Точно тук в средата на февруари започна всичко. Спокойно градче в Ломбардия, Северна Италия – Кодоньо, където беше регистриран „пациент номер едно“, се радва отново на известна свобода, докато Италия излиза от карантината, но пази белезите от шока от коронавируса и страха от завръщане на епидемията.

Средата на седмицата е, в този почти обикновен пролетен ден слънцето грее над павираните площади и терасите на пицариите, между които велосипедите минават на зиг-заг.

В началото на седмицата в Кодоньо, както на целия италиански полуостров, започнаха отново да отварят кафенетата, ресторантите и магазините – нов етап в излизането от карантинния режим на една страна, травматизирана от пандемия, която за три месеца отне живота на над 32 000 души.

В подножието на елегантните, боядисани в розово и жълто сгради в центъра на града, тийнейджъри хапват сладолед и пият еспресо. Камбанният звън от изградената от червени тухли църква приканва вярващите на литургия, след като религиозните служби също бяха отново разрешени. Тази картина щеше да прилича на италианска пощенска картичка, ако не бяха носените от всички хирургически маски и грижливо спазваната дистанция между хората.

„Италианският Ухан“

„Откритието, че вирусът, за който толкова много слушахме да се говори в Китай, е дошъл тук, имаше огромно психологическо въздействие. Всичко изглеждаше толко далечно и изведнъж се оказа тук, сред нас!“, припомня си 46-годишната адвокатка Мария Луиза Бризолари. „Тази история сега е зад нас, но вирусът сякаш винаги е бил тук, скрит някъде…“

На 20 февруари градчето с 15 000 жители на 60-ина километра югоизточно от Милано съобщи официално за първия случай на коронавирус, при който заразяването е станало в Италия, а не в Китай.

„Пациент номер 1“ беше 38-годишният Матия Маестри, служител на мултинационалната британско-нидерландска компания „Юниливър“. Три дни по-късно активно спортуващият мъж, който не бил пътувал наскоро, е приет в местна болница с температура, пристъп на кашлица и затруднено дишане. Бременната му съпруга също е заразена, а малко след това от вируса умира баща му. Заразените сред посетителите на болницата и клиентите на близкото кафене се множат. На 21 февруари правителството нареди пълното блокиране на Кодоньо, а след това на още девет съседни града.

„Коронавирусният метеорит се стовари точно тук“, спомня си префектът на провинция Лоди в Ломбардия Марчело Кардона, който също се разболял.

„За една нощ преоткрихме карантината“, която „позволи да се организира здравната отбрана на Милано, Италия и Европа“, разказа той тази седмица на страниците на вестник „Република“. „Медиците и хората от здравните служби незабавно дадоха недвусмислено да се разбере: Кодоньо беше смятан за италианския Ухан (китайският град, където възникна вирусът), а Ломбардия – за италиански Хубей (провинцията, в която се намира Ухан). Нямаше време за губене: трябваше да последваме китайския пример и да затворим всичко“, каза Кардона.

„Градът на чумата“

„Това беше най-свирепата война, тъй като врагът бе невидим“, припомня си пенсионерът Джанкарло Барчелези. Градът отново диша свободно, но няма скоро да забрави случилото се, обобщава 72-годишният свещеник, отец Иджинио Пасерини.

В съзнанието на всички Кодоньо вече е града на чумата, отбелязва със съжаление 20-годишната Паула Визигали. „Чувам, че има хора, които искат да дойдат, за да видят къде се е случило всичко това. Само че няма нищо за гледане, Кодоньо е град като другите“, добавя тя.

Според адвокат Мария Луиза хората неизбежно „винаги ще свързват града“ й с вируса, но наред с това ще си спомнят също за силния дух на жителите му и как те са се изправили срещу бедата. Голяма част от местното население споделя опасението, че отменянето на ограниченията ще доведе до връщане на болестта.

„Всички се боят да не се наложи отново да сме под карантина, да сме принудени да пазим дистанция, целият този ад да не започне отначало“, обяснява 25-годишната барманка Лаура Сбарди.

Търговецът Чезаре Гамбаца е един от мнозината в Кодоньо, които се безпокоят от пълното отменяне на рестрикциите. Хората са „твърде спокойни. Те смятат, че това е свършило, но всъщност не знае!“, подчертава той.

„Честно казано се страхувам от определен вид поведение“, споделя Фани Дзафери, 40-ина годишна медицинска сестра, която работи със заразени пациенти. Тя си спомня „хаоса“ от началото на епидемията. Страшни дни, които според нея биха могли да се върнат. „По време на карантината положението някак беше по-сигурно“, смята Дзафери.

Мигел Медина, Франческо Джилиоли, Франс прес