Не знам дали Радев разбира отговорността си днес. Не знам дали осъзнава какви лостове за въздействие върху обществото има и как не ги използва.
Вече имаме първата жертва на коронавируса. Вирусолозите ни предупреждават, че това е само началото... Ще има още и още... тъжни съобщения.
СЗО сложи печата върху COVID-19: СВЕТОВНА ПАНДЕМИЯ!
Болниците са поставени на изпитание, каквото не помнят от години. Науката е впрегнала умовете за битка със злото.
У нас Националният кризисен щаб работи на 24-часов режим. Свикнахме да се събуждаме и да си лягаме със сводките на ген. Мутафчийски, които все повече започват да приличат на черна военна хроника.
Изпълнителната и местната власт се опитват да вкарат живота на обществото в нови релси – органичения, рестрикции, забрани...
И то под ударите на растящо недоволство, пълзящ страх от неизвеството и обикновена, човешка паника.
В такъв момент нацията има нужда от лидерство.
От авторитетно лидерство, което да поеме страховете, да тушира паниката, да призове за солидарност, да накара хората да мислят за общото, за да си подсигурят личното.
Премиерът и министрите го правят. Непрекъснато.
Въпросът е колко им вярват. Коронавирусът ни връхлетя в момент на сринато доверие към цялата политическа класа.
Единственият с положителен рейтинг в държавата - президентът - точно в този момент мълчи.
Няма обръщение към нацията.
Няма зов срещу паниката, няма разговор с обществото, няма диалог с онези 2 милиона българи, които му гласуваха доверие и го изпратиха на върха на властта. Няма дори човещина.
Президентът се самоизолира от драмата в държавата.
Него просто го няма.
Радев е големият отсъстващ!
Лидерството е влияние - нито повече, нито по-малко, казва Джон Максуел.
Радев има влияние върху 65% от българите, които в този момент все още му имат доверие. И точно в този момент той мълчи пред тях. Пред всички.
Защо?
Не знае какво да им каже. Или не знае, че трябва да им каже нещо. И тук няма никакво значение неговото отношение към правителството или към премиера.
Задължението на Радев е към народа – и то тогава, когато този народ започва да губи почва под краката си.
Не знам дали Радев разбира отговорността си днес. Не знам дали осъзнава какви лостове за въздействие върху обществото има и как не ги използва. В разгара на епидемията да обсъждаш с Лозан Панов промени в Конституцията, е въпиюща политическа неадекватност. Кой се интересува в момента от това? Къде е общественият консенсус?
Къде са сетивата на държавника?
Лидерството не е титла, лидерството не идва от авторитета на властта (в случая на президентската институция), лидерството е да поведеш хората, да насочиш мислите им към по-велика цел, да впрегнеш силите им за общото. Българската история помни забележителни лидерства в кризисни изпитания за нацията.
Лидерството е да мислиш за утре.
Лидерствота е да превърнеш визията в реалност.
Къде е българското лидерство днес?
Къде е визията за утре?
Премиерът е впрегнал държавата – добре, зле – в ежедневната битка с вируса: маски, калцуни, облекла, легла, спекула и т.н. Неговият ангажимент е да не изпусне настоящето.
Радев няма тази отговорност. Няма и никакъв ангажимент към реалността днес, колкото и тежка да е тя. Нито свика навреме КСНС, нито използва в пълнота правомощията си като президент. Той е ням наблюдател и активен критик на настоящето. И едното, и другото - без резултат.
Затова пък е длъжен да мисли поне за бъдещето. Ако може.
Коронавирусът ще мине – може да е като на „война”, може да е по-леко, но някой трябва да живее и да работи отсега с мисълта за времето след „войната”. Коронавирусът ще пренареди цялата глобална икономика. След пандемията светът ще е друг. И тези нации, които успеят да се пренастроят бързо към новото начало, ще успеят. По това ще се измерва лидерството им.
Радев може да впрегне днес научната и бизнес мисъл за утре. Ако има капацитет за това. Ако самият той има визия. Ако неговият Стратегически съвет е произвел някаква стратегия.
За съжаление нищо от това не се вижда. Иначе всеки може да държи руля, когато морето е спокойно.
