Монументът представлява голям витошки камък от морените, донесен специално, за да свидетелства за огромната любов, която питаеше писателят към природата на България.

 

Гробът на големия български писател Иван Вазов се намира в центъра на София, в градинката зад църквата Св. София.

 

Той стои непокътнат от 1921 година, когато Вазов е погребан с големи почести от целия български народ.

 

Монументът представлява голям витошки камък от морените, донесен специално, за да свидетелства за огромната любов, която питаеше писателят към природата на България.

 

Отдаден ценител на природните красоти, Вазов пожелал върху неговия гроб да бъде поставен камък от морените на Витоша.

 

Скалата била пренесена през септември 1926 г. – за петата годишнина от смъртта му.

 

В изпълнение на неговото изрично желание грамадата била донесена от местността Златните мостове, където Вазов обичал да седи, търсейки вдъхновение и общение с природата.

 

Пренасянето на 10-тонната скала, висока 2,5 метра и широка 1,5 метра, се оказало сложна задача. Превозването й станало с кола, теглена от три двойки биволи.

 

Според тогавашната преса за целта бил направен специален път с дължина от 4 километра, като превозът до центъра на София отнел цели 18 дни.

 

Камъкът бил поставен върху циментов фундамент, покрит със земя, а върху него били издълбани единствено християнски кръст, името на поета и годините на рождението и смъртта му.

Ето и личното свидетелство на потомствения каменар майстор Стоян Петров от с. Владая за събитието, което някога е събрало „мало и голeмо по пътя на камико на Вазов“: Ha лето 1926-то бех у Пловдив. От Пловдив дойдеха, та ме викаха и се явих пред Народното събрание. Те ме пред Борис Вазов: „Ние, рече, додехме пет пъти у Владая, с господина Иван Лазаров, ама не се фатат да ни пренесат камик! Рекоха, че ти си от такова коляно, знаеш как, – нема да ти се опре. И ме пита – можем ли да пренесем от камико владайски насред София, или не можем?“ Колебание у мене — никакво! „Ако ми фане око, че ви дам офертата!“ Намерихме камико. Фана ми око и си направих план. Камико насполовин у землята, ама го вида, че е добър – само тоя камик, викам, добър е. Господин Лазаров го е избрал добре – нема каба…

Поръчахме нарочна кола у Арсенала. Военнио арсенал у София. Дадох им чертежче – чертежо мой! Толко и толко да са шините, толко и толко да са високи колелетата. Спазарихме биволите

Три чифта, шест бивола. Единият чифт чак от Мездра! Чукам ги с юмрук по задниците – яки! За такава работа требе задница — да мъкне! Еле, събира се селото — че се види камико на дедо Вазов! Дедо ми Петре беше жив, на деветдесет и четири годин. Идва на два пъти от селото да ми дава съвети. Баща ми — на петдесет и шест! Он помага. От село и и други помагаха, но си назначих за пръв помощник Гиго Видев Николов и един-двама сродници негови. Хрисана, мойта жена, тя прави обедо на майсторите.

Камико е от нашето место на „Шипето“. А, сега да видим дали че се опре. Доизровихме го. Натоварихме го. Направихме десетина крачки – подкараме колата. Още десетина – пак подкараме. Ама не е и леко. Колко път направиме, толко пороя зад нас и пред нас, го отнесе. Дъжд. Изпонамокри ни капите. Затова – малко по малко. И караме бавно, да не падне камико да претрепе биволите. Некой подвикне „Много бавно бързате“.

– Търпение требе, возим паметнико на Bазов!

Пренасянето на Базовото надгробие се превръща в истинско събитие за града. Софиянци го посрещат в началото на Княжевското шосе и го изпровождат до Св. София.

Бавно, за да не се подплашат биволите, процесията минава през центъра, като още отдалече са спирани превозните средства по улиците.

За онова време пренасянето на витошка морена с подобни размери е подвиг. Договорът с майстор Стоян е запазен от д-р Анна Вазова. В него се предвижда доставянето на камъка в неговия „естествен вид“ – без откъртвания, както предвиждал и авторът на идеята – скулпторът Иван Лазаров. Именно в този си вид камъкът стои непокътнат и до днес.

Мозъкът и сърцето на Вазов обаче не са погребани заедно с тялото му, а са балсамирани по изричното настояване на министъра на просвещението Ст. Омарчевски и все още се пазят в къщата-музей на народния поет.

 

ПОДИР ПОГРЕБЕНИЕТО

 

Тихо пръстта се зарони над трупа.

Нека си ида... Изпратих я веч.

Нека не гледам как тя ще затрупа

чело без мисъл и устни без реч.

А пък душата се лесно не лъчи,

образ я мрачен задържа сега,

таен въпрос я смущава и мъчи,

мрак, неизвестност я пълнат с тъга.

Де съм аз? Що съм аз? Жив ли съм йоще?

Чувствувам, мисла, хортувам, вървъ...

Що ме отделя от мъртвите мощи?

Мъртвото, живото... що аз зовъ?

Що ли е? Днес съм сгрян, утре изстивам,

прагът престъпа и няма ме веч,

с тъничък пласт земя аз се покривам;

близо съм... тамо съм... много далеч!

Цяло човечество, цяла вселенна

мене са чужди веч, чужд съм и аз,

бяга кат пушек душата нетленна,

царство настана на сън и на мраз.

Истина? Там ли е сън или тука?

Ред от надежди, измами, лъжи...

Тичаме в хаос, слепешки, наслука.

Туй ли е яве? Живота?... Кажи?

Сънища пълнат умът непрестанно,

смесяме ден със нощ, зло със добро,

там е мир вечен и мрак постоянно.

Тук ли е вярното?... Там ли е то?...

Злото, духът на враждата ни влада.

Чувствата слабнат, разумът мъжди,

червяк яде ни и скръб ни напада,

дните текат ни без цел, без следи.

В гроба се свършват и грижи, и страсти:

вечен покой подир вечний мятеж,

късат се връзките, няма власт, касти,

равенство само там ще съзреш.

Окол децата играят, вилнеят,

птичките църкат, животът се смей...

Що се те радват? В що се надеят?

Краят на всичко е гробът, що зей.

Призракът мерне се, трепне душата,

мигът премине и фръкне страхът,

паднем пак в тинята, киснем в лъжата,

чувствата давим в обманът, в шумът.

Никой не знае зад гроба пределът,

вечното плаши човешкият взор,

тайният край ще го всички заселат,

кости и сенки... души без разбор...

Мислите в мене се шумно разбъркват,

изход не сещам, не чувствувам глас.

Малките птиченца мило поцъркват,

сладко поглеждам на слънцето аз.

Пловдив, март 1880