Сигурно не е умишлено, но с тази своя реплика премиерът Борисов определено изкривява фактите. Защото малко странно звучи уверението му, че "моралните стандарти ще продължат да са водещи

в отношенията ни с гражданите".

Коментар от Петър Чолаков:

В новогодишното си обръщение министър-председателят Бойко Борисов обяви, че „моралните стандарти ще продължат да са водещи в отношенията ни с гражданите”. Знаем от опит, че дори и да са формулирани чистосърдечно, новогодишните клетви рядко се изпълняват. Но заявката на премиера попада в съвсем друга категория, защото съзнателно или не изкривява фактите.

Малко е странно точно г-н Борисов, който е осъден за клевета на две инстанции, да говори за морални стандарти. Друг е въпросът доколко моралът има изобщо място в държавните дела. Дори кантианецът Макс Вебер предупреждава, че който търси спасение на душата си в политиката, няма да го намери. А днес, в епохата на Путин, Ердоган, Ким, Салвини, Орбан и пр., политиката сякаш повече от всякога е доминирана от циничен неомакиавелизъм.

Силен като лъв и хитър като лисица

В книгата си „Владетелят" флорентинецът Николо Макиавели пише, че управникът трябва да е силен като лъв и хитър като лисица, а на съдбата отрежда ролята на жена, която чака да бъде обладана от Владетеля. За морални императиви не става дума - още повече, че римските първосвещеници, както не пропуска да посочи авторът, са тези, които най-често ги нарушават. Именно безскрупулността е гръбнакът на макиавелисткото virtù. Това понятие, включващо качества като гордост, смелост, но и безпощадност, няма нищо общо с моралните добродетели, а е отнесено към raison d'état, тоест - към националния, държавния интерес.

През 20 век неомакиавелизмът, както проникновено разкрива Хенри Кисинджър, е издигнат на пиедестал от политици като Ленин и Сталин. А и от политически философи като Антонио Грамши, който смята, че „Владетелят" всъщност има за цел да отвори очите на обикновените люде, защото политиците тъй или иначе познават въпросните нефелни методи.

И точно тук би трябвало да се сетим за „двата университета” на Борисов (по неговите собствени признания): Живков и Сакскобургготски, от които бил научил много.

Нима чрез политическата си биография, писана от създаването им през декември 2006, ГЕРБ успяха да докажат, че моралът е тяхната пътеводна светлина? По-скоро създадоха истински остров на блажените за своя елит. А що се отнася до „прочистването” на управляващата партия, започнало през пролетта на 2019 - то бе продиктувано от медийния и обществен натиск, а не от етични или хигиенни съображения. Ако не бяха разкритията, осветили скандалите „Апартаментгейт” и „Къщи за гости”, Борисов едва ли щеше да предприеме нещо срещу своите колеги. Наивно е да се смята, че лидерът не е знаел нищо за „черните овци” в своето стадо.

Освен това последиците от скандалната пролет не засегнаха из основи модела ГЕРБ: част от замесените платиха само с партийни постове, някои дори отидоха на топло в Испания. А пари за „къщи за тъщи” няма да се връщат, защото… няма правно основание. Изобщо формулата е „пито-безплатно”. Ясно е и кой ще обезпечи вересията - електоратът.

Да вземем и примера с водната криза в Перник. През септември 2019 министър Димов уверяваше, че такава няма да има. Видяхме какво се случи. През декември регионалното министерство каза същото и за Ботевград - имало вода за поне четири месеца. Да вярваме ли? И дали при този модел на работа на прокуратурата можем да очакваме разкрития и наказания, в случай че г-н Димов, г-жа Аврамова и други високопоставени политически фигури се окажат виновни?

Не е изключено водната криза да наруши сериозно комфорта на властта. Но по всичко изглежда, че кредитът, даден от избирателите на управляващите, е нерационално голям. Те не наказаха ГЕРБ на европейските избори и потвърдиха доверието си към партията на Борисов и на местния вот.

Островът на блажените

Ако се върнем към неомакиавелизма, в случая с нашите управници бихме могли да стигнем до следния извод: при тях претенцията, че се действа в името на държавния интерес, рядко издържа на проверка. По-скоро става дума за лични съображения, гарнирани с доволна порция суджук.

И ако моралният императив не е водещ при управляващите, няма особени шансове той да се задейства и сред публиката. Кой да бие тревога? Медиите, т.нар. четвърта власт, все повече се превръщат в четвъртото колело на политическия картел. Журналистите, които дръзват да правят разследвания, рискуват да им се наложи да се преквалифицират в таксиметрови шофьори. Отминалата година ознаменува бетонирането на същия този картел и в съдебната система. Тандемът „Гешев-Цацаров” има за цел да охранява въпросния „остров на блажените”, а не да стресира обитателите му.

Ако перифразирам генерал фон Клаузевиц, в България политиката сякаш си остава продължение на милиционерщината. Разбира се, има немалко политици, които не желаят да се впишат в този печален хор. Но той доминира. Горко на избирателите, които отказват да прогледнат.