Европейските дебати за расизма – отзвук от американските събития, водят до събаряне на някогашни кумири. Жертви на европейската левица станаха вече паметници на Колумб, Чърчил и на канцлера Бисмарк, смятан досега за обединител на Германия.
Създаденото от леви сили в Берлин обществено сдружение Berlin Postkolonial отправя призив да бъдат премахнати многобройните паметници на „железния канцлер“, и най-вече статуята му край президентския дворец в столицата. При все че, ако разгледаме въпроса чисто исторически, Бисмарк има твърде отдалечена връзка с расизма и колониализма.
Историята естествено познава германската колониална империя. Образувана през 1880-1890 г., тя съществува до края на Първата световна война, когато колониите са разделени между съюзниците според Версайския мирен договор. След обединяването на Германия през 1870-1871 г. канцлерът Ото фон Бисмарк заявява, че колониалната политика не е приоритет за страната, тъй като финансовата изгода от териториални придобивки на други континенти ще е незначителна, но ще нараснат политическите рискове.
Още през 1864 г., след Датско-пруската война, Копенхаген безуспешно предлага на Прусия и на Австрия Датската Уест-Индия в опит да запази поне частично Шлезвиг, влязъл впоследствие в състава на Германия. През 1871 г., след Френско-пруската война, е отказано предложението на Париж да отстъпи на Германия Кохинхина в Индокитай.
Германският колониализъм в Африка е предимно с акцент върху географските проучвания и бизнеса. През 1873 г. се организира Африканското дружество в Германия, поставило си за цел да изследва географията на Черния континент. През 1882 г. се появява Германското колониално дружество, обединило над 15 000 привърженици на колониалната политика. През 1887 г. то се обединява със създаденото през 1884 г. Дружество за германска колонизация.
Всички те обаче нямат нищо общо с канцлера. Единственият повод за упреци към Бисмарк е изявлението му от 1884 г., че владенията на германски търговци в чужбина ще бъдат поставени под държавна защита. Имената на тези търговци, осъществявали колониалната политика, се знаят, но явно са непознати за левицата в Германия.
В тази връзка заслужава внимание материалът на известния германски коментатор Волфрам Ваймер, публикуван от агенция N-tv, според когото най-голям расист в Германия е бил Карл Маркс. Ваймер твърди, че Маркс е мразел както евреите, така и чернокожите. Той припомня фундаменталния му труд „За еврейския въпрос“, в който основателят на марксистката теория нарича еврейството „антисоциален елемент“.
Ваймер смята, че тези изказвания на Маркс са използвани от нацистите в расистките им документи: „Еврейството представлява в наши дни всеобщ антисоциален елемент.“
В основното произведение на Маркс „Капиталът“, казва Ваймер, се посочва, че всички стоки всъщност са „пари, произвеждани от евреите, и са средство за правене на пари от пари“. Маркс нарича своя конкурент Фердинанд Ласал „еврейския негър Ласал“, отбелязва публицистът. Ваймер цитира Маркс: „Сега ми е напълно ясно, че формата на главата му (на Ласал) и окосмяването са доказателство за негърския му произход.“
А зетят на Маркс Пол Лафарг, син на кубинска креолка, е наречен в писмо на философа до дъщеря му „рожба на горила“.
Името на Маркс носят 52 площада и над 500 улици в Германия. А вторият по големина бюст на Карл Маркс, висок 13 метра и тежащ 40 тона, се намира в германския град Кемниц. А в Трир, родното място на Маркс, скоро бе поставена негова колосална статуя от бронз – дарение от Китай. По този повод Ваймер пише:
„За много жертви на комунизма е непоносимо тежко пак да видят подобен паметник в западногермански град. Срещу него протестира и международна правозащитна организация.“
Но в. „Нойес Дойчланд“, смятан за рупор на германската левица, се ограничи с това да благодари на КНР. Ваймер не прави никакви конкретни предложения чии паметници да се събарят в Германия заради расистки изявления. Със сигурност обаче, ако ще започват лов на вещици, левите трябва за начало да ги потърсят в собствените си редици.
Олег Никифоров, в. Независимая газета
