Парламентарните избори в България през 2013г. са част от поредицата аналогични събития, които се случват в други европейски и средиземноморски страни. Този факт е много интересен за наблюдение и би ни помогнал да оценим хипотезите на основната парадигма за това какво се случва в Европейския съюз като последствие от икономическата криза, започнала през 2008г.
Първата стъпка беше направена през февруари с масови протести и демонстрации против правителството на Бойко Борисов. Според протестиращите премиерът се беше провалил в овладяването на корупцията, в постигането на икономическия растеж и в съкращаването на нарастващата издръжка на живота.
Всъщност след приватизацията на дружествата за доставка на електроенергия през 2004г. в полза на чужди компании цената на тока многократно се повиши, като по този начин разходите за домакинствата се увеличиха неимоверно спрямо доходите.

Тежките данъци допринесоха за масовото недоволство


Тежките данъци и политиката на строги ограничения, наложени в съответствие с европейските фискални параметри, допринесоха също за масовото недоволство. Въпреки, че не включваха голям брой хора, протестите бяха много силни, включително със самозапалвания и продължиха далеч след оттеглянето на премиера Борисов. И тъй като нито една партия не прие предложението на президента Плевнелиев за формиране нa правителство, то парламентарните избори, които бяха планирани за месец юли, се състояха на 12май и бяха проведени от служебното правителство, ръководено от дипломата Марин Райков.
Българските протести срещу високата издръжка на живота последваха подобни събития ,които се случиха в настоящето десетилетие в различни европейски държави. Те не включваха само PIGS-страните (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания) или източно-европейските държави (като Словения, Румъния и Кипър), а също така по-богати и далеч по-стабилни западни държави като Франция, Великобритания и Германия. И докато всяка от тези вълни на демонстрации и протести имаше различен старт и мотиви, лесно можем да очертаем паралелите между тях, тъй като основната причина лежи, както в икономическата криза, която удари европейските страни, така и в подобните политически реакции от страна на европейските правителства, които основно се състоят в строги мерки с цел да се намали обществения дълг и разходи.
От друга страна, въпреки че има сходства с т.н. Арабска пролет (като например икономическите мотиви, които стоят зад протестите), те не могат реално да бъдат свързани, тъй като основната ситуация не може да бъде сравнена нито от политическа, нито от демографска гледна точка.

Малка подкрепа за Орешарски


И следвайки тази логика, парламентарните избори в България на 12 май показаха ниска избирателна активност (51,3%) и липса на ясно мнозинство. Въпреки, че дясноцентристката партия ГЕРБ на Бойко Борисов остава първа политическа партия, с 97 места в парламента, тя отбелязва спад от 1.678.583 избиратели на 1.081.605 гласоподаватели - едва 15% от българския електорат. От подобна загуба на консенсус страда и центристката ДПС (от 592.381 на 400.466 гласа; 36 места в парламента), крайно дясната партия Атака на Сидеров (от 395.707 на 258.481; 23 места). Единствено ляво-центристката БСП на Станишев е увеличила гласовете си спрямо предишните избори през 2009 година (от 748.114 на 942.541), но също отбелязва спад спрямо 1.129.196-те гласа, получени през 2005 година. Въпреки всичко, БСП удвои местата си в парламента (от 48 на 84), излизайки като реалния победител от тези избори.
В действителност, поради невъзможността на Борисов да сформира правителство, на 29 май беше сформирано ново ляво-центристко правителство с подкрепата на БСП и ДПС. Новият премиер е бившият (2005-2009) министър на финансите Пламен Орешарски, който скоро стана обект на нови протести и демонстрации поради включването в неговия кабинет на членове със силни връзки в бизнес групировки и лобита като независимия Петър Стоянович и Иван Данов. Всъщност, трябва да се отбележи, че Пламен Орешарски стана министър-председател с парламентарната подкрепа на по-малко от 20% от българските гласоподаватели.

