Едно невинно обяснение за изключителния отскок на световните пазари на акции през второто тримесечие е, че инвеститорите са заключили, че най-лошото от пандемията е приключило и че възстановяването е напът, пише Джон Плендър за Financial Times.
По-малко невинно - но напълно правдоподобно - алтернативно тълкуване е, че инвеститорите сега вярват, че централните банки ще упражняват пълен контрол върху цените на активите в обозримо бъдеще. С други думи, категоричният императив на регулаторите, които правят „каквото е необходимо“, за да се справят с настоящата криза, би могъл да гарантира трайно отделяне на цените на акциите от боледуващите икономики.
Подкрепа за това второ мнение дава нарастващата убеденост на пазарите, че сега Федералният резерв на САЩ може да премине към политика на контрол над кривата на доходността. Това би означавало следването на Японската централна банка в ограничаването на разходите по заемите чрез целеполагане относно по-дългосрочните лихвени проценти и закупуване на достатъчно облигации, за да не се позволи доходността да нараства над определените нива.
Това би представлявало финансова репресия от вида, приложен от Фед през и след Втората световна война, като средство за управление на изключително високите нива на държавния дълг. Чрез поддържане на номиналните лихвени проценти постоянно под номиналния растеж на брутния вътрешен продукт, съотношението дълг към БВП може да бъде намалено с течение на времето. Въпросът е дали това ще сработи днес.
Екстравагантните разходи, подкрепени от подобни мерки, ще изискват пазарите да имат огромно търпение към растящия държавен дълг. Когато търпението се изчерпа, традиционният отговор е да се прибегне до капиталов контрол, за да се предотврати отливът към страни, където дългът изглежда по-устойчив. Но в случая със САЩ, които обладават доминиращата световна резервна валута, това би създало извънредни, може би непреодолими трудности. Възможни са инвеститорски вълнения, подобни на тези, които сринаха пазарите на облигации през 70-те години.
Ще има и неблагоприятни странични ефекти от поддържането на изкуствено ниски разходи по заемите. Тук се включва поддържането на системи на зомби компаниите, които печелят по-малко от необходимото за покриване на лихвените плащания. След като пандемията удари, много от тези компании сега оцеляват благодарение на пряката помощ от централни банки. Получилото се в резултат на това неправилно разпределение на капитала вреди на производителността и по този начин на икономическия растеж.
Морално опасната последица от продължаващите свръх ниски лихви ще бъде непрекъснатото покачване на дълга на частния сектор, дори когато съотношението на ливъриджа в публичния сектор намалява. И доколкото инвеститорите дисконтират бъдещите корпоративни печалби, използвайки тези изкуствено ниски ставки, за да получат пазарните оценки на акциите днес, тези текущи оценки рискуват да бъдат изкуствено завишени.
Този подход към икономическия мениджмънт би създал усещане на пазарите за трайно намаляване на системния риск, тъй като ликвидността ще бъде толкова изобилна. Неправилното ценообразуване на активите, което беше характерно за капиталовите пазари през последните 20 години - тъй като централните банки купуваха все повече и повече облигации - би станало още по-крайно, както и търсенето на доходност, независимо от риска.
Друго усложнение е неблагоприятното въздействие на свръх ниските лихви върху рентабилността на банките, въпреки че това е по-малък проблем за САЩ - където банките имат относително висока възвръщаемост на собствения капитал - отколкото за Европа и Япония.
Ако настъпи прегряване, централната банка може да се наложи да избира между отказ от ангажимента си за ниски лихви и неизпълнение на заявената си цел за инфлацията - „и двете са лоши варианти по отношение на общественото й доверие”, както твърдят Белз и Уесъл. Със сигурност решението да не се затяга политиката в отговор на инфлация над целта би довело до обвинения, че независимостта на централното банкиране е просто смокинов лист за регулации, създадени да поддържат политиците доволни.
Повишаването на инфлацията е далеч по-вероятен резултат, отколкото пазарите в момента допускат. Освен това то е част от решението за прекомерната тежест на държавните дългове.
Вероятно е по-масираното прибягване до директно парично финансиране на набъбващите държавни дефицити да има мощно влияние върху инфлацията, което също ще бъде подпомогнато от факта, че работниците придобиват по-голяма преговорна сила и правителствата са подложени на натиск да възнаграждават ключови служители.
Най-голямото предизвикателство за централните банки би била потенциалната заплаха за доверието в тях. В неотдавнашен анализ за Brookings Institution, Сейдж Белз и Дейвид Уесъл посочват, че контролът над кривата на доходността изисква централната банка да поеме ангажимент да поддържа лихвите ниски за определен период от време. По този начин тя може да помогне за насърчаване на разходите и инвестициите. Но това също означава, добавят авторите, че централната банка рискува да остави инфлацията да прегрее, докато се придържа към обещанието си. Работейки в сянката на пандемията и последната финансова криза, политиците и централните банкери може да почувстват, че почти са нямали алтернатива на фискалната експанзия и финансовата репресия. Но по този начин те са действали безразсъдно. Преобладаващото убеждение, че непрекъснато нарастващият дълг е управляем, тъй като разходите за обслужване са ниски, в крайна сметка ще се окаже токсично.
Петър Нейков, редактор Аспарух Илиев
