"Маркс беше и е бил буржоа във всичко. Социалният му произход: той е син на еврейски адвокат, покръстил се и приел протестанството, за да може да упражнява професията си. Образованието му: записва се да учи право, за да стане адвокат, но също и философия, за да стане университетски преподавател. Професията му: пише във вестници. Бракът му: жени се за баронеса Жени фон Вестфален, жена от пруската аристокрация, с което се гордее достатъчно, за да го посочи на визитните си картички. Семейството му: има седем деца. Интимният му живот: забременил слугинята, която живее под неговия покрив, той кара Енгелс да признае детето, а в неделя цялото това малко общество, включително слугинята, излиза на разходка по бреговете на Темза. Отношението му към труда: много бързо заживява от парите, които му дава неговият приятел в гуляйството и бохемския живот, Фридрих Енгелс, наследил манифактура в Англия, където двамата съучастници много внимават да не прилагат своето учение! Класовото му презрение: напада Прудон, защото не е учил и е работник, мрази селяните, защото вътрешно били контрареволюционери, презира най-експлоатираната част от пролетариата, защото не се е осъзнала, преследва със своята омраза и отмъстителност цялата левица, която не е негова и над която взема властта, без да се спира пред най-неморалните средства - вярно е, че разграничавайки буржоазния морал и революционния морал, той може да успее да оправдае едно неморално според буржоазията действие - лъжата, поставянето на бюлетините в урните преди началото на изборите, клеветата, омразата, презрението, незачитането на противника… - които се оказват изключително морални от революционна гледна точка".

„Карл Маркс и Фридрих Енгелс стават приятели“ Художник: Ханс Мознай (1953 г.)

Маркс е философът, който разбра всичко за тези идоли с главна буква, каквито са Народът, Пролетариатът, Капитализмът, Историята, Революцията. Той е тоталният интелектуалец, абсолютният мислител, месията на материалистическото и диалектическо второ пришествие. Той се издига над света с визионерския си гений; погледът му се губи в хоризонта на Историята; той протяга ръка, за да покаже пътя, който трябва да се следва; показалецът му сочи точката, която трябва да се достигне, това е безкласовото общество, раят на Земята.

Малък буржоазен салон.Може и да не сме съгласни с тази легенда, която въпреки това хипнотизира много мъже и жени, от най-обикновени хора до най-видни интелектуалци - и която все още хипнотизира…-, и да предпочетем по-скромното и философски по-правдиво платно на Ханс Мознай.

Тази картина не принадлежи нито като жанр, нито като стил, нито като вкус към социалистическия реализъм, а точно обратното: това е непретенциозна творба с лош рисунък и безизразна живопис, дело на художник, който не се стреми да скрие реалността, да продаде илюзии, да създаде легенда, а възпроизвежда малко несръчно, без талант в щриха, нито в цвета, сцена от всекидневния живот на Маркс и Енгелс. Като цяло, това е вид наивна, но вярна в това, което изразява, живопис.

В нея се озоваваме в малък буржоазен хол, с неговата библиотека с рафтове с неопределени книги, рамката, закачена на стената, съдържа неясно наплескана творба, двата бружоазни фотьойла, тапицирани с, както изглежда, синьо кадифе, и масата, покрита с бяла покривка. На нея са струпани книги, но също и най-вече син чайник и две чаши за чай. Маркс чете един лист, докато разбърква с лъжичката в чашата си, където вероятно тъкмо е сложил захар - захарницата не се вижда. Енгелс държи книга в дясната си ръка и гледа извън този малък салон. Двамата мъже са облечени елегантно, със сако, елек, вратовръзка. При Енгелс спуснатият над обувката панталон придава по-изтънчен вид на крака. Почти катомодна илюстрация, която английският денди Брумел не би развалил. Това обаче са двама мислители, чиито политически писания ще отприщят политическо насилие по целия свят, което ще превърне Терора от 1793 г. в кратко историческо съчинение…

