Ако перифразираме заглавието на Вазовия разказ, Теодор Димитров може да се нарече „Един българин“. Почти неизвестен. От „Епопея на забравените“. Днес младите поколения вероятно не знаят нищо за него, а тези от моето поколение или се чудят защо това е така, или им е „все тая“, както би казал героят на Алеко.
Имах късмета да познавам покойния родолюбец Теодор Димитров, който беше изключително уважаван управител в библиотеката на ООН в Женева. Дипломати, учени, студенти, работещи над дисертации и неговите колеги в библиотеката – всички го боготворяха. Не само че помагаше на всеки да се ориентира в безкрайните книжни богатства, но им подсказваше и допълнителни идеи как да вземат най-доброто от съкровищата й.
Беше тих, деликатен, усмихнат и Родолюбив. Това е думата за него, както аз го виждах тогава, между 1982, когато се запознахме, и до 2002, когато той ни напусна и се пресели завинаги там, горе… Беше и душата на „българската група“ в Женева , сред които беше и друг родолюбец, Д-р Зарко Ханчев, брат на поета Веселин Ханчев. И проф. Тодор Събев, зам-генерален секретар на Световния Съвет на църквите… Те тримата сигурно обладаваха общо знания колкото Александрийската библиотека… И тримата вече ги няма. За наше съжаление.
Беше невероятно удоволствие, когато можех да ги наблюдавам и тримата заедно;
трима българи в Женева,
високообразовани, изключително скромни във всекидневието си, фини, задълбочени, но със силно чувство за хумор, странни птици – като хора от Ренесанса, но случайно кацнали на брега на Женевското езеро да видят как вървят работите в града на Жан-Жак Русо.
Доктор Зарко Ханчев беше висок, хубавец, широко скроен, винаги безукорно облечен, с излъчване на френски маркиз, макар да беше роден и израсъл някъде между Чирпан и Стара Загора. Жените много го харесваха, а мисля, че и той тях… Говореше с лекота френски и английски, докато българският му беше сладко-архаичен, смес от детските му спомени в България и куплети от стиховете на брат му… Имах късмета като млад репортер от „Поглед” да ме командироват в Швейцария, и двойно по-големия късмет Теодор Димитров да ме покани няколко пъти на вечеря заедно с д-р Зарко Ханчев, д-р Кирил Игнатов, някогашният председател на БЧК и бивш партизанин; Сашо Маринов, бивш директор на международната дейност на БЧК и виден софийски бонвиван. Незабравими вечери в един изискан италиански ресторант до гарата в Женева… телешка глава по френска рецепта от италиански готвач.
След шестата чаша вино Зарко се връщаше към спомените си и казваше: „… в чифлика татко имаше много хубави коньове.“ А Сашо го поправяше:“Не се казва коньове, а коне в множествено число“. На което Зарко отвръщаше:“Тогава защо се казва „огньове“ в множествено число, а не „огни“. И така, до дванайсетата чаша вино спрягахме неправилните глаголи на различни езици.
Зарко беше напуснал България много млад, за да учи медицина във Франция, после в Швейцария, където се беше оженил за Никол. Работеше в Международъта федерация на Червения кръст, специалист по „всички аспекти на кръвта“, както се шегуваше той самият.
Различен от него беше професор Тодор Събев, историк и теолог, заместник-генерален секретар на Световния съвет на църквите. Тих, скромен и любезен, винаги готов да помогне, с дълбоки познания в областта, в която работеше, родолюбец и с поетична душа, професорът напомняше на персонаж на Томас Ман и на Хайделбергски учен от времето на Хайне. И винаги имаше у дома си по едно „стъкло ракийка от Троянския манастир“, както той описваше течността, окуражаваща светските ни разговори.
Докторът по политически науки Теодор Димитров се вписваше идеално в тази компания. Той говореше по-малко от напористия Зарко, но беше
най-големият познавач на световните дела
поради работата си. Солидният му том „Жалбите на Македония“ беше ценен научен извор за много дипломати от онова време, когато от България имахаме не винаги ясни и сходни виждания за бъдещето на Македония с незабравимия маршал Йосип Броз (Тито) – както е май и сега с наследниците на маршала.
