Кимон Георгиев, Сталин, Чърчил и началото на четиридесет и петгодишна червена българска история
0 ноември 1989 г., една закъсняла дата в историята на България, е извънматочна рожба на 9 септември 1944 година. „Бащата” е 65-годишен маршал, бъдещ „генералисимус”. „Майка” е 62-годишен полковник, герой от Първата световна война. „Брачният им съюз” е пазен в тайна, но е поне от 1943 г., а от август 1944 г. вече е действащ. Подготвя се преврат, с който Кимон Георгиев, получил благословията на Сталин, ще бъде поставен начело на правителство с фирмата Отечествен фронт.
След 23 август 1944 г., когато воювалата срещу Съветския съюз Румъния капитулира, от Москва се получава нареждане превратът да се отложи за септември. На министъра на войната генерал-лейтенант Иван Маринов е „съобщено” от „приятел” да не допусне правителството на Константин Муравиев на насроченото за 5 септември заседание на кабинета, да обяви война на Германия.
Този ден е запазен за Съветския съюз, за да обяви война на България, страна, с която поддържа дипломатически отношения от 1934 година. Подписът под документа за установяване на отношенията е поставен от тогавашния министър-председател и министър на външните работи и изповеданията на България Кимон Георгиев.
За нашата страна започват „исторически” дни, които може да се впишат в книгата за световни рекорди „Гинес” – България обявява война на Германия и едновременно е във война с Великобритания, САЩ, Съветския съюз – с целия свят! Войната е необходима на Сталин (от сталь, стомана на руски език), за да стисне със стоманена хватка България за гушата – тя ще бъде окупирана от Червената армия с фатални последици за нашата национална независимост.
На 8 срещу 9 септември няколко капитани, не без съучастието на генерал Маринов, „завземат” Военното министерство и сутринта българите научават от радиото, че са ощастливени с правителство на Отечествения фронт, с министър-председател Кимон Георгиев.
Третият преврат на Кимон – първият е на 9 юни 1923 г. и вторият – на 19 май 1934 г., започва да се чества като победа на „всенародно въоръжено антифашистко въстание”, установило „народнодемократична власт” („народна власт на народа” – съветско откритие!).
10 ноември 1989 г. сложи край на тази власт, зачената с преврат и споминала се също с преврат, но невъоръжен „дворцов”. Започна и да се подрежда мозайката от факти за деветосептемврийските дни, но за някои от тях още се търсят „ключове” за архивите на съветската политическа полиция.
Вече свободно се говори, че „всенародното въоръжено антифашистко въстание” е осигурено от Шопския „отряд”, достигнал през нощта срещу 9 септември столицата, укрит в сеното на една каруца. Има и допълнение – капитаните били с пистолетите си!
И „антифашисткият характер” на „въстанието” в България си има татко, и той пак е Сталин. Началото на комунистическия антифашизъм е от 1929 година. Тогава Сталин вече е овладял ръководството на Болшевишката партия. Главният му конкурент Лев Давидович Бронщайн, известен с псевдонима Троцки, не само е отстранен от Политбюрото, но е и изключен от партията и е изгонен от Съветския съюз – шега на Клио, музата на историята – от Одеса с парахода „Илич” (от Владимир Илич Улянов, известен с псевдонима Ленин)! Илич е идеолога на преврата от ноември 1917 г., а Троцки е организаторът на „Великата октомврийска революция”.
Троцки е казал, че „Сталин е най-бележитото нищожество в партията”. „Незабравим” афоризъм, който му струва живота. Агент на политическата полиция, която и той е създавал, успява през август 1940 г. да му счупи в Мексико, в столицата Мексико-Сити, смъртоносно черепа.
„Нищожеството” обаче е обявено или, както твърдят изследвалите стъпките на Сталин към върха на съветската пирамида, самообявило се за „класик на марксизма-ленинизма”. С преврата от 7 ноември 1917 г. Ленин „убива” Маркс, предвиждал победа на пролетарската революция едновременно в развитите капиталистически държави. Сталин „убива” Ленин, предвидил още през март 1919 г. пред учредителите на Комунистическия интернационал как с очите си ще видят „основаването на международната Съветска република”. „Убийството” е обявено за творческо развитие на марксизма-ленинизма – възможна била победа на социализма в една отделна страна и изграждането на социализма в Съветския съюз вече било в пълен ход.
