Либия - малката световна война, която бушува в момента далеч от погледа на повечето хора.

Различни европейски и локални сили се надпреварват за влияние в бушуващата от 2014 г. втора фаза на гражданска война в страната, извеждайки на преден план интересни нови съюзи и неформални коалиции.

Нежеланието на САЩ за реална намеса и противоречащите си интереси вътре в Европейския съюз (ЕС) оставят все повече контрола върху събитията на държави като Турция и Русия, които да определят какво да се случва в богатата на петрол северноафриканска държава. Двете страни дори успяха да посредничат за временно прекратяване на огъня между различните фракции, но то трая по-малко от два дни.

Надеждата за някакво по-трайно примирие сега се намира в Берлин. Там на 19 януариразличните засегнати държави и фракциисе събират на мирна конференция, която да направи опит за установяване на някакво що-годе разбирателство в раздираната от военни сблъсъци страна.

Либия има сериозни нефтени находища, а през територията й преминават важни и натоварени търговски пътища, които свързват Африка със Средиземно море и Европа. Тези фактори превръщат страната в апетитна хапка за контрол и прокарване на влияние, което обяснява и тази мини световна война, която се разиграва там.

Преди самата конференция ние ви представяме условна схема на това кой кой е в либийския конфликт и кой какви интереси търси да постигне.

Ситуацията в #Либия в навечерието на турската интервенция в подкрепа на Правителството на националното единство на Сарадж.

 

 

Кои са страните в гражданската война на Либия?

След падането на Муамар Кадафи през 2011 г. след офанзивата на НАТО Либия изпадна в период на хаос и въоръжени сблъсъци между различни елементи, борещи се за наследството на покойния вече диктатор. Официалното правителство, което пое властта в Триполи, така и не успя да установи контрол върху множеството различни локални и племенни милиции и те де факто взеха нещата в свои ръце - всеки в своя регион на страната.

Така в момента повечето големи градове на Либия приличат по-скоро на градовете държави от миналото, отколкото на части от една съвременна държава. Всички те си имат свои въоръжени сили, отговарящи пред местните власти, а не пред някоя от двете враждуващи страни.

Кои обаче са враждуващите? От едната страна стои базираното в ТриполиПравителство на националното споразумение (ПНС), ръководено от Файез Сарадж. То е признато от ООН и поне на хартия се ползва с международна подкрепа. На негова страна се бият множество локални милиции, както и силите на трите големи пристанищни града Хумс, Мисрата и Сирт.

 

Файез Сарадж

 

Големият проблем на ПНС в случая е, че то не контролира дори целия град Триполи, в който живеят една трета от либийците, а части от него са под контрола на различни милиции, уж верни на правителството, но преследващи собствените си интереси.

На изток в Тобрук се намира другото правителство, като то е съставено до голяма степен от изнеслия се от Триполи през 2015 г. парламент, отказал да сподели властта с настоящия кабинет.

По-важният елемент от тази страна е военната сила, подкрепяща политиците в Тобрук -Либийската национална армия (ЛНА), ръководена от ген. Халифа Хафтар. Генералът, който е бивш приближен на Кадафи, а след това негов остър противник, днес е човекът с най-много власт на територията на Либия. Той ръководи траещата вече близо 10 месеца офанзива срещу Триполи, която се радва на променлив успех.

 

Ген. Халифа Хафтар

 

Хафтар е ветеран от войната на Либия с Чад от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Впоследствие обаче има разрив между него и Кадафи и генералът е принуден да бяга в САЩ. Той се включва активно в бунта, довел до свалянето на бившия либийски диктатор през 2011 г., и бързо успява да създаде съюз от различни милиции, който в момента е ядрото на ЛНА.

Генералът се обявява за яростен противник на тероризма и на ислямистите. Той използва това и като оправдание за внезапното настъпление през април към Триполи - по думите му правителството там използва подкрепата на милиции, свързани с Ал Кайда и "Ислямска държава". Според него управляващите си затварят очите пред настъплението на крайния ислям.

Проблемът при Хафтар е, че макар да се представя като опора срещу екстремистите, мнозина виждат в него евентуален диктатор, не много по-различен от вече покойния Кадафи.