Морал. Неморал.Маркс беше и е бил буржоа във всичко. Социалният му произход: той е син на еврейски адвокат, покръстил се и приел протестанството, за да може да упражнява професията си. Образованието му: записва се да учи право, за да стане адвокат, но също и философия, за да стане университетски преподавател. Професията му: пише във вестници. Бракът му: жени се за баронеса Жени фон Вестфален, жена от пруската аристокрация, с което се гордее достатъчно, за да го посочи на визитните си картички. Семейството му: има седем деца. Интимният му живот: забременил слугинята, която живее под неговия покрив, той кара Енгелс да признае детето (1), а в неделя цялото това малко общество, включително слугинята, излиза на разходка по бреговете на Темза. Отношението му към труда: много бързо заживява от парите, които му дава неговият приятел в гуляйството и бохемския живот, Фридрих Енгелс, наследил манифактура в Англия, където двамата съучастници много внимават да не прилагат своето учение! Класовото му презрение: напада Прудон, защото не е учил и е работник, мрази селяните, защото вътрешно били контрареволюционери, презира най-експлоатираната част от пролетариата, защото не се е осъзнала, преследва със своята омраза и отмъстителност цялата левица, която не е негова и над която взема властта, без да се спира пред най-неморалните средства - вярно е, че разграничавайки буржоазния морал и революционния морал, той може да успее да оправдае едно неморално според буржоазията действие - лъжата, поставянето на бюлетините в урните преди началото на изборите, клеветата, омразата, презрението, незачитането на противника… - които се оказват изключително морални от революционна гледна точка.

В “Техния морал и нашия” (1938 г.) Леон Троцки теоретизира превъзходството на неморалния морал, стига да служи на революцията, и неморалността на моралния морал, когато става въпрос за буржоазния морал: за един революционер лявото престъпление е по-добро от дясната истина. С подобен циничен багаж, цялата пролята кръв, всички депортации, мъчения, диктатура, всяко затваряне, всяко преследване влизат в рамката на новия марксистки морал. Разбираме как Прудон, който искал да свърже морала с революцията, е могъл на каже на Маркс, че е “тенията на социализма” (“Дневници”, 24 септември 1847 г.).

Какво е марксизмът?

Животът на Маркс обикновено се разделя на два периода. Първият се нарича “младият Маркс”; той е хуманист и хегелианец. Тогава Маркс се стреми към комунистическо общество, в което няма да има нито разделение на труда, нито отчуждение, нито пари, нито собственост, нито наемен труд, нито експлоатация, нито капитализъм, нито социални класи. Това ново общество щяло да създаде новия Човек (израз, който откриваме още при св. Павел в неговото Послание към ефесяните, 4:24), който ще се реализира в, чрез и за труда, който вече няма да бъде наемен и отчужден. Това ново създание ще може в един и същ ден да начертае плановете на дома си и да го построи, да чете всякакъв тип произведения и да пише поеми, да формира своята интелигентност с философски текстове и да приложи на практика това, което е научил от философите. Това би бил човек, избавил се от всяко отчуждение, помирил се със самия себе си, завършен и съвършен: “цялостният човек, истинският човек”, по израза на Алтюсер. Това е Маркс на “Ръкописите от 1844 г.”.

Вторият период е наречен “научен” от самите марксисти: това е периодът на “Капиталът”, голям и незавършен труд, в който се анализират основните икономически понятия на капитализма - първоначалното натрупване, форма и знак за стойност, закон за тенденцията на упадък на печалбата, фетишизация на стоката, използваема и обменна стойност, натрупване на капитал, ротация на капитала, производство на добавена стойност, работно време, продажба на работна сила, производителен и непроизводителен труд и т.н.

Преформулирано християнство.

Може да не сме съгласни с това изкуствено разделение и дори с последователността в мисълта на Маркс под знака на хегелианството. Защото Маркс, разбира се, е бил част от левите млади хегелианци преди да направи критика на Хегел, но без никога да се раздели истински с хегелианството, което е християнство, преформулирано с понятията на немския идеализъм.

