Ако 2008 г. беше годината на спасяването на банките, 2020 г. е годината на корпоративните спасявания. Докато макроикономическите последствия от коронавирусната криза започват да измествт извънредната здравна ситуация, много се говори за набъбващите разходи за спасяване на части от корпоративния свят – политика, която надвишава многократно спасяването на банките. Това, за което все още никой не говори, е, че става въпрос за взаимна услуга, пише Патрик Дженкинс за Financial Times. Обществената съпротива засега е определено скромна: малко критики към компаниите, които плащат прекалено щедро на директорите или акционерите си, докато приемат помощ от правителството.
Реакцията на регулаторите все още е по-малко видима. Идеята, че компаниите може би са станали уязвими на катаклизми чрез агресивното си управление, или че акционерите или надзорните органи трябва да се намесят, за да им намалят риска, дори не е повдигната. А трябва да бъде.
За разлика от това, когато световните лидери спасиха банките през 2008 г. с евтино финансиране и държавен капитал, имаше възражения. Колкото и да бяха основателни спасителните операции, тъй като търговията като цяло не може да функционира без банкова система, имаше широко разпространено схващане, че стотици милиарди долари са били отпуснати на незаслужено богатите. Зароди се протестното движение „Окупирай Уолстрийт“. А социалното неравенство, което бе засилено от икономическия срив и регулаторната реакция спрямо него, дадоха тласък на популистки политици из западния свят.
При спасяването през 2008 г. имаше несправедливости. Безскрупулните банкери влошиха своята репутация, като си осигуриха големи бонуси скоро след спасителните помощи. Много шефове на банки, окрилени от своето възстановяване, затвърдиха властта си върху разширените институции.
Но при цялото обществено възмущение, имаше, както всеки банкер би ви казал, значителна програма за изплащане чрез последвалия регулаторен контрол.
Повечето банки по своята същност използват ливъридж: те финансират кредитирането си като заемат пари - от вложители, пазари на облигации и други места. Много малко от парите, използвани в техните операции, всъщност са акционерен капитал, който поема загубите. В годините на бума преди срива, банките и тези, които определят търговските им операции, бяха слепи за нарастващите рискове, които това създава.
До 2008 г., според Федералния резерв, делът на активите, срещу които стои собствен капитал, е бил спаднал под 5 на сто в големите американски банки. Към миналата година, след като регулаторите по света засилиха капиталовите изисквания към банките, съотношението в САЩ се увеличи до 9 на сто.
Друга следкризисна реформа беше да се настоява за по-строг текущ контрол, по-специално чрез прилагане на редовни стрес тестове. Кризисните сценарии се проиграват спрямо балансите на банките, за да се гарантира, че буферите са достатъчно силни.
Третата област на затягане на регулациите, прилагана най-строго във Великобритания, включваше нови режими на отговорност на мениджърите.
Кризата с Covid-19 ще бъде голямо изпитание за тези нови регулации, тъй като пълната сила на икономическия спад и масовата безработица ще тежат върху балансите на банките през месеците и годините напред. Колкото и дълбока да се окаже рецесията, ясно е, че банките са с далеч по-големи буфери, отколкото по време на световната финансова криза - и все още могат да преминат през сегашната повече или по-малко незасегнати.
Много компании обаче няма да се отърват толкова лесно - и то по същата причина, поради която банките се провалиха през 2008 г .: прекомерен ливъридж. Лесно е да се окачестви пандемията като извънредно събитие, който никой не би могъл да предвиди. Но причините за повечето кризи са непредсказуеми. Ключът е да може да се издържа на бурята.
Корпоративният ливъридж не представлява само агресивното финансиране. Цялата система от корпоративни „най-добри практики“, включваща навременни доставки, минимални запаси и използването на фрийленсъри вместо скъп постоянен персонал, е осъществяване на оперативен ливъридж.
Прибавете към това нарастващото финансово усилване, видно в корпоративния свят. Според Goldman Sachs съотношението на нетния дълг към оперативната печалба в индекса S&P 500 (без финансовите компании) е нараснало до близо 2,2 пъти, което е повече от двойно спрямо 2008 г.. Корпоративният ливъридж ще скочи още много предвид срива в печалбите и допълнителния дълг, поет по време на коронавирусната криза.
На 7 януари тази година Банк дьо Франс публикува анализ за системния риск, който представляват големите компании, и за нарастващата им задлъжнялост - по съвпадение същия ден, в който китайски учени изолираха новия коронавирус.
Малцина можеха да си представят извънредната здравна ситуация в световен план и икономическата криза, които Covid-19 ще отприщи. Но уязвимостта на корпоративния свят беше очевидна за всеки, който се бе замислил, както го направи френската централна банка. Нейният анализ питаше: „До каква степен високите нива на дълга сред определени фирми могат да се считат за източник на системен риск?“
Проучването подкрепя по-ранно решение на френските финансови регулатори да ограничат експозициите на големите банки към най-задлъжнелите компании на основание системния риск. Други пазари имат по-малко интервенционистична култура. Но може би е едновременно възможно и желателно да се отиде по-далеч от французите.
Регулирането на банките беше затегнато, когато стана ясно, че са необходими публични средства за поддържането на този системно важен сектор. Сега, когато компаниите получиха подобна помощ като системно важни работодатели и двигатели на икономиката, има силен аргумент да се предприеме подобен регулаторен подход: ограничаване на агресивния ливъридж, редовни стрес тестове и държане на мениджърите отговорни.
Петър Нейков, редактор Елена Илиева