В пълен ход е и пропагандирането на новата теория „марксизъм-ленинизъм-сталинизъм”. Но тя се натъква не на подводна скала, а на надигащата се в Германия планина с името „националсоциализъм”. Оказва се, че и Сталин, и Хитлер строят „национален социализъм”. В европейските страни предлагат „класическата верига” Маркс-Ленин-Сталин да се допълни с Хитлер!
Но върховният нов вожд на световния пролетариат и главен жрец на новата религия е и ловък фокусник. Той нарежда на ръководителите на Комунистическия интернационал, заседаващи около Кремълската трапеза, че вече не са „антинационалсоциалисти”, а „антифашисти”.
Когато на Хитлер съобщават долетялата от Москва вест, че вече не е националсоциалист, а фашист, отсякъл: „По-добре с Мусолини, отколкото със Сталин!”
И Мусолини не е очарован от появяването на незаконното му братче. Но бившият член на ръководството на Италианската социалистическа партия знае отлично, че със Сталин и Хитлер са от едно семейство – на строителите на появилата се със световната война тоталитарна система. Дучето следи внимателно поглъщането от Болшевишката партия на цялата държава и успехите на Хитлер в борбата за власт в Германия. Той обаче не следва политиката на разгръщания в СССР масов терор, нито антисемитизма и расизма на Хитлер. „Фюрерът” е писал за смесената „лоша” кръв на средиземноморските народи, а Мусолини има и любовници еврейки. В своя приятелски кръг той казал, че националсоциалистите, „тези северни варвари, ще съсипят моето учение”!
Българските комунисти са на по-слабичка болшевишка хранилка, но за да не я загубят, веднага се прекръстват в антифашисти.
Сталин вече е разширил неимоверно кръга на болшевишкия антифашизъм. Още през 1923 г. той е обявил, че всички неприемащи болшевишката вяра, са „фашисти”, а най-опасните „фашисти”са социалдемократите! И българските комунисти продължават да зубрят четивата, носени от Източния вятър и се включват в хора, дирижиран от „вожда на световния пролетариат”.
„Антифашистката” борба на комунистическите партии продължава почти до Втората световна война. Тя затихва за две години. На 23 август 1939 г. по света лети новината, че е подписан „германо-съветски пакт” и че Сталин и Хитлер от Москва и Берлин си разменят въздушни целувки. Двамата нови „велики” се втурват заедно в новата Световна война за преразпределянето на териториите на нещастните им близки и по-далечни съседи.
„Бракът” на Сталин и Хитлер, изобразени в една английска карикатура като щастливи младоженци, е разтрогнат на 22 юни 1941 г. и българските комунисти отново започват „антифашистка” борба. В нея те внасят своя принос в световната тема „фашизъм”. Авторитарният режим на цар Борис ІІІ е „повишен” в степен „монархофашизъм”.
„Монархофашизмът” бил свален на 9 септември 1944 г. с въстание, подпомогнато от Червената армия. Поради „братската помощ” Съветският съюз имал право на определяне на посоката на политическото и икономическото развитие на България.
И ние, българите, започнахме да подпираме с юнашките си плещи Желязната завеса, за да не се сгромоляса върху нас и да ни превърне в роби на ръководения от САЩ империализъм.
Обяснението на българската следдеветосептемврийска пропаганда, водена от политици с обущаро-шивашко образование и на „историци” с „научното” звание „активни борци против фашизма и капитализма”, е че България и Източна Европа са попаднали в съветската зона с одобрението на Чърчил и Рузвелт.
Разпространението на този мит започва с една станала знаменита салфетка и достига до един дворец от времето на царска Русия в Ялта.
Историята със салфетката е дъвкана и предъвквана. На 9 октомври 1944 г. Чърчил е в Москва и разговаря със Сталин за съдбата на следвоенна Европа. Достигат до разпределянето на зони на влияния.
Чърчил започва: „Вашата армия е в Румъния и България” и предлага варианта на правителството на Великобритания. За България се предвиждали 75% за Русия (за Чърчил не съществува Съветски съюз, а Русия), а за други страни – 25%. Докато на Сталин превеждали процентите за Гърция, Румъния, Югославия, Унгария Чърчил ги написал на едно листче – салфетка.