Съперничещите си страни във войната също се борят за контрол на петролните запаси на Либия - най-големите в цяла Африка и гръбнак на либийската икономика. В момента Хафтар държи т.нар. нефтен полумесец в Либия, в който се намират повечето запаси от горива.

Проблемът за него идва оттам, че резолюциите на САЩ поставят контролираната от Триполи Национална петролна корпорация като единственото образувание с разрешение да продава нефта на страната на пазарите. И въпреки опитите на Хафтар да наруши този монопол, засега нещата не му се получават особено добре.

И двете страни ползват подкрепа от чуждестранни сили - както икономическа, така и военна, включително наемнически бригади от половин свят.

В момента офанзивата на Хафтар е в застой, като след намесата на Турция и решението на Русия да говори за примирие и преговори той беше принуден да седне на масата в търсене на договорка за поне временен мир. И макар примирието, уговорено от Москва и Анкара да се провали, сега идва време за Берлинската конференция, надеждите за която са да доведе до по-трайни договорки.

 

Кой кого подкрепя?

 

На страната на Триполи

Италия

 

Италианският премиер Джузепе Конте

 

Като бивш колониален владетел на Либия, Италия от десетилетия култивира тесни икономически и политически връзки със северноафриканската страна, което поставя интересите на Рим в пряка зависимост с тези на Триполи. Те включват защитата на ключови петролни кладенци, газопроводи и - не на последно място - контрол върху притока на мигранти от Африка през Средиземно море към Италия.

Италианската компания Eni е най-големият чуждестранен производител на петрол в страната, но е изправена пред конкуренция от France Total, която разширява дейността си там. Военните действия принудиха Eni да спре добива от едно петролно находище няколко пъти през последните месеци, а несигурната ситуация също забави сделката между италианската компания и British Petrolium за увеличаване на производството. Като допълнение към това, руската компания Taftnet възобнови проучвателните дейности в края на миналата година. И Франция, и Русия са на страната на Хафтар.

Рим предоставя на Триполи официално обучение и оборудване за либийската брегова охрана, с което те да могат да отклоняват съдове с мигранти. Неофициални източници говорят и за различни италиански наемнически бригади, биещи се на страната на ПНС.

Все по-активното участие на Турция и Русия в конфликта обаче води до по-високи притеснения в Рим относно намаляващото му влияние върху властите в Триполи.

 

Турция

 

Турският президент Реджеп Таип Ердоган

 

След сключването на турско-либийското споразумение за очертаване на морските зони, Анкара пое задължението да предостави важна военна подкрепа на терен на силите на ПНС. Тази седмица стана ясно и че според плановете на турския президент Реджеп Таип Ердоган oбщо 2000 бойци от Сирийската Национална Армия, действаща под покровителството на Турция в Северна Сирия, ще бъдат превозени в Триполи, където да подкрепят войските, верни на либийския премиер Файез Сарадж. Новината дойде по-малко от 24 часа след като се разбра, че няма да има примирие със силите на Хафтар.

Причините Анкара да застане на страната на Триполи са доста по-дълбоки от оспорвания от Гърция договор за очертаване на морските зони, който ще даде на Турция сериозен достъп до природните блага в териториалните води на Либия, макар и това само по себе си да е значителен фактор. Икономическите интереси на Турция в Либия датират още от времето на Кадафи, като и след падането му двете правителства продължават да поддържат тесни връзки. Твърди се, че Анкара е снабдявала милиции под контрола на Триполи с оръжия и боеприпаси.

За Турция обаче има и идеологическа страна в този конфликт. Страната, заедно с Катар, подкрепя групата "Мюсюлманско братство". Групата, на свой ред, е смятана за заплаха от редица локални конкуренти за влияние на Анкара - като Египет, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия, които пък в момента са на страната на Хафтар.

Ако трябва да опишем нещата тук накратко, Турция има сериозни икономически интереси, както и известни идеологически, в това ПНС да излезе поне частичен победител от конфликта с ЛНА.

