Македонска делегация се оплаква на Господ: “Защо така си ни наказал, Боже? Всички нормални народи да произхождат от маймуните, а само ние да произхождаме от българите?”

С този виц започва анализът на проф. М. Тодорова*.

Да Ви разкажа най-напред моя най-любим виц за българо-македонските отношения. Отчаяна македонска делегация се явява пред Господ-Бог, за да се оплаче от съдбата си. “За бога, какъв е проблемът?“ - пита Господ. “О, Господи-Боже наш, защо така си ни наказал? Уредил си всички нормални народи да произхождат от маймуните, защо само ние трябва да произхождаме от българите?”

Македонските националисти не харесват тази шега (доколкото изобщо я разбират), защото тя подкрепя идеята, че тяхната нация е производна. Ако разберат подтекста, българските националисти също ще се раздразнят, защото всъщност искат македонските националисти да бъдат доволни (от своя български произход – б.ред.). Ако пък не го разбират, българските националисти пак ще останат недоволни, защото според тази македонска шега те са произлезли от маймуните, а не от траките.

От настоящата суматоха около публикуването на българската книга “За официалния език на Република Северна Македония” могат да се направят две заключения за българо-македонските отношения. Други две заключения обаче не бива се правят.

Заключенията, които можем да направим:

1. Националистическата реторика е предвидима, статична, съзнателно елементарна и избягваща всякакви двусмислености. В основата на тази реторика са залегнали възгледът за някаква абсолютна истина, в която фактите говорят сами за себе, и схващането за изконността на органичната нация. От 19-ти век насам тази реторика почти не се е променила, въпреки че дори в рамките на този тържествен разказ избиват някои интензивни нюанси: от безобидния и лишен от всякакъв хумор възглед за собствената пожертваност, та чак до злобната агресия. Чудно ли е тогава, че въпросната публикация от 2020 г. възпроизвежда почти дословно стари клишета от аргументацията, конструирана преди десетилетия - сякаш изобщо не съществува цялата обемна научна литература за идентичността, нациите и национализма, най-вече научната литература, възникнала след 80-те години на миналия век. Това е съзнателен пропуск, тъй като тази литература е преведена на български език и е широко достъпна. Освен това редица български учени, които работят по темата, са дали своя респектиращ принос към дискусията.

2. Естествено, политиците манипулират и инструментализират тази националистическа реторика. Не бива обаче да смятаме, че непременно съществува причинно-следствена връзка между реториката и политиката. Защото политиката се ръководи от интереси. Ако се вгледаме в отношението на България към (Северна) Македония, веднага ще установим, че реториката е приблизително същата, докато политиката постепенно се променя: от пълна идентификация и опити за анексиране, през стремеж към постепенна асимилация, до приемането на геополитическото статукво и ограничаването на политическото единствено в сферата на културата

Заключенията, които не бива да правим:

1. Публикацията не бива да се възприема като показателна за цялата българска научна сфера. Както вече споменах, съществуват високачествени и теоретично обосновани трудове на български антрополози, историци, политолози и други, включително по темите Македония и македонска идентичност. Нито един от тези автори не е подписал въпросната публикация. Да, става дума за официално издание на Българската академия на науките, но то въпреки това не е официален документ (макар че се опитва да мине за такъв). Тук трябва да признаем, че задълбочените трудове не са с числен превес в българската наука, те не канализират основния поток, камо ли пък обществената дискусия. Но в коя ли човешка дейност високото качество е представително?

2. Разбира се, политиците се възползват от реториката, но тъкмо поради това трябва да си даваме сметка за вредата, която може да бъде нанесена. В крайна сметка, тъкмо българското правителство първо призна територията и суверенитета на Македония, прие и новото име Северна Македония, въпреки опасността от различни тълкувания. То продължава да настоява единствено на дефиницията на езика и на своите възгледи за общата история. Впрочем, по втория пункт българите не държат монопол по провокации. Зад тази прекомерна агресия се крие една несигурна идентичност, която показва мускули пред друга още по-несигурна идентичност. Не казвам, че културните войни не могат да бъдат опасни, както показа десетилетната сага на твърдоглавие и възпрепятстване от страна на Гърция към Македония. За момента обаче смятам, че българо-македонските отношения не са паднали в този капан.

Ако оставим настрана борбата за “щастие” на националистите от двете страни на границата и се върнем към вица: мнозинството българи и македонци се смеят на тази шега. Затова и поуката гласи: всяка реакция би била свръхреакция.

*Текстът на Мария Тодорова е преведен от английски език. Оригиналът ни беше предоставен от Македонската редакция на ДВ.

Мария Тодорова е професор по история в университета в Илинойс. Тя е сред най-авторитетните специалисти по история на Източна Европа, Балканите и Османската империя със специален фокус върху национализма. Нейната книга „Балкани. Балканизъм.“ е преведена на 14 езика.