Предстоят отново местни избори, седмите поред в демократична България. Избори за кмет и общински съвет, някъде и за кметства и районни кметове. Кандидатите са от 59 партии и 7 коалиции (74 партии и 2 коалиции през 2015). Общо 36 288 души са се кандидатирали различните позиции, от тях 1 254 се кандидатират за кметове на общини. Според ЦИК сега кандидатите са два пъти по-малко, отколкото през 2015 г. Дали това е трайна тенденция не знаем, но може и да е показателно за това, доколко гражданите гледат на тези избори като на състезание с предварително известен резултат.
От какво излизаме?
През 2015 г. редовните местни избори бяха веднага след двата извънредни драматични парламентарни избори през 2013 (когато беше формирано правителството на Пламен Орешарски) и 2014 (когато ГЕРБ се завърна във властта). Тази последователност се отрази на изборния резултат през 2015 г., коментиран, както отбелязаха медиите, от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов като „най-доброто време на ГЕРБ“. Тогава от 265 кметове на общини, ГЕРБ спечели 121 (45,7%), като от тях 22 областни града (75,9%).
Избрани кметове на ГЕРБ управляват общини, чиито избиратели съвкупно са 4,66 млн., което представлява повече от 2/3 от всички избиратели. Освен това през 2015 г. кандидатите на ГЕРБ спечелиха от първия тур в 63 общини, сред които 9 областни центрове: София, Варна, Русе, Бургас, Ямбол, Стара Загора, Велико Търново, Габрово и Благоевград.
Партии Кметове на общини
ГЕРБ 121
БСП 38
ДПС 33
РБ 11
АБВ 1
ВМРО,
НФСБ 3
Независими и други 58
Общо 265
БСП, като най-голямата опозиционна партия беше далече след ГЕРБ през 2015, не на последно място и като следствие от критичните за партията парламентарни избори през 2014 г. след управлението на правителството на Орешарски. Тя загуби кметските места в 5 областни града: Перник, Ловеч, Търговище, Шумен и Сливен. Със своите 38 кмета на общини, БСП „управлява“ малко на половин милион избиратели, което значително стеснява полето на нейните послания като управляваща общинска сила. Тази ситуация усилва политическата хегемония на ГЕРБ в общините, но и в национален мащаб.
Третата партия по електорална тежест, ДПС, като цяло запазва позициите си: 38 общински кмета през 2015 (35 през 2011), в районите с турско и помашко население. Засега изглежда почти невъзможно движението да бъде конкурирано на собствения му терен, една особеност на българската политическа действителност, дълго продължаваща безалтернативност. Още повече, че в 29 от тези общини движението спечели от първия тур. А и сега в част от тези общини има един единствен кандидат за кмет, от ДПС.
На тези избори конкурентната ДОСТ на бившия лидер на движението Лютви Местан се явява в коалиция с БЗНС на Николай Ненчев. Дали обаче това обединение ще има повече успех на местните избори от кратковременната коалиция на ДОСТ с НПСД на Касим Дал е проблематично. Засега българските турци изглежда нямат много възможност за избор сред партии, които специфично се обявяват като защитници на правата на малцинствата. Така ДПС няма изгледи да излезе извън своите „традиционни“ райони, евентуално за да подкрепи някоя друга партия, съперник на ГЕРБ, което укрепва политическата хегемония на последните.
(В картата защрихованите общини са спечелени кметски места на първия тур)
Ще се разклати ли хегемонията на ГЕРБ?
Първият и най-съществен въпрос на тези местни избори е, дали ще бъда разклатена или отслабена хегемонията на ГЕРБ. Досега партията беше в почти неизменен възход, като винаги излизаше първа по брой на гласовете на националните избори (над 1 милион гласа винаги). Освен това от 2007 г. насам партията утрои броя на общинските си кметове (от 41 на 121). ГЕРБ е основната правителствена партия от 2009 г. с малко прекъсване (за 1,5 година на управлението на Орешарски, ако не броим и две служебни правителства всяко по 3 месеца).
Залогът на сегашните местни избори е именно хегемонията на ГЕРБ – дали партията ще запази и увеличи общинските си кметове, или обратно, ще загуби някои от позициите си. Дали отново, като през 2015 г., ще спечели кметското място от първия тур в 63 общини.
В този аспект изглежда изборите за кмет на София са символически най-важни. От 2005 г., когато за кмет беше избран Бойко Борисов, ГЕРБ печели кметските избори в София от първия тур, без балотаж. През 2015 г. ГЕРБ спечели 22 от 24-те районни кмета в столицата (без Витоша и Кремиковци), при това в 7 от тях от първия тур (Връбница, Надежда, Люлин, Овча купел, Банкя, Панчарево и Подуене).