Маркс наистина вярва в съществуването на провидение в Историята. Той преработва формите на християнското второ пришествие, което известява края на времето със завръщането на Христос и настъпването на свят, умиротворен от Истината. Разбира се, при Маркс не би могло да става дума за пришествието на християнския Бог, защото той е пълен атеист, а на тази невидима, но всемогъща диалектическа сила, вписана в самото сърце на историческия материализъм.

Да уточним.

Маркс анализира механично породената от капитализма пауперизация. Този начин на производство на богатства, основаващ се изключително на частната собственост върху средствата за производство, свързан с конфискацията на принадената стойност от капиталистите, непрекъснато предизвиква увеличаване на броя на бедните и на бедността на бедните, едновременно с разредяването на богатите, съчетано с увеличаване на тяхното богатство. Тази диалектика неизбежно води до революция, твърди Маркс.

Той сгреши обаче, защото капитализмът е пластичен, като Хидрата от Лерн, той се променя, трансформира, преобразява, но никога не умира. Пауперизацията не е породена механично, според предполагаемите закони на диалектическия материализъм, световната революция, а от новите хитрини на капитализма: фашизмът, национал-социализмът, след това, парадоксално, тъй като се осъществява в името на Маркс, съветският държавен капитализъм; след войната той облече дрехите на консуматорското общество, на консуматорството, на маоисткия фашизъм, на дематериализирания капитализъм, после, друг парадокс, тези на съвременния екологичен преход, толкова много примери, че пауперизацията не води диалектически до революция, а до метаморфози на капитала.

Неизбежното насилие.

При Маркс има теория за насилието, което ражда Историята - това, според загадъчния механизъм на марксисткото второ пришествие, е друга точка на несъгласие с Прудон и още една точка на несъгласие с християнската есхатология за кръвта, пролята за постигането на изкупление. Политическият проект на диалектическия исторически материализъм бил достатъчен, защото според неговите правила реалното би трябвало да се случи единствено по законите, посочени от Маркс. Но това не е така.

Маркс иска да насили съдбата на диалектиката, нечовешка сила, като добави към тази логическа необходимост политическа воля, произтичаща от човешката сила - което противоречи на т.нар. диалектически закон. Защото, ако нещо трябва неизбежно да се случи, следвайки диалектическия материализъм, как може човешката воля, следователно свободата, да бъде двигател на необходимостта? Тук диалектическият материализъм се срива пред постулата за политическия волунтаризъм.

Насилието е неизбежно, казва Маркс. Революцията ще се подчини не само на закона на диалектическия материализъм, както ябълката се подчинява на закона за падането на телата, но и на закона на хората, които ще извършат експроприациите, необходими за преминаването от частната собственост над средствата за производство към тяхното колективно присвояване. Маркс знае, че собствениците няма да се оставят да бъдат ограбени без да реагират, той признава, че насилието ще бъде неизбежно и необходимо. По логиката на марксисткия “морал” пролятата кръв не създава никакъв проблем, тъй като става въпрос за “добра” кауза!

Така както е теоретизирал намесата на Провидението в Историята, Хегел е теоретизирал и диалектиката, обяснявайки, че това е начин на разгръщане и развитие на Духа, Понятието, Разума, Идеята за Бог в Историята. В сърцевината на диалектиката се крие момент на негативност, който позволява да се премине от едно състояние в друго, надхвърляйки го, като същевременно се запазва предишното, това е определението на хегелианския Aufhebung (отменяне): надхвърлям, като същевременно запазвам… Тази негативност цели нова позитивност.

Насилието олицетворява негативния момент на революцията, в очакване на нейния положителен момент. Това е необходим момент в неизбежно движение: поради масовото обедняване (пауперизация), трябва да се случи второ пришествие, капитализмът поражда противоречия, които се стремят към разрешаване, разрешаването се нарича революция - и тя се оказва необходима.

