Политиката на Кремъл към България си поставя две цели, облечени в камуфлажа на русофилството. А в България сантиментът по Русия е силен. На тази емоционална основа пред очите ни става извращаване
на историята и подмяна.
Коментар на Петър Чолаков
В навечерието на 22 септември, когато се чества независимостта на България, лидерът на „Русофили” Николай Малинов произведе новина, която противоречи на духа и смисъла на този светъл празник. Г-н Малинов обяви намерението си до края на годината да създаде и оглави нова „русофилска” партия.
Въпросният проект още не е видял бял свят, но съдейки по инициаторите му, можем да откроим политическата му природа. Заявената партия всъщност е „прокремълска” и „пропутинска”, макар замисълът да е маскиран като „русофилски”. През септември 2019, г-н Малинов бе в центъра на шпионски скандал в полза на Русия.
През октомври заподозреният в шпионаж лидер на „Русофили” бе „пуснат” от съдия Миталов да отпътува за 5 дни до Русия, без това да бъде съгласувано с прокуратурата. Последва безпрецедентна реакция от Държавния департамент на САЩ: през февруари 2020 Миталов стана първият високопоставен българин, който бе санкциониран от Вашингтон за корупция. Този дипломатически жест е ясна оценка от ключов стратегически партньор на България в НАТО - не само за г-н Миталов, а преди всичко за личността на г-н Малинов.
Кой е Николай Малинов?
Г-н Малинов е бивш издател на „Дума”, за кратко е депутат от социалистите, член на Изпълнителното бюро на НС на БСП. По-важното е друго: БСП се оказва „твърде мека” за него. През 2015 той напуска „столетницата” поради „ценностни различия”. За какви ли ценности става дума?
Докато през 2014 външният министър социалист Вигенин изразява подкрепа за суверенитета и независимостта на Украйна, а лидерът на ПЕС Станишев (тогава председател и на БСП) защитава „проевропейската” ориентация на разкъсваната от политическа криза Украйна, г-н Малинов приветства резултатите от режисирания от Кремъл референдум в Крим, с който полуостровът се присъединява към Русия. За Малинов това е „победа в Третата кримска война“.
Правителството в лицето на външния министър Вигенин, тогавашният президент Плевнелиев и лидерът на ПЕС Станишев не признават за легитимен референдума. Веднага след неговото провеждане ЕС налага санкции на 21 длъжностни лица от Русия и Украйна, за които се смята, че са „способствали анексията” на Крим.
На референдума обаче присъстват (и така фактически го легитимират) петима депутати от „Атака” и журналистът от „Дума” Александър Симов. Любопитен факт: г-н Симов е член на „Русофили”, а на депутата от „Атака” Явор Нотев сега е отредена задачата да организира „международно русофилско движение”.
Заслугите на Николай Малинов към Русия
Показателно е, че първа за новия му политически проект съобщи не българска информационна агенция, а ТАСС.
Разбира се, агентите за влияние на Кремъл не от вчера използват камуфлажа на „русофилството”. В България сантиментът към Русия е силен. На тази емоционална основа пред очите ни се извършава извращаване на историята и подмяна. Руската култура е едно, а авторитарният, репресивен режим на Владимир Путин – съвсем друго. Нима е справедливо да се поставя знак за равенство между дисиденти като Солженицин и Сахаров, от една страна, и апологети на силната власт на президента-цар, като „неоевразиеца” Дугин, от друга?
Аз съм от поколението, което масово изучаваше руски в училище. Възхищавам се от стиховете на Пушкин, от романите на Достоевски и Толстой, обичам да се потапям в мистицизма, който струи от филмите на Тарковски. В този смисъл, аз съм русофил, но категорично не приемам употребяването на руската култура като кукичка, поставена на дългите въдици на Кремъл.
Русия има противоречива роля в българската история: на нейните имперски амбиции и велики интереси дължим както Освободителната война (1877-1878), така и проклятието на деветосептемврийския преврат (1944) и последвалите десетилетия „научен социализъм”, които се опитаха да умъртвят, да изкоренят демократичния инстинкт на милиони българи. Недъзите на съвременна България, 30 години след политическите промени, показват, че до голяма степен този зловещ експеримент е бил успешен.
Какви цели си поставя Кремъл
Днешната политика на Кремъл като програма максимум си поставя за цел откъсването на България от мястото ѝ в НАТО и ЕС, а като минимум – дестабилизация. Хибридните инструменти на Кремъл са разнообразни: опити за „културно влияние” (чрез „настъплението” на руски медии – Малинов е представител за България на „Первый канал. Всемирная сеть“, ТВ „Центр“, „Охота и рыбалка“, „Дом кино“, „Время“ и др. – чрез проекти като „Камчия“; енергийни проекти („Турски поток”, „Белене” и други); политически формации-пети колони, като „Атака” и „Възраждане”; кибератаки и "old school” терористични актове срещу институции и/или физически лица.
В много случаи корумпирането на длъжностни лица и високопоставени политици обаче е водещият инструмент, който отваря широко вратите за всички останали средства в арсенала на Москва. Случаят „Гебрев”, аферата „Скрипал”, опитът за отравянето на Навални и др. показват, че през последните години режимът в Русия интензифицира атаките си срещу своите противници.
Всеки нов политически проект, който очевидно е заченат в Кремъл, трябва внимателно да се следи от българските власти. При най-малкото съмнение, че нарушава конституцията и законите той следва да бъде спрян. Съдейки по хаоса в съдебната система и други институции, съм скептичен, че българската държава е способна адекватно да отговори на предизвикателството.