Бутнах „листчето” на Сталин, той го взе и със знаменития си молив със син цвят постави върху него голяма удивителна. На предложението на Чърчил салфетката да бъде „аутодафирана”, макар и само пред двама души, Сталин казал: „Не, запазете го!”
След 3 дни Чърчил пише от Москва на своите министри за съдържанието на салфетката: „Това е само един ориентир и, разбира се, по никакъв начин не ангажира Съединените щати, нито пък цели създаването на строго определена система от сфери на влияние.” След един месец, в разговор в Париж с генерал Шарл дьо Гол, министър-председател на Временното правителство на нова Франция, Чърчил е песимист за възможността да се спасят от болшевизация страните, в които вече е Червената армия: „Русия е един гладувал дълго време звяр. Днес е невъзможно да му се попречи да си похапне, още повече, че вече е в средата на стадото жертви. Но не бива да го изяде цялото. Стремя се да укротявам Сталин, на когото – въпреки големия апетит, не му липсва чувство за реалност. А след това започва смилането на изяденото. Дойде ли този час, за почиващата си след плюскането Русия ще започнат трудни времена.”
С „трудните времена” Съветският съюз се оправяше главно с голямата тояга и малкия морков. До 1989 г., когато агонията на болшевишката тоталитарна система вече навлезе във фаталното време на дългоочаквания край.
Чърчил може да бъде обвиняван за „грехове”, допуснати в дългия му жизнен път, но никой не може да твърди, че той е симпатизирал на болшевизма и едва ли не е бил „приятел с чичо Джо”. Само няколко позовавания в подкрепа на моята теза.
Много преди историческия си разговор в Москва със Сталин, Чърчил е определил „болшевика като крокодил – отваря си устата и не знаеш усмихва ли се или се готви да те лапне!”
Когато на 21 юни 1941 г. Чърчил научава за предстоящото след няколко часа нападение от националсоциалистическа Германия срещу Съветския съюз, казал на своя секретар: „Ако Хитлер нападне ада, аз ще кажа добри думи за Сатаната!”
След края на Втората световна война на „Сатаната”ще му преведат още един от „комплиментите”, поднесени от Чърчил за системата му: „Никой не е бил в последните двадесет и пет години по-голям противник на болшевизма. Аз не се отказвам нито от една дума, която съм казал някога за него. От всички тирании на света болшевишката е най-опасната, най-разрушителната и най-деградиращата. Погледнете болшевиците. Те проповядваха утопични идеи и ги свързаха с най-жестоките и отвратителни методи, които някога са съществували на света, и с дела, които биха служели за срам дори и на каменния век.”
По вина на Чърчил ли от септември 1944 г. историята на България вече се пише с червено мастило? Правителства на България два пъти обявяваха война на Великобритания. Когато започва Втората световна война цар Борис ІІІ и германофилът Богдан Филов просто е трябвало да си поискат от някой географ по-едричък глобус на земното кълбо и да проумеят, че има една поговорка: „Когато атовете се ритат, магаретата страдат!” Те набутаха страната ни между копитата и получихме ритници.
Разпространява се оправданието, че ако България не влезела в Тристранния съюз, щяла да бъде прегазена от Вермахта. Но истината е, че германската армия е щяла да наруши неутралитета ни, а и срещу нея е нямало да се даде нито един изстрел.
Един друг мит все още се носи из Европа, а и по света – митът „Ялта”. Разпространяват го политици и военни, недоволни от следвоенната политическа карта на Европа, Азия и Африка. За съжаление и този мит, също като случката със „салфетката” е дъвка и в България, използвана от историци, нагазващи в непознати „ловни територии”.
От 4 до 11 февруари 1945 г. в Ялта Сталин, Чърчил и Рузвелт за втори път след срещата им в Техеран през ноември 1943 г. обсъждат въпроса за наказанието на националсоциалистическа Германия и на нейните съюзници след победата. Според „Ялтенската митология” Чърчил и Рузвелт „подарили” Източна Европа на Сталин и подготвили подялбата на планетата ни на зони на влияние.
