Преди около две седмици прочетох, че сред най-търсените специалности от кандидат-студентите са педагогическите и искрено се зарадвах. И то не защото работя в такъв факултет за начална и предучилищна педагогика, а защото си помислих, че натам са ги тласнали центровете за професионална ориентация и обществото ни е узряло за проблема с учителите.

Сега разбирам, обаче, че отново преобладава тенденцията младите хора да търсят реализация в икономиката и правото, където има пренасищане с кадри. Обясненията са две: системата за професионална ориентация не работи - обясним факт, тъй като България все още няма национална стратегия за развитие в близките 25-50 г., с определени приоритети и второ, в семейството този въпрос явно е подценен. Един родител би трябвало да подходи твърде сериозно към бъдещата професия на детето си, което на тези години е увлечено повече от престижа на професията, но не и от нейното качество. Заплащането също е важен показател, но, моля, посочете ми колко икономисти, финансисти и юристи тънат в разкош - та те са единици и често благосъстоянието им не зависи от експертността и знанията им. А от корпоративни и партийни обвързаности.

В семейството, за съжаление, все още имат корени нагласи от соцвремената, от типа: учи, мама, за да не работиш. Напротив, колкото повече учиш и работиш, толкова по-голям престиж и пари ще имаш. Но тази истина, за съжаление, в публичен план не се подкрепя с образци. На мода са лесните пари, мускулната предприемчивост, холивудските илюзии.

Разминаванията у нас започват още от последните години на средното образование. В предишния парламент, където бях народен представител, се прие един много добър закон за професионалното образование. Той дава много възможности, но вменява и редица отговорности на работодателите. Една от причините да няма масово насочване към специалностите и професиите, търсени от бизнеса, е фактът, че самият той не полага усилия да си подпомогне кадрите. Работодателите повече искат, отколкото дават. Добри практики има в Германия, включително в т.нар. форми на дуално образование, което дава не само знания, но занаят и опит.

В България работни места се намират сравнително лесно в сферата на услугите и то за нискоквалифициран труд. Ето заради това мнозина висшисти заемат работни места на среднисти и се чувстват непълноценни на фона на придобитата специалност и дипломата, която имат. Но дори при професиите, които не изискват високо образование, а са сравнително добре платени, имаме недостиг на хора. Един пример - при строителството на Дунав мост 2, може би не знаете, но внасяхме оксиженисти от Испания и от Виетнам.

Има го и другият вариант - българското образование в сферата на високите технологии наистина е на високо ниво. Тук, досещате се обаче, повечето ни кадри намират реализация не у нас, а зад граница. И така се изнася скъп национален капитал, който родните управленци така и не се научиха да ценят и задържат.

Не са никак за пренебрегване, твърдя го сериозно, професиите, свързани с възпроизводството на човешкото качество - педагогическите и тези на социалните работници. Виждаме демографската картина, децата ще намаляват в страната, но пък винаги ще има нужда от учители. Не съм съгласен, че учителите ни масово не са на необходимото ниво, те просто са доста възрастни. Тук проблемите са остри, защото, ако не се вземат мерки в този сектор ще има истински крах след броени години. Надявам се държавата най-накрая да се усети и да създаде пакет от стимули, за да има приток на млади учители. С тях ще дойде и модерното мислене.

Още един пример - тази година бе подминат от медиите стряскащия факт, че една трета от седмокласниците получиха двойки по математика. Аз не вярвам тези деца да са глупави. Те просто са лошо учени. Проглушиха ни с думата "реформи". Ами, добре, реформирайте, но поне направете образованието качествено, а не да поражда двойки и незнание. Ще повторя - не са виновни децата, а тези, които ги обучават.

Крайно време е държавата да прояви активност - да подпомогне кариерното развитие на младите учители, да им предостави добри заплати и социален пакет, който ще ги стимулира да работят дори в по-малките градове на страната. Питал съм моите студенти, които завършват висшето си образование в университета дали със заплата от около 1500 лв., възможност за преференциални кредити, особено за семейни двойки, ще отидат да работят в Северозападна България за 5 г., да преподават в някое западащо градче. Отговорът им винаги е бил-да!

Не спирам да се учудвам защо на високо ниво в държавата няма активност в тази посока. И стигам до извода, че май не разбират за какво става дума и към каква пропаст вървим по отношение на грамотността на хората.

Въпросът за развитието на човешкото качество като ключов за бъдещето на България не среща разбиране. С това впечатление останах и по времето, когато бях народен представител. Държавните ни мъже нямат убедеността, че такава инвестиция стократно се връща впоследствие.

Ако инерцията на празноговорене и нищонеправене продължи процесът ще стане необратим, подсилен мощно и от демографския срив в страната.
-------------

Христо Монов, преподавател по психология във Факултета по начална и предучилищна педагогика в СУ "Св. Климент Охридски".