А двата му тома за швейцарско-българските отношения са вероятно най-пълният каталог за това, което е ставало в миналото между нашите две държави. Ако се съди по днешната действителност, ние май нищо не сме научили от швейцарците… И двайсет тома да беше написал Теодор, изглежда пак щяхме да сме в същите класации на Европейския съюз по отношение на благоденствието ни. Но да не задълбаваме, било каквото било. Може и да е добре, че Теодор вече не е между нас, за де не се срамува от „елита“ ни.
Веднъж отидохме на разходка до Грюйер. Преди да хапнем и пийнем направихне 3-4 часова разходка пеша из красивия район около градчето, толкова известно със сиренето си. Гледайки пейзажа наоколо, Тео няколко пъти въздъхна: ех, какво ни пречи и на нас да направим същото и в България? Обичаше много България този човек, за последен път си беше идвал май в далечната 1963, преди да го сложат (неофициално) в групата на „невъзвръщенеците“. Страдаше за България, работеше за нея, макар тя да не му отвърна подобаващо… И накрая й завеща всичко, което имаше: пет тира пълни с редки книги и ръкописи, църковна утвар и реликви, творби на Салвадор Дали и Златю Бояджиев, на Марк Шагал и на Дечко Узунов. И какво ли още не. Докараха петте тира с духовното наследство на Теодор, част от него остана в Народната библиотека в София, друга отиде в Панагюрище, където семейството на Тео е било евакуирано през войната и той завършва с отличие тамошната гимназия.
Често ми говореше и за семейството си, за младите си години. За брат си и за племенниците си, там, в загадъчната в онези години България. Все ми казваше
как иска да види Панагюрище…
А аз все се каня да ида и да проверя какво е останало от това, което Теодор завеща на България. Чувам, че мишки, крадци и влага са направили каквото могат, за да намалят броя на експонатите. Дано да не е вярно.
Малко след смъртта на Теодор, когато в Женева дойде тричленна комисия от експерти от София да опише и каталогизира наследството му, дипломатическата мълва разпространи новината, че лично шефът на въпросната комисия е обрал най-ценните картини и графики, оставени от Теодор, и офейкал като Карлос Чакала… Не знам какво стана после с този изкусен „изкуствовед“… И дано дипломатическите слухове да са били само „Fake news“, както основателно казва Доналд Тръмп за много от съдържанието на днешните медии.
Теодор Димитров. Снимка: личен архив
Някъде към 2007 или 2008, когато работех в Международния Червен кръст (МЧК) в Женева, един колега дойде от София да прави документален филм за Теодор. Добър професионалист, доколкото го познавам. Обади ми се да му разкажа за Теодор: лични впечатления, професионални постижения и т.н. Разказвах за него пред камерата сигурно 30-40 минути. Така и не можах да видя филма. Вероятно е бил интересен. Защото главният протагонист на този филм беше един от най-интересните хора, които съм срещал. Имаше колегата и въпроси дали съм чувал за евентуалната връзка на Теодор със „службите“. Не, не бях чувал и не подозирах нищо от този род… Но предполагам, че там горе, на небето, където е Теодор сега, може да имат видеотека и той да й е началник. И да е видял филма за себе си, както и всички вестникарски материали, които се изписаха за него през последните години… За щастие, повечето написани със симпатия към горчивата съдба на този светъл човек.
…
Как точно се завърта съдбата му?
Като много млад, след завършване на славянска и романска филология в Букурещкия университет (1955), и след специализация в Библиографския институт в София, Теодор се кандидатира и спечелва работно място в библиотечната система на ООН в Женева. Това ще да е било тежък конкурс, в онези години източноевропейците не получаваха лесно работа отвъд Желязната завеса… Но Теодор не се спираше пред нищо, използвайки ерудицията си, професионализма си и огъня, който постоянно гореше в сърцето на този българин. Говореше с лекота половин дузина западноевропейски и славянски езика. Даваше парите от заплатата си само и изключително за книги и произведения на изкуството. Къщата му в женевския квартал Шамбези беше пълна с книги до тавана…
Както се полагаше в онези години (началото на 80-те), официалните власти в неговата родина му лепнаха етикета „невъзвращенец“, понеже Теодор не се вписваше в административно-политическите им разпоредби. Същата тази родина, на която той отдаде живота си, и на която завеща дома си в Женева, мечтания от него културен център в съседното на Женева френско градче Жекс, който искаше да ремонтира и да превърне в Европейско огнище на културата. И го направи! Самият президент Митеран го подкрепяше и Теодор с вдъхновение ми показваше плановете си.
