Опасенията, че даже да се реши актуалният въпрос с коронавируса чрез откриването на лекарство и ваксина, светът ще продължи да крачи бодряшки към пропастта, не са за пренебрегване.
N-мерната глобална криза
Кризите, които се напластиха през тази година, са към N на брой, въпреки че се коренят в системата и водят началата си в миналото.
Януари-февруари-март светът беше разтърсен от кризата с коронавируса. Спасяването на хората чрез затварянето на част от икономическите дейности, наред със започналата до края на 2019 г. очевидна стагнация, доведе до икономическа криза.
Но това бяха двата върха на един и същи айсберг. Отдолу, под повърхността, десетилетия бушува една друга криза – социалната, изразяваща се в нарастването на неравенствата в условията на капитализма, разделяща обществата на 1% свръхбогати, пропадаща средна класа и трайно отдалечена класа на бедните.
Именно социалната криза на капитализма се разви и като културна криза. От една страна, културата на умните и успешните; от друга страна, на (както се твърди) доброволно глупавите и неуспешните. Включително и в нейния расистки и вандалски вариант, с теорията че те са „доброволно на дъното“ в условията на неограничените възможности и свободи. Например, както красиво го изрази един български евродепутат, парламентът трябва да обясни че „ромите живеят зле по свой избор“i; или, обратното, чрез предоставянето на специални служебни и дипломатически паспорти на „особени“ хораii. Образно казано, имаме чист нов тип расизъм: раса на успешните и раса на провалените („по свой избор“); раса на белокожите и раса на чернокожите – вече в двустранно изострени и разстроени отношения. Налице е тотален и хроничен социално-културен провал, който само десницата не го забелязва, а лицемерната левица гледа да го „ползва“; частните издателства и медии имат „селективен“ подход към фактите и авторите, който в други условия се маркираше с омерзителната дума „цензура“. Не е „цензура“, ако корпорация реши да унищожи издател, изнесъл в медията си отрицателни факти за нея; не е „цензура“, ако издателство или медия унищожи всичките екземпляри на книга или вестник, ако е например на „опасен автор“ като Ноам Чомски.
Петата е геополитическата криза. По повод на нея Йошка Фишер твърди, че тя е непредсказуема, особено в контекста на засилване на китайско-американското съперничествоiii. Не стигаше Русия и Путин, незаглъхващото ехо на войните на миролюбеца Обама, но вече и изнервеният Китай стои на хоризонта! Всяка година бюджетите за „отбрана“ (и „присъствие“ в други страни) растат с високи темпове, а ядрените оръжия стигат за ликвидирането на Слънчевата система. Най-лошото е че транснационалните компании въобще нямат мераци да се върнат при „скъпата“ работна сила и „високите“ данъци в САЩ или ЕС. Кризата е глобална в много, много отношения.
Стигаме до шестата криза – катастрофалната криза на природата. Не само ескалиращото глобално затопляне, не само хищническото отношение към природните ресурси в рамките на едно-две поколения, не само използването на природата като „кошче за боклук“, не само унищожаването ежегодно на десетки хиляди животински и растителни видове, но и ерозията на околната обитаема среда на човека поставя остро въпроса за демографската система – „да я бъде или не“. И ако става дума за лидера на планетата – САЩ и неговия президент, който трябваше да предприеме мерки за пример на останалите, това не се случи. Чомски нарече Тръмп „най-лошия престъпник в историята, безспорно. Никога не е имало фигура в политическата история, която да е била толкова страстно посветена на унищожаването на проектите за организиран човешки живот на земята в близко бъдеще.“iv
Седмата криза е политическата. В ситуация, в която светът трябва да се обедини срещу коронавируса (и бъдещите неминуеми вирусни заплахи), за постигане на глобален мир и глобално равенство (сравнително), за опазване и възпроизводство на природната среда, политическата класа не се оказа на висота нито в ООН, нито в МВФ и СБ, нито в САЩ, нито където и да е. Късогледия поглед към бъдещето – „в рамките на мандата ми“, за пореден път играе лоша роля. Да прибавим и очевидното опростачване на част от политическия „елит“ (България стига за пример, но не е сама), както и играта на „лидери“ и „следовници“, големи и малки, за да се илюстрира катастрофалното състояние на „реалполитиката“. Цинизъм към бъдещето и онеправданите, пачки в офшорки и тайни скривалища.