С кандидатурата на Мая Манолова, досегашен омбудсман, изглежда за първи път от 2005 г. в София ще има балотаж за кметското място. Тук съперничеството не е персонално – както досегашната кметица Йорданка Фандъкова, така и Мая Манолова са жени в дълъг политически опит, доказани качества и лично обаяние. Съперничеството в случая визира политическата хегемония на ГЕРБ и силно критикувания модел на управление на София, основан на мрежа от взаимни услуги и зависимости.
Мая Манолова, както е известно, се явява като независим кандидат, подкрепен от партии и граждански организации, сред които ляво-центристките БСП и АБВ, и дясно-центристкото Движение „България на гражданите“. Дали в София ще сработи някакъв вариант на „модела Макрон“ във Франция, който обедини леви и десни в един нов проект, е много трудно да се прецени. Взаимното недоверие и подозрения са видими, изглежда много трудно да се преодолеят натрупаните взаимни недоволства и несъгласия. Но, ако приемем, че отвъд тези стари и вероятно значителни различия между левите и десните има по-важна в момента цел, а именно прекратяване на политическата хегемония на ГЕРБ, то тогава би било мислимо и възможно избирането на независим кандидат от разнообразен конгломерат от организации и граждани с различни политически пристрастия. Въпросът е, кое е по-важното сега. Близките позиции между двете кандидатки за поста (никак не подценявам и другите кандидати като Борислав Игнатов, Ангел Джамбазки или Борис Бонев, които със сигурност ще мобилизират подкрепа), говорят за очаквана промяна, която обаче не е сигурна.
Не само в София има очаквания за промяна. Очаквания за наказателен вот има например в Благоевград, където кметът от ГЕРБ Атанас Камбитов се бори за трети мандат. Или във Велико Търново, където мястото на досегашния кмет от ГЕРБ се оспорва от Весела Лечева, от БСП. В Перник също се очертава оспорван балотаж между ГЕРБ (досегашния кмет) и БСП, както ще бъде оспорвана битката Пазарджик, Разград и Враца, а защо не и в Габрово или Силистра.
Странна е ситуацията в Хасково, където досегашният кмет от ГЕРБ се кандидатира но от друга партия, вероятно като резултат от конфликта свързан с бившия депутат Делян Добрев. Новият кандидат на ГЕРБ не се очертава като фаворит, а и ДПС, влиятелно в града, може да подкрепи досегашния кмет. В Търговище срещу досегашният кмет от ГЕРБ Дарин Димитров излиза Рая Матева (коалиция БСП и АБВ), която е била досега заместник кмет. Евентуален балотаж може да бъде решен с гласовете на ДПС (пак), но може би не в полза на ГЕРБ.
В Сливен също се очертава балотаж, между ГЕРБ и БСП, чийто изход не е сигурен (как ли ще призове съгражданите си да гласуват тогава Йордан Лечков, който отново е кандидат).
В Плевен, където се очертава балотаж между досегашния кмет Георг Спартански и кандидатът на ГЕРБ (втори по последните проучвания), балотажът може да се реши от БСП, чиито избиратели вероятно няма да подкрепят ГЕРБ.
Ще се разклати ли управляващата коалиция?
Местните избори, дори и при важни символни загуби на ГЕРБ (в София например), едва ли ще доведат до оставка на кабинета и предсрочни избори. Съмнявам се, че Бойко Борисов пак би изиграл с успех това представление, което му донесе победи през 2013 (макар и с известно закъснение) и 2017 г. Такова повторение сега по-скоро би имало негативни последици за електоралната тежест на ГЕРБ (най-вече поради дългото задържане на партията във властта). Но евентуално до предсрочни избори може да се стигне, ако управляващата коалиция на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ (вече само ВМРО и НФСБ) се разпадне, заради съперничеството им на местните избори.
ВМРО и ГЕРБ са в пряк сблъсък в София: кандидатът на „войводите“ Ангел Джамбазки (малко вероятно е той сериозно да обмисля смяната на евродепутатското си място с кметското, пък макар и в София) оповести, че ще забрани гей-парада в столицата и ще подкрепя Луковмарш. Кандидатката на ГЕРБ и досегашна кметица Йорданка Фандъкова, обратно, непрекъснато не разрешава Луковмарш (той се провежда въпреки това), но разрешава гей-парада.