Не сте новатори

Реално, това което се случва в България далеч не е новост за Европа. Човек просто трябва да си даде сметка за политическата ситуация в Италия. През ноември 2011 г. дясно-центристкият министър председател Силвио Берлускони беше принуден да се оттегли поради недостатъчно парламентарна подкрепа по отношение на необходимостта от реформи. Президентът Наполитано го замени с независимия икономист Марио Монти, който направи кабинет от неизбирани, независими технократи, подкрепени от всички основни партии, с декларирана цел - противопоставяне на икономическата криза. Скоро, кабинетът на Монти загуби популярност дори повече от този на Берлускони, тъй като политиките на правителството удариха особено тежко средната класа, и неговите министри скоро загубиха своята аура на „чистота” от политическа корупция, заради няколко случая назначения с връзки или набедено безразличие към човека на улицата. Все пак, въпреки увеличението на данъците и нарастващите съмнения относно възможностите на Монти, в Италия нямаше масови протести, а по-скоро ширещо се усещане за антипатия и неодобрение, както сред левите, така и сред десните избиратели.
Отричането на Берлускони за продължителна подкрепа на този кабинет в края на 2012 година доведе до нови избори, които се състояха на 25 -25 февруари 2013 година. Ляво-центристката коалиция водена от Пиерлуиджи Берсани получи мнозинството места в едната камара на парламента, въпреки незначителната преднина (+0,4%) благодарение на действащото изборно законодателство, но не успя да постигне абсолютно мнозинство в Сената, където местата се определят от района. Поради провала на центристката коалиция на Монти, установена въпреки неговият първоначален отказ за продължаване на политическата му кариера и загубата на по-малките партии, италианските избиратели бяха разделени между три партии: демократическата партия на Берсани, „Народът на Свободата” на Берлускони и Движението „Пет звезди” на Грило. Последното – уеб-базираната формация на популярния комедиант - пледира за пряка демокрация и смяна на поколенията на политиците. „Пет звезди” направи бум като партията с най-много гласове в Италия (една четвърт от всички), но отказа всякакви коалиции, в съответствие със своята реторика за антипод на статуквото. Но само два месеца по-късно се постигна разбирателство между лявоцентристите, центърът и дясноцентристите за преизбирането на Джорджо Наполитано като президент – абсолютен прецедент – и подкрепа за ново правителство, формирано от Джани Лета заедно с технократите и политиците от трите центристки партии.

Разликите с Италия


Очевидно съществуват важни различия между България и Италия , последната все още сред десетте най-големи икономики в света, въпреки, че се намира в хватката на сурова икономическа рецесия, но общият модел може да се види от тези политически събития. Без сянка на съмнение имаме обща загуба на доверие и интерес към политиката от страна на гражданите, както показва нивото на избирателна активност. Старите партии не успяват да продължават да убеждават избирателите да гласуват за тях. В частност, това зависи от намаляващите качества на политиците в сравнение с 20 век, векът на великите идеологии и масовите партии. Това сякаш е вярно, както за страна в която установяването на либерално демократичен режим е от скоро, както е в България, както и за страна с по-дълга и продължителна традиция на множество партии като Италия. Действителните причини за този феномен лежат в основата на общото отслабване на политическите институции и организации. От една страна пост-идеологическата ера, от падането на Берлинската стена насам, даде резултат в политики, които в по-малка степен са резултат от сблъсъка между различни виждания за света и много повече са резултат от сблъсъка на различни интереси и лобита. От друга страна, политиците, нито имат волята, нито силата да налагат последователен политически модел, освен да реагират на събития, наложени им отвън.
Западните страни избраха да приемат и следват този модел. Пост модерността може да се окаже, че е разпределила политическата сила сред различни актьори: не само парламенти и партии, но също така НПО, граждански организации, синдикати, лобита. Въпреки всичко международните организации като Обединените нации и Европейският Съюз помолиха за така важния отказ от суверенитет от страна на независимите държави. Обаче, това минимизиране на държавата в услуга на овластяване на други актьори оказва негативен ефект върху същинската демокрация, замислена като възможността на гражданите на участват в управлението на тяхната държава. Нито частни групи за натиск, нито икономически институции са подходящия начин за изразяване на общите интереси на хората. Единственото реално решение лежи в еманципирането на политическите сили oт натиска на частни интереси и реутвърждаването на политиките като място за дебатиране на идеи, а не за осъществяване на търговски сделки.