Като млад репортер от някогашния „Поглед“ преди близо 40 години написах статия, направих интервю с Теодор по препоръка на един мой приятел, Иван Сотиров, тогава дипломат в Женева. Насърчи ме и посланикът в женевската мисия Константин Теллалов, стар политически вълк в онези времена…
Пуснахме интервюто в „Поглед“
Че като почнаха да ме разпитват от Държавна сигурност и от Външно министерство защо сме публикували това интервю, кой ни е разрешил, как така ще даваме гласност на един невъзвращенец… (Гласността на Горбачов още не беше достигнала българските политически мъдреци). Голяма олелия стана. Тогавашният ми главен редактор Любен Генов (да е жив и здрав още дълги години), както винаги – с такт и решителност – успокои дипломатично топката, но и любезно затвори вратата на тези дето се опитвха да дават акъл на вестника какво да публикува… Любо знаеше как майсторски да води редакционния кораб в неспокойни води, както се пее в една песен… Вежди Рашидов още не беше излязъл на политическата сцена, за да защити свободата на словото…
Ако в онези години имаше полезни родолюбци зад граница, вероятно един от най-видните беше Теодор. Именно той издирваше и даваше дискретно на нашите дипломати и историци безценни документи от библиотеката на ООН в ожесточените ни „историко-идеологически“ спорове с бивша Югославия и бъдеща независима (Северна) Македония. Именно Теодор написа солидния том за българо-швейцарските отношения.
Но най-голямата му заслуга, според мен, е че той направи американския журналист Дженерариъс Макгахан известен на широката българска публика. Същият Макгахан от Лексингтън, Охайо, кореспондент на лондонския „Дейли нюз“, който отвори очите на великите сили за зверствата след Априлското въстание. Онова въстание, потопено в кръв от „командированите в България за 500 години башибозуци“, за което една шепа днешни наши антрополози и офшорни публицисти доказват, че баташката драма е силно преувеличена, ако използваме сарказма на Марк Твен.
Години по-късно, когато работех в Ню Йорк като постоянен представител в ООН на Международния Червен кръст, се запознах с американския конгресмен Тони Хол, бъдещ посланик на САЩ в Световната Организация по прехраната на ООН (ФАО) в Рим. Тони беше от Охайо.
Като му разказах историята на Макгахан
и ролята на Теодор за официалното признание и обич на българите към този наш истински освободител, знаете ли, какво направи конгресменът? Отиде в Лексингтън, остави букет цветя на паметника на големия Репортер и наш защитник преди век и половина. А вечерта пред избирателите си Тони разказал за Макгахан, България, Батак и командированите там за 500 години комшии. „That’s the way it is“, „Така стоят нещата“, както казваше Уолтър Кронкайт, друг легендарен журналист, успешно спрял безславната Виетнамска война, довеждайки я във всеки американски дом чрез телевизионния екран.
Пак Теодор, след дълго ровене издири, преведе и издаде – чрез „Самиздат“ и за негова сметка – на български и френски (2002) няколко есета за България и българите от титани на френската литература и философия – от Волтер, през Луи Фердинанд Селин до бъдещата литературна звезда Емил Ажар (Ромен Гари), млад френски дипломат в София след Втората световна война, бъдещ носител на две награди „Гонкур“ и майстор на шедьоври. Интересни работи за нас има в тази тънка, но казваща много книжка, която моят приятел Иван Господинов, тогава наш млад дипломат в Женева ми подари…
Срещахме се винаги, когато Теодор имаше време. Темата му беше една и съща: България и нейната култура. Умря с България в сърцето. Завеща й всичко, което имаше. Книги, произведения на изкуството, сгради. Едва ли е знаел какво ще направи любимата му България с тях…
Но го няма Дядо Вазов, за да допълни с още една поема „Епопея на забравените“.