 

Катар

 

 

Спорът на Катар с неговите съседи от Персийския залив се отразява в либийския театър, където Доха подкрепя правителството на Триполи, което е по-толерантно към ислямистките елементи като "Мюсюлманското братство" и близките до него милиции. От своя страна подкрепата на Саудитска Арабия и ОАЕ за Хафтар прави изборът чисто стратегически по-лесен - врагът на моя враг е мой приятел.

Същевременно Доха изигра ключова финансова и военна роля при свалянето на Кадафи през 2011 г., но оттогава мина на заден план с подкрепата си за ПНС при това най-вече в дипломатически план.

 

На страната на Хафтар и Либийската национална армия

Франция

 

Френският президент Еманюел Макрон

 

Още миналата година подкрепата на Франция за ген. Хафтар обтегна отношенията между Париж и Рим, като от италианска страна се появиха обвинения, че Франция преследва собствените си чисто икономически интереси в Либия, влизайки в противоречие с интересите на самите либийци.

Франция, която някога е била колониален господар на голяма част от Западна Африка и все още има влияние там, се стреми да попречи на ислямските екстремисти да се укрепят в региона на Сахел - граничната зона в Африка между Сахара на север и по-плодородния район на юг, познат като Судан.

Подкрепата на Париж за Хафтар е до голяма степен политическа, като именно френският глас е основна пречеща сила пред ЕС да издаде изявление, с което да призове за оттеглянето на генерала от офанзивата му спрямо Триполи. Дипломатическата подкрепа в ООН и ЕС обаче не е единствената, която Франция оказва на Хафтар.

Миналото лято страната се видя принудена да признае военното си присъствие в Либия, след като бяха намерени френски ракети в притежание на сили на генерала. Париж обаче отрича да е нарушавал оръжейното ембарго над Либия. Има и сериозни съмнения за френски наемници, които се бият на страната на Хафтар и оказват обучения на силите му.

Макар Франция в Либия официално да се бори за ограничаването на влиянието на ислямистките групи, за които се вярва, че се бият на страната на Триполи, реално Париж има сериозни икономически интереси там още от времето на Кадафи и залага на това, че те ще бъдат изпълнени по-добре от неговия бивш приближен.

 

Египет, Обединените арабски емирства, Саудитска Арабия

 

Саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман

 

Обединените арабски емирства и Египет са дългогодишни покровители на генерал Хафтар, когото смятат за най-добрата надежда за стабилизиране на проблемния регион и фактор за борба с ислямистката заплаха, идваща най-вече от "Мюсюлманското братство", което и трите държави възприемат като терористична организация. За тях се знае, че доставят оръжия на ЛНА, включително мощни ракети и въоръжени дронове, които спомогнаха за напредъка в офанзивата срещу Триполи.

Междувременно Саудитска Арабия предоставя на генерала сериозна финансова подкрепа, която до голяма степен държи офанзивата му на крака.

 

Русия

 

Руският президент Владимир Путин

 

През 2011 г. Москва подкрепи резолюцията на ООН за използване на сила срещу режима на Кадафи. Сега руснаците са заели официално страната на ген. Хафтар, предоставяйки му военна подкрепа на терен от наемническата група "Вагнер". Руснаците също така са друг голям спонсор на неговите сили, като парите на правителството в Тобрук се печатат в Москва.

Участието на Русия в конфликта е част от стратегическата цел на Кремъл за повишаване на руското влияние в Северна Африка и Средиземно море чрез установяване на военна база в Либия в допълнение към мащабната руска база в Тартус на сирийското крайбрежие.

По този начин Москва цели да установи и контрол върху природните ресурси на страната, както и да се превърне в локален брокер на доверие и незаобиколим фактор за решаване на всички въпроси в региона.

За целта обаче Кремъл играе малко или много и с двете страни в конфликта. Макар официално да е на страната на Хафтар, има информации за преговори и с правителството в Триполи. Именно заради тази си роля Москва успя да договори сядането на масата за преговори между ПНС и ЛНА, макар и това да не доведе до трайно примирие.

За Москва в случая много по-важни са собствените интереси в региона, отколкото това да подкрепи едната или другата страна в конфликта до неговото пълно разрешаване.

