Коментари по повод изказването на председателя на Съюза на репресираните от комунизма „Памет” Лиляна Друмева, че „Еврейската общност в България е с комунистически генезис” (теорията за връзката евреи-комунисти я развиват нацистите навремето):
Solomon Bali
Поздрав за цялата българска “демократична” обшественост. За последните 70 години българските нацисти не можаха да се развият по-далеч от теорията за юдоболшевизма и елементарния антисемитизъм.
Lea Cohen
Току що разправих на мои приятели французи за този инцидент, те не могат да повярват, че е възможен такъв пещерен фашизъм. За много по-малко във Франция се плаща скъпо, включително със затвор.
Aron Bally
Стария фашистки речник днес е отново в употреба. Еврейския комунистически генезис бе измъкнат от нафталинения гардероб на г-жа председателката.
Удобен начин, практикуван от нацисти и сеха отрицатели на престъпленията на бащите им.
Yavor Enev
Някой да ми каже защо пак извадиха призрака на комунизма и ни плашат с него. Минали са 25 години и няма никакъв шанс тези времена да се върнат. Кой им нарежда да всяват смут?
Репортерите, които не се сещат да зададат въпрос
Stephan Yankov
Странни неща гледам тази вечер по Нова ТВ… Винаги съм се чудел как могат техните репортери и водещи да са толкова свободни да виждат истината (както гласи рекламата им), но същевременно да са толкова неспособни наистина да я видят…
Първи беше репортажът от Гевгелия, Македония, където от снощи са преминали над 5000 бежанци от Африка, Сирия и Афганистан… Показаха как директно на улицата са им устроили някакви навеси, играещи ролята на импровизирана детска градина - и там заговориха една майка, която била от Афганистан. Незабрадена и със светла кожа с практически европейски вид. И както я попитаха, така тя заговори …на чист английски. Като знам какво е отношението към жените в тази държава и възможностите им да получат дори най-елементарно образование, първото, което би ми хрумнало да я попитам, би било “абе ти как така знаеш английски”? И ако не получа смислен отговор, ще знам, че тя или не е от Афганистан, а лъже, за да получи повече съчувствие, или е нечие служебно лице, внедрено сред бежанците - за да ги наблюдава или направо да ги организира…
После преминаха към България и ни отведоха в някакво порутено село в Ивайловградско, което щяло да живне, цъфне и да върже, защото в него се били заселили няколко десетки германци. Да де, ама за съжаление ние видяхме какви германци са това: първо, това не са “десетки германци”, а са една единствена група германци; близо половината бяха чернокожи (явно са ги довели от Того, където били ходили преди това да помагат на местните), всичките бяха в някакви будистки дрехи, говореха за духовност и прост живот (единият се хвалеше, че бил мениджър в IBM, ама да тъне в мръсотията и калта повече му харесвало), и изобщо, очевидно бяха някакви тежки сектанти, които сигурно по-скоро ще върнат селото от феодалния до робовладелския строй, отколкото да му помогнат да се оживи икономически. Но отново репортерите не видяха нищо нередно, съмнително или поне заслужаващо някакъв коментар, а си говореха все едно че там са се заселили цяла тълпа от независими един от друг нормални и цивилизовани хора.
И всичко това ни го разказаха след достатъчно подозрителната, обаче отново безкритично приета от журналистите новина за двудневното препломбиране на цели 11,000 бензоколонки в цялата страна (Дори и Институтът по метрология да е разполагал със 100 души и 100 коли, за да свършат тази работа (което според мен е абсурд), на човек са се падали по 55 пломби на ден, или 110 общо. Да ги провериш, опишеш, съставиш актове, ако са били нарушени, да поставиш новите, да ги опишеш документално… и да се придвижиш до следващия град…)
За коментар на наглостта на президента, тръгнал да ни уверява, че е по-добре да сме в икомомическа криза, отколкото в морална катастрофа (в каквато очевидно сме точно заради морала на политическата класа), изобщо да не говорим…
Ако бях режисьор…
Venci Micoff
“От създателите на безконечния преход!
От сценаристите на задкулисието!
От режисьорите на няколко зрелищни финансови катастрофи!
Новият активен сезон се задава!
Те са тук! И са гладни за още!
Кой от тях ще надделее над другия?
Кой ще оцелее в джунглата?
Кой ще грабне голямата награда?
Накрая ще остане само един!”
Отдолу - драматична музика от Веско Маринов в death metal ремикс.
(Реплики, цитирани във Фейсбук от коментара на Венци Мицов в Offnews)
За разликите между българина и сърбина
Мила Димитрова
Слушам разговор на българин и сърбин. Случайно и безучастно. Обикновен неангажиращ разговор. Българинът говори високо и артикулира като пред човек с проблем на слуха. На български. Измъчено. Опитва са да включва в речта сръбски думи. Прави го напето, по байганьовски. Но му се получават някак побългарени. По нашенски. Няма нищо, той се чувства любезен и контактен. Сърбинът говори спокойно, усмихва се приятелски. Отговаря на каквото разбере. Не се опитва да говори нашия език. Нямам представа какъв е единият или другият. Не коментирам техните професия или интелект. Но в тази дребна и почти ежедневна ситуация се виждат няколко неща. В повечето случаи ние българите сме хора без самочувствие. Страхуваме се да не се изложим пред чужденците. Изразът е станал нарицателен. Лъжем себе си и околните, че говорим перфектно всякакви езици, че сме родени полиглоти. Смеем се угоднически на всичко чуто от чуждоземци, но трудно предлагаме качествени смешки в замяна или теми в диалог. Хвалим се непремерено и често пъти незаслужено.
Веднага съм готова да споря срещу аргумента, че това е единичен случай и не е правилно да се правят кардинални изводи. Примерите са много. Тези на които съм била свидетел също. Не укорявам никого. Мъчно ми е. Обезличили сме се.
Преди години присъствах на среща, в която взеха участие и чужденци. Едни от които отново съседите на запад, като съм започнала да ги обсъждам. Наложи се началото на срещата да се отложи с час или два поради закъснението на сръбската група. Ние стоим цяла зала човеци всякакви и мълчим. Унищожителна тишина. Повечето си гледаме в обувките, да не би някой да ни заговори. Явно няма какво да си кажем.
Идва сръбската група. Със смях, високо вдигната глава, внесе свеж полъх в притихналата зала. Помахваха приятелски и без виновност или притеснение. Пили кафе на границата без да преценят, че и преминаването й ще ги забави и това им отнело време.
Отново усетих това неудобство, което и днес. От нас си. От осъзнаването, колко сме изостанали всъщност ние в способността си да общуваме, да се ориентираме къде сме, да се себеизразяваме, да влизаме в обществото на света с поглед напред и същата посока, без компромис. Изключенията са рядкост и повод за шумна, включително медийна гордост.
Все ми се иска да си кажа: Ей, …и нас ни има. Все още. Независимо докога. Въпреки демографския срив и политическия геноцид. И можем. Не само да крадем, лъжем и се страхуваме. Можем и да работим, общуваме, забавляваме… Надявам се. Искам да го кажа, но и да си повярвам…
