Американски и ирански преговарящи започнаха втори кръг преговори в Женева в опит да бъде сключено споразумение по иранската ядрена програма. Ако такова споразумение бъде подписано, то би представлявало победа за Иран и загуба за Америка. Иранците ще могат да да запазят своята ядрена програма и да продължат да обогатяват уран, а американците и техните съюзници ще вдигнат икономическата обсада срещу Иран и ще дадат на върховния лидер аятолах Али Хаменей необходимата му глътка икономически въздух, за да задържи неограничената си власт.
Да, иранският курс към разработване на атомна бомба ще бъде забавен - но евентуално споразумение ще гарантира на Иран, че все някога ще пресече финиша. Нагласата за Женева напомня на тази за Мюнхен - създава се илюзията за мир в наше време, а същевременно ще прокара пътя на ядрен Иран в наше време.
Но не винете президента Обама. В действителност на американското поражение бе даден ход доста преди той да заеме поста си. Това, което трима американски президенти, четирима израелски премиери и дузина европейски лидери обещаваха най-тържествено, че няма да се случи, всъщност се случва. Това, което нямаше да стане, сега почти е реалност. Иранската бомба е почти готова.
Защо Западът не успя да мобилизира своите политически, икономически и военни ресурси и навреме да принуди Техеран да се откаже от ядрените си амбиции? Отговорът може да се опише като правописна грешка.
След 11 септември САЩ бяха решени да отвърнат на удара, да разрушат бастионите на терористите и да демонстрират имперското си могъщество. Президентът Джордж Буш избра да реализира всичко това в Афганистан и Ирак. Афганистан вероятно бе грешка, макар и разбираема - Ал Каида се ползваше с подкрепата на талибаните и изгради убежище в контролираната от талибаните територия.
Инвазията в Ирак, от друга страна, бе неразбираема грешка и там не бяха открити връзки между Саддам Хюсеин и 19-те терористи, нападнали Ню Йорк и Вашингтон през септември 2001 г. Ако Буш бе решил да покаже лидерството на Америка и да изрази американската мощ чрез дипломатическа кампания срещу Иран вместо да предприема военна кампания срещу Ирак преди 10 години, то международната позиция на САЩ днес щеше да бъде доста по-добра.
Решението на правителството на Буш да преследва Ирак вместо Иран беше фатално и последиците в дългосрочен план едва сега стават ясни, а именно опустошителен провал на САЩ в борбата да предотвратят ядрен Иран. Това дава отражение на готовността на Вашингтон да подпише едно изпълнено с пропуски споразумение.
Отговорността на Буш за бедата, която сега сполетява Америка, е двойна - той пропусна да вземе Иран на прицел преди 10 години и създаде климат, който направи много трудно Иран да бъде взет на прицел сега. Администрацията на Буш не предприе политико-икономическа обсада на Иран, когато беше слаб, а Буш отслаби Съединените щати, като изчерпа икономическата им сила и военната им мощ в една безполезна война. Когато дойде времето американската решимост да трябва да парира една действителна глобална заплаха, нея вече я нямаше. Тя бе пропиляна за грешната кауза.
Правилният начин да се пресече иранската заплаха навярно е било създаването на широка коалиция, включваща Русия, Европейския съюз, сунитските арабски страни, Израел и САЩ. Това щеше да притисне иранските лидери в ъгъла и да ги принуди се откажат от ядрения си проект - точно както стана с Либия през 2003 г.
Републиканската партия можеше да свърши това през 2003, 2005 или 2007 година. Но лидерите на републиканците пропиляха тази възможност. Още по-зле - САЩ се вкараха в капана на Ирак и Афганистан и това изкара въздуха от белите дробове на Америка.
Буш предаде на Обама държава, загубила много от решителността, която имаше. Когато се сблъска с истинска заплаха за световния мир, волята на Съединените щати бе изчерпана. Тя се изпари по улиците на Басра и Багдад.
Обама, разбира се, също направи грешки. След като встъпи в длъжност, той загуби време в неплодотворната политика по поемане на ангажименти, а след това на неефективни санкции. Той игнорира британците, французите, израелците, египтяните и саудитците, които го предупреждаваха, че е наивен и че е обърнал гръб на искащите свобода народни маси в Иран през юни 2009 година. Когато Обама най-сетне предприе твърд дипломатически курс и наложи наказателни санкции през 2011 и 2012 година, вече бе твърде късно.
Обама обаче работи сред димящите руини, които наследи след катастрофата. След Ирак Америка е травматизирана страна с ограничен кръгозор за проблемите в Близкия изток. Империята е изтощена. Изгубила е своя плам и проницателност, от които се нуждае, за да се справя в най-жестоката точка на света с най-опасните зли сили на света.
Женевското споразумение, по което се преговаря, е илюзия. Така нареченият умерен президент на Иран Хасан Рохани също е илюзия. Същото важи и за надеждата, че върховният лидер на Иран може да бъде умиротворен. Тъй като Америка изпусна възможност да предприеме твърд курс на дипломация, сега на масата остават само неблагоприятни опции.
Вместо да се търси сключване на опасно временно споразумение, Западът трябва да настоява работата на всички центрофуги в Иран да бъде спряна до постигането на окончателно споразумение. Обама с право поиска спиране на строителството на жилища на Западния бряг през 2009 година. Сега той трябва да поиска замразяване и на работата на центрофугите в Иран.
