Да си мия косата два пъти в седмицата само на фризьор.

С маска, издухване със сешоар и стайлинг, който да издържи до другото миене. Не да лягам с мокра коса, защото нямам време да я суша, и силно да се надявам сутринта да не се събудя с непозната геометрична форма върху главата.

Да ходя на маникюр един път седмично.

Да си купувам пръстени и шалове, които ми отиват на лака, не обратно.

Да спра нервно да беля кожичките около ноктите си, докато от пръстите ми руйнат вадички кръв, а на хората около мен им прилошава.

Да ходя с високи обувки и да не ми личи колко ми е неудобно. Да потропвам с токовете, а прасецът ми да вибрира с градския ритъм, докато разни накацали из улиците мъже си изпускат цигарите и ключовете за колите, когато минавам.

Да мога да ям само супа на обяд. Дълго да топя лъжицата си в нея и никога да не й добавям сол. Да я ям в перфектната температура без да си изям червилото. И без някоя зеленчуково-зехтинова капка да се е разпльокала на бялата ми риза.

Бялата риза. Да имам винаги готови, пръхкаво изгладени бели ризи, които да нося чисти до края на деня.

Да вечерям салата. Само салата. Да бода елегантно чери доматчетата, без непременно да ги зафичквам към съседната маса. Да не ми остава зелен магданоз по зъбите, който щедро да показвам в разпъната на голям екран усмивка.

Да знам да казвам НЕ. Такова НЕ, което кара другите да ме гледат с възхищение и моето ДА да им се струва недостижимо.

Да не излизам от къщи без фон дьо тен и червило. Да спра да си завинтвам това нескопосно кокче на върха на главата. Искам някак да мога да го правя режисирано небрежно! И това да не ми отнема двайсет минути, изтръпнали ръце и резултат като че сега съм се събудила от нощен кошмар.

Винаги сутиенът и гащите ми да са комплект. Или поне да са в една цветова гама. Мисля си понякога, ако падна на улицата и се наложи да ме закарат в болница, какъв естетически шок ще изпитат онези, дето ще ме съблекат.

Да не нося скъсан чорап в ботуш. И изобщо винаги да си слагам само здрави чорапи и по всяко време на разположение в чантата си да имам чифт здрав чорапогащник за всеки случай.

Да не нося торби.

Да ходя на пазар само понякога. С колело, широкопола сламена шапка, ленени панталони и синя мъжка риза с навити ръкави. И кошница.

Да си тръгвам от пазара с три домата, една краставица, два патладжана, стрък чесън и връзка магданоз, подредени красиво. И после вкъщи някой да е сготвил с други неща, за да мога да оставя моята кошница на масата в кухнята да си стои там по естетически причини.

Да ходя на фитнес и там да не умирам от скука.

Абе, да съм постоянна в някакъв спорт - йога, пилатес, канго джъмпс... все едно.

А след тренировката да пия с приятелки шампанско. И бейлис на детски рождени дни.

Някой да ми води колата на сервиз. И да ми сменя гумите. Ако може, без да ми казва "водя ти колата на сервиз. А, да, и ти сменям гумите!"

Да се сърдя. Мълчаливо и многозначително. После да вдигам класически скандал, в който да мога да крещя "Писна ми!". И някой истински да ми се връзва.

Да си взимам еднодневен отпуск, когато ми идва цикълът.

Никога, за нищо на света, да не пипам отвертка, шпакла, мече, трион, клещи, мотика, лопата, ръчна количка с едно колело.

Да градинарствам с малко сандъче, в което да имам инструменти с цветни дръжчици и бледозелени саксийки с нацъфтели разсадчета. Да съм с шапка, различна от тази за пазара с колелото.

Да имам жена, която да чисти у нас. Да идва всяка седмица, докато съм на работа или на фризьор, пилатес, в градината, на шампанско и т.н. и да си тръгва, преди да се върна. Да не говори нищо, когато се засечем случайно из къщи. Просто да се усмихва, нищо друго.

Когато съм си вкъщи, да съм по домашному, но красиво. С копринен, отпуснат халат през лятото.

Може да е сив или тъмносин. До глезените. И в джобовете му да няма салфетки на топки отпреди две седмици.

А зимата да съм с мек, дебел и топъл като баща пеньоар, който даже да ми е мъничко голям. Такъв, дето с него да е удобно да отвориш на доставчика на храна, без да му приличаш на жена на средна възраст в средна по сила депресия.

Да получавам неочаквани и напълно незаслужени големи, спиращи дъха подаръци. Като например някой да ми подари звезда на небето, със сертификат. Без причина. Или кон. Или една седмица на СПА в наколно жилище в някоя прозрачно синя вода. И като ми ги подари тези неща, веднага да забрави за това. Аз обещавам да помня.

Искам още да не нося тежко. Поне не повече от два килограма. А ако все пак се наложи да вдигна нещо такова, винаги да се намира наоколо някой мъж, който да се притичва на помощ. "Дайте на мен - да казва с тембър в ниския регистър - една жена може всичко, но не бива да вдига тежко." Мммм...

За да съм истинска жена, искам още да имам брошки, гердани и гривни за всяка дреха. И голямо огледало, в което да се оглеждам цялата. И манекен, на който да слагам дрехите за утре от предната вечер. И отделение в гардероба за чифтове очила. И отделна стая за обувки. И скрин за козметиката ми. И време да я ползвам.

Искам всеки ден, абсолютно всеки ден, да ставам в осем, да пия хладък чай от мента и докато ходя из мекия си килим по пантофки с мекичко на стъпалото и пухкаво на пръстите, да си втривам в лицето нещо много скъпо и козметично уникално. После, докато ям ананас на еднакви парченца, съсредоточено да медитирам. Без да ми става смешно.

Като истинска жена смятам да не хвърлям боклук, да не слизам до входната врата, когато някой звъни, а автоматът не работи, да не прибирам пощата.

Като истинска жена мисля да съм и малко вечно болнава. Днес да ме боли главата, утре стомахът от нещо прекалено алкално или пък твърде киселинно. Може и просто мускул да ми се е схванал. Или пък да ме боли кръстът и да се налага да присядам с възглавници на гърба.

След като направя всичко така, като истинските жени, ще ми омръзне. Ще си кажа, че светът изтича покрай прозореца ми, докато аз мижа в чаршафите, и ще се отвия. Дебелите ми глезени ще се стоварят на земята, стъпалата ми ще потърсят пантофите.

Когато ги открият, те ще са в неестествени пози, като разстреляни на улицата, защото моите пантофи никога не са подредени като на истинските жени. И когато ги обуя, ще се почувствам в свои води.

Тялото ми ще се изправи, а болката в кръста ще ме среже, когато се протягам. Може би ще присвия вежди, заради нея, но после ще изохкам и тя ще се кротне някъде между прешлените. Ще се погледна отгоре надолу. Ще ми се стори, че тялото ми си е същото и няма да си дам да го мисля повече.

Халатът ще ме чака. Ръкавите му ще са навити до лактите, заради мокрото от вчера, когато нещо мих ли, нещо чистих ли...

Ще го метна върху пижамата си, а мотивираща рисунка на разсънено облаче върху гърдите ми ще ми пожелава наивно да have a nice day.

Ще заметна завивката обратно по навик - обичам подредени легла. Ще отворя вратата тихо. Може и да съм сама, но пак така ще я отворя. Знае ли човек дали тихото й скърцане няма. Да събуди някой, който някъде точно сега, точно мен ме сънува...

После ще натисна копчето на кафеварката. В звука на нейното свистене ще припозная поредния си ден на жена. Осми март.

Мария Касимова-Моасе