 

Гърция

 

Гръцкият премиер Кириакос Мицотакис

 

Принудена от подписания договор между Анкара и Триполи да пази своите интереси в Средиземноморието, Гърция се включва на страната на Хафтар с дипломатическа подкрепа. Атина лобира пред ЕС, НАТО и ООН да не признават споразумението между Турция и Либия и да го обявят за незаконно, тъй като противоречи на вече сключени договорки между страната, Кипър и Израел. Генерал Хафтар дори дойде на посещение в Атина дни преди мирната конференция в Германия. Въпреки това Атина не е поканена в Берлин да изрази гледната си точка.

Междувременно след срещата си с Хафтар гръцкият министър на външните работи Никос Дендиас заяви, че страната е готова да изпрати сили за постигане на примирие в Либия, но засега това все още е в сферата на вероятностите.

 

Други играчи

САЩ

 

Президентът на САЩ Доналд Тръмп

 

САЩ бяха сред държавите, които подкрепиха усилията, довели до създаването на ПНА в края на 2015 г. Но скоро след като встъпи в длъжност през януари 2017 г., президентът на САЩ Доналд Тръмп заяви, че не вижда страната му да играе роля в Либия. Въпреки това Вашингтон започна да изпраща смесени сигнали, малко след като Хафтар започна офанзивата си срещу Триполи.

В телефонен разговор от 19 април с Хафтар, който също е гражданин на САЩ, Тръмп призна "важната роля на генерала в борбата срещу тероризма и осигуряването на петролните ресурси на Либия".

Вашингтон през юли блокира изявление на Съвета за сигурност на ООН, осъждащо въздушните атаки върху център за задържане на мигранти, при които загинаха повече от 40 души. Тогава Триполи обвини за нападението американския съюзник ОАЕ.

 

ЕС

 

 

Стабилизирането на Либия е жизненоважен въпрос за сигурността за ЕС и неговите държави-членки. Понастоящем опустошената от войната страна служи като основна отправна точка за мигрантите от Северна Африка към Европа и по-специално към Италия. Друг важен фактор е активността на "Ислямска държава" и други джихадистки организации на територията на страната, което също е проблем за ЕС.

Брюксел до голяма степен се е съсредоточил върху управлението на миграцията, но сътрудничеството му с либийската брегова охрана е подложено на силна критика от страна на защитниците на човешките права. "Асошиейтед прес" наскоро откри, че огромни суми пари от ЕС попадат в ръцете на войници и служители на бреговата охрана, които всъщност участват активно в трафика на мигранти.

Въпреки всичко това заради факта, че Италия и Франция подкрепят различните участници в конфликта, ЕС няма как да излезе с единна позиция или ясна политика по темата, която да доведе до деескалация на региона.

 

Германия

 

Германският канцлер Ангела Меркел

 

Германия е в средата на двегодишен мандат в Съвета за сигурност на ООН, като страната зае централна роля в опитите за установяване на дипломатическо решение за конфликта в Либия. Нуждата на Берлин от стабилност в региона произтичат най-вече от надеждата, че Триполи и Хафтар ще спомогнат за овладяването на проблема с миграцията към Европа.

Страната неведнъж е предлагала да бъде домакин на среща на върха за установяване на мирни преговори между враждуващите фракции в Либия и техните чуждестранни поддръжници. Канцлерът Ангела Меркел дори пътува до Москва, където да участва в мирните преговори, които уж трябваше да доведат до примирие.

Надеждата е предстоящата конференция поне да положи първи крачки към постигането на мир.

В плановете на Берлин конференцията трябва да даде най-малкото първите крачки към края на гражданска война, да се спре чуждестранната военна намеса и евентуално да доведе до преход към общи национални избори. Или поне да се постигне прекратяване на огъня и разделяне на страната на две сфери на влияние.

Големият проблем за мира в Либия обаче остава от факта, че много от чуждите държави може би няма да бъдат облагодетелствани от един траен мир. Когато продължаващата на етапи война осигурява повече дивиденти, мирът може и да не е желаната цел за всички.