартин, да махнат купата с пунша точно в момента, когато партито е в разгара си.

Всичко това можем да си го представим и като разделение на труда. Политиците фокусират вниманието си върху дългосрочните държавни проекти и множество други приоритети. А технократите трябва да се справят с не толкова простата задача да укротят цикъла на делова активност. Но подобно ясно разграничаване обикновено се нарушава. Връзката между по-ниското ниво на безработица и по-високото ниво на инфлация вече не съществува. Голямата част от богатия свят преживява бум в сферата на създаване на нови работни места и това става дори в случаите, когато централните банки не са в състояние да постигнат заложените целеви параметри на инфлацията. Така например, нивото на безработица в Америка е около 3.5 процента и това е най-ниският показател от 1969 г. насам. Инфлацията обаче е само 1.4 на сто. Процентните стойности са толкова ниски, че за централните банки не остават много възможности за реакция в случай на рецесия. Даже днес някои от тях се опитват да създадат търсене за сметка на т.нар. „количествени вливания“ (QE), тоест за сметка на изкупуването на облигации.

Това странно състояние на нещата преди години изглеждаше само временно, но сега то вече е новата норма. Като резултат от тази практика възникна необходимостта от преразглеждане на икономическата политика и, в частност, на въпроса за разделението на труда между централните банки и правителствата. Този проблем вече е назрял. А ситуацията може да стане опасна.

Корените на новата ера в икономическата политика може да се открият във финансовата криза през 2007-2008 г.

Тогава централните банки въведоха в действие временни, екстрени мерки, включително и QE, за да избегнат депресията. Но след това стана ясно, че ситуацията се диктува от дълбочинни сили, които те не могат да предвидят. Оказа се, че вече не е задължително инфлацията да се увеличава, когато безработицата е ниска, и това отчасти е свързано с очакванията на хората за умерен ръст на цените. Освен това, съществуват глобални вериги за доставки, което означава, че цените невинаги отразяват условията на местния трудов пазар. В същото време излишъкът от спестявания и нежеланието на компаниите да инвестират спестените си средства, водят до намаляване на лихвените проценти. Толкова ненаситен за трупане на пари е глобалният апетит, че днес повече от 25 на сто от облигациите от инвестиционен клас, на стойност 15 трилиона долара, имат отрицателна доходност.

Икономистите и държавните служители правят опит да се адаптират към новата ситуация.

В началото на 2012 г. повечето сътрудници на Федералния резерв, например, предполагаха, че лихвените проценти в Америка ще се стабилизират на ниво от 4 процента. Докато в страните от групата Г-7, в продължение почти на четири години, лихвените процентисе намираха на нива от едва 1.75 -2 процента и това бяха най-високите показатели за страните от тази група. Преди десет години почти всички влиятелни политици и инвеститори се надяваха, че централните банки, в крайна сметка, ще ограничат QE за сметка на продажбите на облигации и така ще позволят на своите активи да дочакат периода за погасяване. Но и досега това не се случва. Политиката на QE изглежда постоянна. Консолидираните балансови ведомости на централните банки в Америка, еврозоната, Великобритания и Япония са на нива над 35 на сто от техния брутен вътрешен продукт.

Европейската централна банка прави отчаяни опити да увеличи инфлацията,

като отново започна да пуска на пазара емисии от QE. Известно време Федералният резерв успяваше да намали балансовата си ведомост, но от септември активите му започнаха отново да нарастват, защото той инжектира ликвидност в разклатените валутни пазари. На 8 октомври шефът на Държавния резерв Джеръм Пауел потвърди, че този растеж ще продължи. Едно от последствията от този нов свят е очевидно. В същото време, когато централните банки правят всичко възможно за стимулиране на икономиките в периода, когато те отслабват, остава по-сложната задача как да бъдат съкратени данъците и да бъдат намалени държавните разходи. Поради това, че нивата на лихвените проценти са толкова ниски, или дори отрицателни, големият държавен дълг става по-устойчив, особено ако заемите се използват за финансирането на такива способстващи за увеличаване на растежа дългосрочни инвестиции, като инфраструктура.

Провежданата в последно време фискална политика обаче е безразборна

и понякога вместо да помогне, тя допълнително нанася вреди. Германия не успя да ремонтира своите рушащи  се пътища и мостове. Великобритания направи сериозни бюджетни съкращения в началото на 2010 г., когато нейната икономика беше слаба, а липсата на държавни инвестиции в страната беше една от причините за хронически ниския ръст на производителността. В Америка се наблюдава превишаващ средните показатели дефицит, но това се прави с цел да бъде финансирано намаляването на данъците за компаниите и за богатите, а не да бъде финансиран ремонта на пътищата или строителството на „зелени“ електрически мрежи. В същото време, както сегашните политици се опитват по определен начин да провеждат фискална политика, бъдещите им колеги гледат на централните банки като на удобен източник на налични средства.

„Съвременната монетарна теория“, странен термин, получил популярност в Америка, гласи: Няма никакъв смисъл от увеличаване на държавните разходи, ако инфлацията е на ниско ниво и ако централните банки не предприемат активни действия. Британската опозиционна Лейбъристка партия иска да използва Bank of England за насочване на кредитите посредством инвестиционен съвет, като в такъв случай възниква едно „обединяване“ на ролите финансовия министър, министъра на икономиката и управляващия Bank of England. В огледален вариант това означава, че централната банка щезапочне да се намесва във фискалната политика, която е запазена територия за правителството.

Централната банка на Япония, със значителни активи в бондове, поддържа държавния дълг, който е равен почти на 240 процента от брутния вътрешен продукт. В еврозоната QE и ниските лихви обезпечават смекчаване на голямата задлъжнялост на южните европейски държави. Зарадитази политика обаче Европейската централна банка стана обект на яростни атаки, от страна на някои известни „северни“ икономисти. Марио Драги, който вече напуска своя пост, като председател на Европейската централна банка, публично отправи призиви към правителствата да използват фискалните стимули в еврозоната. Според мнението на някои други икономисти от централни банки сега са необходими фискални механизми, които те сами да могат да управляват.

Тук се крие опасност от смесване на монетарна и фискална политика.

В сегашния момент, когато политиците се опитват да се намесват в работата на централните банки, технократите на свой ред искат да приемат решения в тази област, която по право принадлежи на политиците. Ако банкерите ще контролират фискалните лостове, то тогава възникват въпросите: Колко пари ще отделят за бедните? Какви инвестиции мислят да направят? Каква част от икономиката ще принадлежи на държавата?

Новите рубежи

В периода на икономически спад или правителствата, или централните банки ще бъдат принудени да използват бързи, мощни, но ограничени фискални стимули. Една от обсъжданите идеи е за укрепване на автоматичните държавни фискални стабилизатори, като например застраховката срещу безработица, която обаче гарантирано ще формира сериозен дефицит, ако икономиката не расте.

Друг вариант, който се предлага, е, да се предостави на централните банки фискален инструмент, който не засяга разпределянето на парите и по такъв начин това не би дало повод за безконтролното печатане на пари. В случай на забавяне на икономиката, например, да се превежда по банковите сметки на всички възрастни граждани еднаква сума пари. Всеки от тези пътища крие определени рискове. Предишните варианти обаче вече не работят. Управляващите икономиките институции трябва да бъдат преустроени с оглед изискванията на днешния странен нов свят.

The Economist   Превод: Никола Стефанов