Но, така както капитализмът не доведе до революция, а до своите метаморфози, така и марксистката негативност с нейното насилие, което ражда Историята, не породи нищо друго, освен милиони мъртви на планета, без проектът за безкласово общество да бъде осъществен или дори напреднал поне малко. Лагери, огради от бодлива тел, наблюдателни кули, ГУЛАГ - да; безкласово общество - не. Може би никога съществуващите класи не са били до такава степен разделени, както в това марксистко общество с номенклатура на върха и депортирани незначителни хора в основата му.

Изгнание

Това, което показва картината на Мознай, обобщава ясно философията на Маркс. Като не смятаме това, че пие чай в Париж, а ние знаем, че е била по-скоро бира в игралните домове и то в големи количества, тази чаша чай най-вероятно съответства на периода на английското изгнание в Лондон, тоест периода от 24 август 1849 г., датата, на която той се установява в Лондон, до смъртта му, 14 март 1883 година. Тази чаша чай е емблематична за аристокрацията и буржоазията, голяма, средна или малко, но никога за пролетариата… Човек би си помислил малко лукаво, че погледът на Енгелс е вперен в стая до кабинета му, в която може би се намира биологичният син на Маркс с неговата слугиня: докато авторът на “Капиталът” работи, Енгелс се грижи за официалното и неофициалното му семейство - той гледа в него… Този период, в който двамата мъже са млади и Маркс все още не носи прошарената брада, с която е увековечен от фотографите, а черна като катран коса, без нито един бял косъм, свидетелства, че сцената датира от 50-те г. на ХIХ в., с други думи в първите години на биологичния му син. Тогава Маркс публикува редица статии в “Ню Йорк Трибюн” - десетина през 1852 г., шестдесетина през 1853 г., шестдесетина през 1854 г., десетина в същия вестник и стотина в “Ной Одер Цайтунг”, двайсетина в “Ню Йорк Трибюн” през 1856 г., петдесетина в същия вестник през 1857 г., шестдесетина през 1858 г., четиридесет през 1859 година.

Чисти идеи.

Със сигурност можем да предположим, че листовете, които държи в ръката си, са на статия, която чете на Енгелс преди да я изпрати за набиране. Декорът е съставен от книги. Някои са струпани на масата, други са подредени в библиотеката. Материята на мисълта на Маркс наистина е идеална, или по-скоро идейна - с други думи: чиста идея. В този смисъл, марксизмът е идеализъм, ако ли не идеелизъм - позволете ми този неологизъм. Този шкаф с книги, чиито заглавия не се виждат, е алегория за произведенията на Хегел, върху които Маркс прави постоянни вариации.

Маркс, който се наричаше идеалист, е мислел и живеел, следвайки чистите идеи. Той изповядваше революцията, но дори не я направи там, където можеше конкретно, без да чака указите на диалектическия материализъм: а именно в предачната фабрика на своя приятел Енгелс в Манчестър. Той говореше за Труда, Пролетариата, Работническата класа, но сякаш са идеи, подчинени на властта на самите идеи и на диалектическите механизми. Един пролетарий обаче не е концепт, революцията също.

Въпреки че положи усилия да покаже, че е бил хегелианец, но вече не е, Маркс остава до края на живота си последовател на автора на “Феноменология на духа”. Той очакваше възшествието на Абсолютния дух. В Йена Хегел го бе видял на кон, това беше Наполеон; Маркс го виждаше на хоризонта под формата на тържествуващия пролетариат.

(1) Този син на Маркс и Хелън Демут е роден на 23 юни 1851 г. в Лондон, умира на 28 януари 1929 г. като “пенсиониран механик” (Bibliothèque de la Pléiade, vol. I, p. LXXXIX).

Откъсът е от книгата на Мишел Онфре "Крокодилът на Аристотел: История на философията чрез живописта" (Le Crocodile d'Aristote: Une histoire de la philosophie par la peinture), 2019 г. Откъсът е публикуван в "Поан".

Мишел Онфре   Превод от френски: Галя Дачкова