Всичко започна на 9 януари 2007 г. Стив Джобс, изпълнителен директор на Apple, стои пред публика в Сан Франциско в Калифорния за поредната от своите запомнящи се презентации.

"От време на време се появява революционен продукт, който променя всичко", казва Джобс. "Днес Apple ще изобрети наново телефона."

На този ден е обявен първият iPhone, който излиза на пазара няколко месеца по-късно.

Ехото на тези позабравени думи оглушаващо кънти до днес из целия свят, все по-силно и по-силно. Кънти с различни мелодии за звънене, сигнали за известия в социалните мрежи, както и с гласовете на милиардите хора, чиито ръце сякаш са се сраснали със смартфоните им.

Първият iPhone беше камъчето, което предвести свлачището. Apple наистина преоткриха телефона и създадоха ниша, в която много други технологични компании се видяха принудени да потърсят място.

Ниша, която впоследствие се превърна в едно от най-масовите технологични явления в човешката история. Забравете това, че телефоните днес не са просто телефони, а джобни компютри, даващи достъп до интернет и тъй ценните ни социални мрежи, GPS, фотоапарати и видеокамери, музикални и видеоплейъри.

Те са нещо много повече - те са технологично удължение на ръката.

През последното десетилетие те се превърнаха не само в улеснение и удобство, но и в необходимост. Дрога, чиято липса може да ни докара до мрачна абстиненция, но и чието постоянно присъствие ни краде от реалността, като ни кара да пренебрегваме физическия си свят заради виртуалните такива. Правят го в голяма степен заради притегателната сила на социалните мрежи.

A въпреки че тази вълна започна да набира инерция още преди 2010 г., истинският пик в популярността както на смартфоните, така и на социалните мрежи дойде в годините след това.

От технологична гледна точка това е десетилетието на двойното съществуване - във физическия свят и във виртуалния. Истинската "Матрица" се оказа не виртуална реалност или завладяваща ММОRPG игра като World of Warcraft - не, това изисква рязко и пълно откъсване от физическия свят, за което мнозина не са готови.

Смартфоните и социалните мрежи, слепени в едно, намериха място в живота ни, благодарение на размера на устройствата и възможността да ги носим с нас по всяко време, да имаме мигновен достъп до тях, да запълваме всяка свободна секунда с плъзгане на палец по дисплея, безцелно скролване и повърхностна консумация на екрана.

До момента, в който свободните ни секунди вече не бяха достатъчни, и гладът на смартфоните и социалните мрежи се насочи и към останалото ни време.

Те разпокъсаха вниманието ни така, както нито радиото, нито телевизията, нито комбинацията персонални компютри и интернет са успявали. Отново благодарение на размерите си и фактът, че са с нас във всеки, ама наистина във всеки един момент.

Направете експеримент със самите себе си - обърнете поглед назад към последните 10 години. Помислете колко сте използвали Facebook (или Twitter) преди този период и дали това не е ставало най-вече на настолен компютър или лаптоп. Помислете кога се сдобихте с първия си смартфон.

Замислете се колко такива сте сменили оттогава. Колко често сте използвали първия си смартфон, кога и за какво, и колко често, кога и за какво използвате сегашния. И най-вече кой е предметът в ежедневието ви, който държите най-често и най-дълго.

До какви изводи стигнахте за себе си? Има ли място за притеснение? Изобщо можете ли да си представите от утре да не използвате смартфона си или поне да го използвате по-малко?

Всичко това нямаше да е възможно, ако не беше бумът на социалните мрежи. Говорили сме си преди, ще говорим и занапред как дигиталното общуване вместо да ни сближава, ни отдалечава един от друг. Тенденция, започнала с бума на интернет и писането на есемеси, днес има съвсем различни мащаби.

Процесът на деперсонализиране на всички хора, с които общуваме онлайн, вече обхваща дори най-близките ни, с което и способността да мислим за тях като за хора, да проявяваме емпатия и разбиране постепенно намалява.

А не са малко онези, които предпочитат дигиталния контакт пред този очи в очи, което не само вреди на развиването на уменията за общуване, но дори води до тяхното залиняване. Нуждаем се от емоджита и емотикони, за да можем да предадем усещане за емоция в написаните думи, защото все повече губим търпението и богатството на езика, необходими за ефективна писмена комуникация. И най-вече защото не ни се налага да използваме лицата си в комуникацията. А тази емоджи-емоция често дори не е искрена.

Смартфоните нямаше да са така важни за притежателите си, ако не бяха постоянните уведомления - за това колко и какви коментари е получила някаква снимка, за броя харесвания на някой остроумен статус и пр.

Илюзията за слава от няколко сини палеца създава погрешна представа у човека за самия него. Това да измерваш самочувствието си на база кликове - също. И въпреки това за последните 10 години се озовахме в ситуация, в която тези психологически явления станаха масови.

Това да могат да ни потърсят по всяко време на денонощието ни създава стрес, но вече страдаме от навика на проверката и посягаме към смартфона и безмисленото преглеждане на newsfeed-а, дори когато устройството не ни е дало знак, че нещо се нуждае от вниманието ни. И макар привидно някои компании да ограничат времето на потребителя пред малкия дисплей, други в индустрията се опитват да създадат възможно най-пристрастяващите приложения, за да се гарантира точно обратното.

Ние вече сме дали на смартфона почти цялото си внимание, а скромните остатъци от него са това, което ни е останало за физическия свят и хората около нас.

13 години след думите на Джобс можем да потвърдим, че е бил прав. Може би дори не е подозирал мащаба на това, което предстои да се случи. Но трябва да се отбележи, че без Марк Зукърбърг това преоткриване на телефоните нямаше да бъде възможно.

Последното десетилетие беше това, в което социални мрежи и смартфони откриха перфектната си симбиоза и покориха човешкия организъм в невиждана степен.

Въпросите оттук нататък не е "Има ли проблем", нито дали смартфоните и социалните мрежи наистина причиняват депресия, тревожност, социална изолация и пр. Въпросите са дали съществуващият проблем е осъзнат и дали осъзналите своята зависимост правят нещо по въпроса, за да открият необходимия баланс.

Много вероятно е отговорите по-често да са "не" и "нищо".