Политическата криза не е благодарение на появата на фашистки режими и лидери, както се заблуждава Мадлин Олбрайт – за нея почти целият свят е фашисткиv. Не е и диктаторски. Въпреки че препрочитайки „Фашизмът“ на Желю Желев, човек може да остане доста озадачен за днешната ситуация, поне в Българияvi. Политическият живот е въпрос на светоглед и мисъл за по-далечното общо бъдеще – това е отсъстващото ядро на политическата „надстройка“.
Реликтите от „пълната и окончателна победа“ на пазарната икономика (от капиталистически тип!) и парламентарната демокрация на болшинството (това не се ли казваше „болшевизъм“?), на „краят на историята“ и възхода на неолиберализма в икономиката, стоят като паметниците на Великденските острови, но са живи. С една съществена добавка: паметниците на Великденските острови са защитени, докато историческите паметници в САЩ са обект на вандализъм, наричан лицемерно „демокрация“; историческите паметници от Втората световна война в някои „цивилизовани“ европейски страни с евроатлантическа ориентация пък са хроничен обект на „художествено творчество“ от страна на млади, умни и красиви, но все пак примитивни вандали.
Че безумието в света не само ескалира, но и експлодира, лесно може да се види с просто око: огромна част от „новините“ и коментариите във Фейсбук.
И все пак, нека на този етап се ограничим с анализ на кризата около коронавируса.
2. САЩ и ЕС в коронакризата
САЩ и ЕС постигнаха различни резултати в борбата срещу коронавируса, дължащи се на ясни социално-икономически фактори и условия. Самият Европейски съюз в началото на коронакризата съвсем не беше съюз, а автономни атоми в уж обща молекула; затова и резултатите в страните-членки не бяха сходни.
Да обърнем внимание на основните качествени показатели за ефективността спрямо коронакризата. Те са два: брой заразени на 1 млн. души; брой починали на 1 млн. души и брой тестове на 1 млн.vii В случая са взети предвид първите и последните пет страни-членки на ЕС според основния показател; включени са за сравнение и други важни страни.
Таблицата, която е много богата на данни, но при допускане на все пак известна условност за „честността“ на подадената информация, откроява интересни сравнения.
От една страна, „по-либералните“ страни, които подходиха с по-отворени мерки и разрешавайки външна и вътрешна мобилност, разчитайки и на „стадния имунитет“, показват по-висока степен на пропускливост на заразата по показателя констатирани заразени на 1 млн. души. САЩ – най-развитата страна, е с много висок резултат (12-то място от 215 страни), а от членките на ЕС напред са Люксембург (16), Швеция (18), Испания (19), Белгия (22) и Ирландия (25). България (100) има доста по-добри резултати от средното за света (71-72), но това не е основание за самохвалния извод, че „всички други страни от ЕС се учат от нас“. На дъното по заразяване (с по-добри резултати от нашата страна) са и Хърватия, и Латвия, и Унгария, и Гърция, и Словакия.
От друга страна, естествено е по-богатите страни да правят повече тестове на 1 млн. души. Сравнението на България – както спрямо по-заразените страни, така и към по-малко заразените, отново не е в полза на нашата страна. Шампион е Монако с 412 855 теста на 1 млн. души, следван от други страни като Люксембург (7 място по този показател), Малта (10), Дания (12), Литва (14), Великобритания (15), Русия (17), САЩ (26) и т.н. България (90) е с 19 079 теста. От другите страни-членки на ЕС с по-малко тестове е само Хърватия (94). Би могло да се предположи, че при повече тестове ще има повече открити заразени, включително и безсимптомни.
От трета страна, най-спорният показател е починали на 1 млн. души. Спорен е по много причини: не винаги основната причина е коронавирусът, а съпътстващо заболяване, което се изостря благодарение на вируса; не всички страни имат еднакви метрики на отчитане на починалите именно от коронавируса; има съмнения за укриване на реални резултати. Независимо от съмненията, сравнението все пак служи за илюстрация. Най-лош резултат има малката държава Сан Марино с 1 238 на 1 млн. души, следвана от Белгия (2) с 840, Великобритания (4), Испания (5), Италия (6), Швеция (7), Франция (8), САЩ (9) и т.н. Средно за света този показател е 64.5 души. България е на 70-то място с 31 души, колкото е и в Сърбия. С по-малко смъртни случаи е Литва (73) – 29, Хърватия (80) – 26, Малта (87) – 20, Гърция (94) – 18, Кипър (96) и Латвия (97) – 16, Словакия (133) – 5. Свръхнаселеният Китай е на 144 място с 3-ма починали на 1 млн. души.
