Хората седят затворени по домовете си, стискат зъби с пламнали от проблеми и страхове глави и гледат президента и премиера. И виждат две озверени лица на мъже с генералски звания, които си мерят заплатите, даренията, мартениците, които се обиждат на „глуп
Противопоставянето президент-премиер вчера доби поредните грозни измерения. Този път на помощ на словестните им престрелки беше повикан дори духът на Гьоте.
Цитати от великия писател хуманист, философ и политик бяха използвани като арсенал за лични обиди и злепоставяне между двамата първи мъже в държавата. „Няма нищо по-страшно от активната глупост“, заяви президентът чрез Гьоте в отговор на махленските думи на премиера от миналата седмица: "Радев ходи след нас като някоя дърта свекърва, ама от тези, злобните."
Последва канонада от вицепремиера Томислав Дончев в защита на премиера, пак по Гьоте-вски: "Когато двама се карат, виновен е по-умният!"
Вероятно пиарите на двата щаба са били доволни от надцакването с чужди мисли, след като собствените вече не вършат работа в тоталното омаскаряване.
Въпросът е какъв е ефектът.
Един-единствен – разделение на обществото, озверяване на симпатизантите, настървение срещу „врага”, премахване на всички задръжки в персоналната омраза. Достатъчно е човек да влезе във социалните мрежи, за да види последиците от тази институцианална и персонана война между Радев и Борисов, за да усети дъното, което копаем.
Чета злобните коментари, в които прозира тоталното изперкване на хората и се питам: Харесва ли това, г-н Президент и г-н Премиер? Доволни ли сте от резултата, който постигнахте с битката си, за която вече няма граници? Виждате ли, че сте начело на една смразена нация, която дори в този критичен момент не може да съхрани силите си в спасително единение?
Балканските нрави в българската политика никога не са довели до нищо добро нито за държавата, нито за народа.
Не е време нито за ритане по кокалчетата, нито за демонстрация на мускули.
Време е за лидери, за водачи, които да покажат синхрон между думи и дела.
Хората седят затворени по домовете си, стискат зъби с пламнали от проблеми и страхове глави, изправени пред ужаса на неизвестото бъдеще и слушат и гледат своя Президент и своя Премиер. И виждат две озверени лица на мъже с генералски звания, които си мерят заплатите, даренията, мартениците, които се обиждат на „глупак” и „свекърва”.
Времето е изпитание за всички.
Време на заблуди, грешки. Време без ориентир. Време на изтощение. Време, в което успехът и сполуката са само една надежда.
Борисов е изнервен и в това има обяснение. Пред него е страхът да удържи положението в държавата, да не тръгнат катафалките, както става по улиците на европейските и американските градове, да не изпусне финансите, каквито прогнози се задават. Заради този ужас, който може да ни сполети, той обяснява до втръсване какво се прави, как се прави, често взимайки решения, които после обстоятелствата го карат да отмени. Но кой е бил подготвен за тази ситуация? Тръмп ли? Джонсън ли? Конте ли? Или Макрон? ЕС или НАТО? И въпреки това България се справя. С цената на невиждани ограничения и страхотните усилията на лекарите ни, на щаба и на всички, знайни и незнайни експерти, които стоят за него. Борисов е поставен пред тежкото изпитание да налага строги мерки, да не използва армията, да бъде руган от сутрин до вечер и все пак да не премине онази тънка граница, след която да бъде оприличен на диктатор.
В същото време президентът е като свободен електрон. Когато цялата държава е на нокти, той не успява да си намери мястото, съответстващо на поста му. До този момент от него не излезе нито една концепция за настоящето или за бъдещето. Пропусна мига да свика КСНС, оттегли доверието си от правителствотото в най-неудачния момент и с това се самоизилора от взимането на общи решения в държавата. Нито една дарителска кампания не мина през него, дори телефоните на Българската коледа не бяха включени в акциите за битката срещу вируса. Три жени събраха за нула време чрез Фейсбук 200 000 лева, за да покрият неизпълнения ангажимент на бизнесмена Ивайло Пенчев към Александровска болница, а президентът иска да се възхищаваме на съпругата му, че раздавала матреници на самотните хора в Трънските села. Колкото и да е странно, активният президент се оказа един обикновен зрител в тази криза, както е целият български народ, който обаче, за разлика от него, е и потърпевш. Президентът се чувства безполезен и ,разбираемо, това за него е смазващо. От него нищо не зависи, освен да налага вето. И от това идва неговото несдържано озлобление, което видяхме и вчера, и преди няколко дни в обръщението му към нацията. Радев се самопостави в ролята на критик, на политически анализатор и нищо повече. Да, това много се харесва на неговите симпатизанти, които матросовски го бранят от всякакви нападки. Но какво от това?
Всички държавни глави призовават днес за единение като спасение от кризата, обръщат се към всеки свой съгражданин, независимо дали е свой или чужд. Словата на кралица Елизабет Втора, на австрийския президент, изявленията на американския президент, на руския президент създават усещането за общност, налагат чувството, че ще успеем, защото сме заедно, а не провокират разделение. Никой от тях не говори за грешките на правителствата в този момент, макар че всички ги имат, а някои от тях дори са фатални. Молят, настояват, нареждат да се спазват мерките на щабовете, за да бъдат съхранени животи.
А у нас злобата по върховете на държавата се излива в махренско говорене. Не може премиерът да нарича президента „съседа”, това е просташко. Не може президентът да нарежда на депутатите „Кръгом и ходом марш!..”, това е фатмашко. Политиката нито е плацдарм, нито е кръчма. И ако на Борисов сме му свикнали, то непремереният език на Радев е изненада. И разочарованието от него е огромно. Борисов влезе с този език в политиката, хората го избраха такъв, какъвто е и днес. Докато Радев дойде като отрицание на Борисов като маниери, поведение и изказ. А днес виждаме в президента част от риториката на премиера, редом с неадекватното му поведение в уславията на тотална криза. Радев е прав, когато говори за последствията от заразата, които могат да ни пометат като общество. Това го усещат всички, някои вече болезнено. И искат да видят всеобхватни решения от водачите на държавата, а такива те не предлагат.
Смирение, смирение, и пак смирение – и за Радев, и за Борисов!
Сложете си спирачка на езика! Овладейте си нервите! Заровете томахавките като истински мъже! Опасността, която е пред нас, трябва да укроти стихиите на личната ви неприязън един към друг. България е малка, за да побере егото ви. „За да бъдеш достоен човек, признай достойнството на другите”, казва любимият ви Гьоте, чийто дух извикахте вчера.
Всеки прави грешки, но в период на криза мъдрият ще сложи емоциите си на заден план. Истерията във властта, пренесена към истерията, която все повече обхваща хората, може да ни взриви. Затова, спрете се!
Спомнете си речта на Чърчил в навечерието на войната: "Aкo издържим, Eврoпa щe oтхвърли игoтo нa нaцизмa и прeд цeлия cвят щe ce oткрият ширoки хoризoнти, oзaрeни oт cлънцeтo. Зaтoвa дa cи cпoмним зa дългa и дa гo изпълним тoлкoвa caмooтвeржeнo, чe и cлeд хилядa гoдини, aкo дoтoгaвa Бритaнcкaтa импeрия зaпaзи вeличиeтo cи, хoрaтa дa мoгaт дa кaжaт: „Тoвa бeшe тeхният звeздeн чac”.
Е, днес е нашият звезден час!
И вашият, г-н Президент и г-н Премиер!