Решенията, приети в Ялта, засягат съдбата на Европа и Азия. Германия, след безусловна капитулация, ще загуби територии и ще изплати огромни репарации, 50% от които ще заминат за Съветския съюз. Полша ще бъде „преместена” на запад. Тя ще загуби териториите си, завладени от СССР през септември 1939 г. в изпълнение на решенията с пакта „Хитлер-Сталин”, според който след нападението от Германия срещу Полша Съветският съюз се задължава да нападне осъдената на смърт полска държава. По време на Ялтенската конференция в „сърцето” на Европа вече е навлязла 7-милионната Червена армия.
Между особено важните решения, приети в Ялта, са за създаване на Организация на обединените нации, за обявяване от Съветския съюз на война на Япония и приемането на „Декларация за освободена Европа”. Войната на Съветския съюз си има цена – получаването на Курилските острови и Южен Сахалин – факт „незабравим” и днес в Япония. Сталин вече е настанил в Североизточен Китай свои военни бази.
Решението на Рузвелт за тази война е взето под натиск на военните му съветници, според които така се спестявал живота на поне 500 хиляди американски войници – съпротивата на японците е „бой до смърт”, до обявена от императора капитулация. Императорът Хирохито е „под контрол” от висшите военни и дори след първата атомна бомбардировка от САЩ на 6 август 1945 г., не обявява капитулация и е пожертван и Нагасаки след Хирошима.
Рузвелт е критикуван, че с поканата към Сталин за война срещу Япония му е развързал ръцете за болшевизирането на Европа. Президентът на САЩ, който е с влошено здравословно състояние, не бил се вслушал в съветите на Чърчил за твърда политика спрямо Сталин и че се е поддал на неговите „ухажвания”.
Рузвелт обаче не е приел „салфетъчната” политика на Чърчил и Сталин и въпросът за зоните на влияние в Европа на трите държави, победителки във войната, в Ялта не е повдиган. Рузвелт наивно е вярвал или по-точно не е допускал, че Сталин, ръководител на разорена страна, ще пожертва живота на свои милиони съграждани и ще започне политика за изграждане на световна империя. Той е бил убеден, че с приетата „Декларация за освободена Европа” са се поставили основи за демократизация на окупираните от Съветския съюз европейски държави.
Една от точките на „Декларацията” гласи, че САЩ, Великобритания и СССР ще помагат съвместно на освободените европейски народи „да създават временни правителствени власти, широко представляващи всички демократични елементи на населението и са задължени възможно по-скоро да установят по пътя на свободните избори на правителство, отговарящо на волята на народа”.
Рузвелт умира на 12 април 1945 г., а три седмици преди смъртта си признава: „Ние не можем да работим със Сталин. Той наруши всички свои обещания, дадени в Ялта”!
Митът „Ялта” си има рождена дата. Генерал Дьо Гол е жестоко обиден, че не е поканен на конференцията в Ялта. В спомените си пише, че докато „тримата” били заедно в Ялта, сметнал за свой дълг да им припомни публично за Франция, която те били забравили. На 5 февруари в реч по радиото заявил, че Франция не е ангажирана абсолютно с нито едно решение за бъдещия мир, взето без нея! Един от най-известните френски историци проф. Жан-Батист Дюрозел пише: „В действителност генералът започваше да изгражда една теория, призвана да има дълготраен успех, който ще наречем „мита за Ялта”. Според Дьо Гол „Съветският съюз, от една страна, Съединените щати и техният британски бляскав второстепенен, от друга, са се събрали, изключвайки Франция, за да си разделят света на зони на влияние”.
Голистите подемат мита. Един плодовит автор на многобройни съчинения А. Конт написа цяла книга „Ялта или подялбата на света”. Генерал Дьо Гол дори отхвърлил предложението на връщащия се от Ялта Рузвелт да се срещнат в Алжир.
От 17 юли до 2 август в Потсдам, сред развалините на Третия райх ръководителите на Съветския съюз, Великобритания и САЩ се опитват да поставят основите на нова Германия – демократична и да се споразумеят за съдбата на другите победени европейски държави. Президентът на САЩ Хари Труман още в първата си реч обвинява Сталин за неизпълнение на решенията от Ялта. Той е категоричен: „Трите велики съюзени държави са длъжни да се съгласят за незабавна реорганизация на сегашните правителства на Румъния и България в точно съответствие с буквата от Декларацията за освободена Европа!”
Но Сталин се самообявява за победител във войната в Европа и България остава в зоната на Източния вятър не по силата на словата от Ялта, а със силата на червените оръжия.