Със сигурност „крайните“ резултати – ако някога има такива, ще бъдат променени, вероятно съществено. Но „междинните“ резултати също говорят и насочват към важни изводи: (1) България е с приемливо добри резултати от овладяването на коронакризата, но с нисък дял на тестването на населението; (2) Европейският съюз дава различни резултати в различните страни, като основната причина е отсъствието на обща система за овладяване и борба с външни заплахи от тиха „бели лебеди“ (прогнозируеми и вероятни да се сбъднат), т.е. съюзът не е система, а съвкупност от страни с различно богатство и различни интереси; (3) най-развитата страна във военно отношение в света – САЩ, се оказа провалена във войната с малкия Звяр.
Да се фокусираме върху САЩ – защо се оказаха толкова неподготвени. Причината изглежда от ясна по-ясна: там действа неолибералния икономически модел в здравната система. Всичко в името на печалбата, всички печалби чрез съкращаване на разходите! Изглежда логично, но не е. Зависи от гледната точка.
Ако на здравеопазването (както и образователната система, и системата на науката, и системата на културата) се гледа като на икономическа дейност, която генерира печалби, резултатите ще бъдат едни. Точно такъв е американският бизнес модел в здравната система. Частните здравни фондове гледат да поемат колкото може повече осигуряващи се лица (и осигуряващи ги компании), които обаче да не са рискови за печалбите на бизнеса им, т.е. да са доказано здрави. Ако случайно „клиентите“ се разболеят тежко, лечението им ще е тежък „разход“, което понижава печалбите, затова ако може да се протакат изследванията и да се убеждават хората че това не застрашава живота им, се оказва чудесна „спестяваща“ операцияviii. Самите частни лечебни заведения не поддържат „стратегически“ складови наличности като повече маски, лични защитни облекла, резервни легла, лечебни апаратури и т.н. – всичко това намалява печалбите. Ако стане нужда, ще се купят от „пазара“. А той се оказа в Китай, при това с огромно търсене именно на тези „стоки“.
По същия начин неолибералните икономики гледат на специализирания медицински персонал – лекари, медицински сестри и санитари. Защо да „харчим“ за тяхната подготовка, като може да ги вземем от страните на „балъците“, които ги произвеждат, като България, Румъния и т.н. – това е безплатно (за страната-гостоприемник, но не и за страната-производител)!
Затова неолибералната икономика е катастрофична, антихуманна и антидържавна. И – както се видя за пореден път – дойде не „краят на историята“, а краят на лъжата за „пазарната икономика“ и нейните добродетели.
По тази причина и Европейският съюз се оказа частично по-успешен от този на САЩ: доминират национални здравни каси, лечението е безплатно или само частично платено, лекуват се всички. В повечето страни тук се гледа на здравеопазването не като на икономическа дейност (Евростат греши по този повод), а като елемент на крайното потребление, като обществено благо.
Нови потвърдени случаи на коронавирус в САЩ и ЕСix
По този начин пандемията COVID-19 бележи момент на възможен исторически поврат. Идеята за единния обществен интерес може да замени измамата за егоистични индивиди-атоми; идеята за общата собственост – идеята за „свещената и неприкосновената“ частна собственост (да не се бърка с личната собственост). И като последица – идеята за общата ни принадлежност и към природната система – идеята за природата като ресурс. Сегашната неолиберална система достига своите граници, „краят на своята история“, което прави или неизбежна фундаментална промяна, или продължаването към края на човешкото съществуване.
Задачата сега е да се поучим от N-мерната криза.
i https://euractiv.bg/section/политика/news/джабазки-парламентът-да-обяви-че-роми/ 11-06-2020
ii Министерството на външните работи за последните 10 години е издало общо 2829 дипломатически и служебни паспорти. При това става дума за документи извън тези на държавните длъжностни лица, на които тези паспорти се полагат по линия на служебните им отношения.
iii https://www.project-syndicate.org/commentary/covid19-triple-crisis-will-change-world-by-joschka-fischer-2020-06
iv https://jacobinmag.com/2020/06/noam-chomsky-donald-trump-coronavirus-george-floyd-protests
v Олбрайт, Мадлин, Фашизъм. Предупреждение. Издателство „Ера“, С., 2018.
vi Желев, Желю, Фашизмът. Издателство „Народна младеж”, С., 1982.
vii https://www.worldometers.info/coronavirus/ 29.6.2020 г. 10:59
viii Sicko (2007). https://www.imdb.com/title/tt0386032/
ix https://www.statista.com/chart/22102/daily-covid-19-cases-in-the-us-and-the-eu/