Изявено е и съперничеството между управляващите партии в Пловдив. След като досегашният и добре познат кмет на града Иван Тотев не се кандидатира, ГЕРБ има нова кандидатура, срещу която обаче се изправя Славчо Атанасов, подкрепен от ВМРО и НФСБ. Тук БСП остава трета, но е много вероятно нейните избиратели да решат балотажа, ако отидат да гласуват. Ще е интересно, кого ще подкрепят, но управляващата коалиция очевидно ще бъде в остра вътрешна конкуренция.
В Разград, където се очертава оспорвана надпревара между ГЕРБ и БСП, разединилите се „патриоти“ отново са обединени – коалицията ВМРО, НФСБ и „Атака“ имат общ кандидат, съперник и на ГЕРБ, и на БСП. Кого ли биха подкрепили на балотажа те, остава загадка. Дали ще сработи коалиционната солидарност също не е ясно.
В телевизионно интервю от 20 октомври 2019 г. председателят на НФСБ Валери Симеонов (бивш вицепремиер, принуден да подаде оставка заради обидно публично говорене), отбелязва, че неговата партия само формално участва във властта, „а и 10-годишната управление на ГЕРБ натрупа доста негативи“. Дали това е заявка за преформатиране на управляващата коалиция, или дори за нещо повече – евентуални предсрочни избори, е твърде рано да се каже. Но местните избори несъмнено ще усилят конкуренцията и може би дистанцията между ГЕРБ и „патриотите“.
Ще се обедини ли опозицията?
Хегемонията на ГЕРБ устоява вече дълго време, но съществена част от причините за това е слабостта на опозицията. Партиите и организациите, които се обявяват като опозиция, са крайно разнородни и дългосрочно обединение между тях едва ли може да има. От друга страна нито една от опозиционните партии сама изглежда няма да е в състояние да измести ГЕРБ. Ситуацията изглежда патова: хегемонията на ГЕРБ все повече е оспорвана и нежелана (дори в самата управляваща партия), но макар никой от опозицията да не е в състояние със собствени сили да я премахне, опозицията няма как да се обедини.
Всъщност това е и най-голямото политическо изпитание пред опозицията. Ако тя не успее, дори съвсем частично, например в София, или дори и в някои областни градове, а и по-малки общини, на балотажите, да се обедини макар временно, за кратко, с една ограничена програма за промяна на настоящата ситуация само, хегемонията на ГЕРБ не само ще продължи, но и ще укрепне. До степен, отвъд която промяната може да дойде или отвън, или свише.
От друга страна местните избори винаги са били в някакъв смисъл лаборатория за изпробване на нови политически коалиции и сътрудничества. Така както в Разград разединените „патриоти“ могат пак да се обединят, или в Русе БСП и АБВ да имат общ кандидат – това показва, че при определени условия стари противоречия могат да бъдат преодолени, за да се постигне промяна. По-трудно това изглежда между левите и десните, доколкото вече 30 години тези два етикета някак трайно се използват като доказателство за постоянство и принципност. Ако се вгледаме в детайлите, а често „дяволът е в детайлите“, нито левите са винаги леви, нито десните са постоянно десни. Да не говорим за епичната борба, кой е „автентичен“ и кой само привиден. Ето защо тези избори са и шанс да се изпита нещо ново, нещо, което не се е случвало, което би могло, както при Гордиевия възел или при Колумбовото яйце, да предложи неочаквано решение (неочаквано, но решение).
Предстои да видим. Във всеки случай, изглежда, има и още нещо вероятно положително. На сегашните местни избори изглежда са по-малко кандидатите на местни бизнес-партии, които гледат на общините си като на предприятие, което могат да експлоатират (или източват). Кметът не е мениджър на предприятие, макар да очакваме от него да се отнася към общината като добър стопанин. Той или тя не е мениджър, а политическо лице, което търси подкрепата на гражданството за реализирането на проект. Кметът не трябва да управлява общината така, както се управлява предприятие, защото общината не е търговско дружество, чиято основна цел е печалбата. Общината е човешка общност, където различни хора живеят заедно и задачата на кмета е да организира това съвместно живеене по начин, който да не създава у гражданите усещането, че са забравени, изолирани, отхвърлени. Основен елемент на политиката в една община не е „връзването“ на общинския бюджет (често сведено до „разпределение на порции“), а запазване и укрепване на целостта на общността, която живее в общината, нейната интеграция. Кметът трябва да създава условия за това, гражданите да гледат на общината като на своя собствена територия и общност, за която си заслужава да се грижиш, а не нещо чуждо и враждебно.
