Всяка годишнина, и особено кръгла историческа, е повод за отбелязване. Това обикновено е с различен знак – оценка за плюс, възхищение и преклонение, както и минус – с огорчение или омерзение за отделни събития, явления и управленски грешки. Трябва да се честват и отбелязват добрите дела, но не бива да се премълчават важните събития в историята с отрицателен знак. На 1 март тази година се навършиха 80 години от присъединяването на България към Тристранния фашистки пакт. И пълно мълчание по телевизиите, вестниците, най-четените сайтове и др. Мълчат политици, титулувани историци, нахранени журналисти и т.н. А присъединяването на страната ни към Тристранния пакт е позорен акт – превръщането на България в международен план в държава подкрепяща фашизма и с фашистка власт в нея.

Не само се мълчи за този позорен факт в българската история. Нещо повече –

Отрича се съществуването на фашизъм в България. В тази група се наредиха и някои безотговорни български съдии, които взеха профашистки съдебни решения. В България, независимо, че е нямало фашистка партия на власт, е имало фашизъм и властващи фашисти – Борис III, царедворската камарила, почти всички министри, преобладаващата част от депутатите в Народното събрание, висшия офицерски състав, членовете на явни или прикрито фашистки организации като Легиона, Ратниците и др., част от българската интелигенция и т.н. Но в огромната си част българският народ е бил и е антифашистки.

На 1 март 1941 г. в двореца Белведере във Виена е подписан протоколът за присъединяването на България към Тристранния фашистки пакт. От българска страна той е подписан от проф. Б. Филов, от германска страна от министъра на външните работи Рибентроп, от италианска – външния министър граф Чано и от японския посланик в Берлин. На другия ден в Народното събрание Б. Филов прочита Декларацията от подписването на протокола. Без разисквания, с отказ от Председателя на Народното събрание Никола Логофетов да се даде думата на противниците на присъединяването към Тристранния пакт – проф. П. Стайнов, Н. Мушанов, А. Държански и др., Декларацията е акламирана. Няма гласуване, няма ратификация на протокола. Неговото изпълнение, без волята на законодателя, е признак за фашистка диктатура.

Присъединяването към пакта тогава има в Народното събрание едностранна, профашистка трактовка. По същество България се присъединява към „политическото реорганизиране на нова Европа“(Н. Логофетов, Стен. дневници 25 ОНС II РС, 2 март 1945). Богдан Филов е категоричен, че „Като верен партньор на Тристранния пакт, България се надява да допринесе своя дял … за нов по-справедлив ред в Европа“ (Пак там). Както пише профашисткият вестник „Миръ“ (4 март, 1941 г., бр. 1274) „С присъединяването към Тристранния пакт България прави решителен завой в своята историческа съдба“. Толкова решителен е този завой, че довежда до нова национална катастрофа.

Подготовката на българските фашистки власти за присъединяване към Тройния съюз е още преди 1941. В страната се установяват по законов път и чрез администрацията, войската и полицията нови обществени отношения, правила и ред. Действат типичните за фашизма закони: Закон за защита на държавата (ЗЗД), Закон за защита на нацията (ЗЗН), закони за милитаризиране на цялото общество и най-вече на стопанските дейности (Закон за реквизициите, Закон за гражданската мобилизация), Закон за организацията на българската младеж (1940 г.), т.е. за създаване на профашистката младежка организация „Бранник“ и други. В началото на 1941 г. българските управници са създали всички политически, икономически, военни и социални предпоставки за присъединяването към Тристранния пакт. Подписването на Протокола и извънредното заседания на 25 ОНС са един формален акт.

Въпросът за включването на България в Тристранния пакт се поставя още на 16 октомври 1940 г. от Рибентроп. На 17 ноември 1940 г. Борис III се среща с Хитлер и го убеждава, че трябва да се отложи включването на България в пакта за да се избегне сблъсък със Съветския съюз. На 19 ноември Съветското правителство предлага на България да сключи пакт с СССР с обещание да се решат част от българските национални интереси в Одринска и Беломорска Тракия. В България пристига съветския дипломат Соболев и в страна се провежда мощна „Соболева акция“ подкрепа от БРП, БРСДП, Звено, БЗНС и др., като са събрани между 300 000 и 1 500 000 подписа. Но правителството на фашиста Б. Филов по същество отказва това предложение.

В речта си пред Народното събрание Министър-Председателят Б. Филов заявява, че „Още докато се водеха преговорите за присъединяване на България към Тристранния пакт, германското правителство поиска от българското правителство да позволи да бъдат допуснати в България германски войски …“ (Стен. дневници 25 ОНС, II РС, 2 март 1945 г.). И те са допуснати още преди подписването на Протокола за присъединяване. На 21 февруари 1941 г. в страната влизат 200 войници от германския диверсионен полк „Бранденбург“, които заемат възлови, основни стратегически обекти. На 1 март още от сутринта германската армия започва да форсира р. Дунав и се съсредоточава по определени центрове и обекти, подпомагана от българските военни. И чак в 13 часа и 35 минути е подписан Протоколът за присъединяване.

В оценката на политическата ситуация в началото на 1941 г. редица български историци, политици и журналисти се придържат към мнението, че не е имало друг изход. На север от България е съсредоточена мощна 500 000 германска армия.

Логически разгледана ситуацията в началото на 1941 г. са били възможни пет възможни сценария за поведението на властващите – Борис III, Народното събрание и на Правителството.

Първият сценарии е бил присъединяване на България към Тристранния пакт и участие в създаване на фашисткия Нов ред в Европа. С него не само се е избягвала война с мощната военно Германия, но се и разчитало и на териториално разширение под мотото на „обединение“ на българите и българските земи, стремежа към създаването на Велика Санстефанска България, доминираща на Балканите. Фашисткият елит на България виждал в лицето на Германия и Италия своите естествените покровители. Това е било изгодно не само за Германия и Италия, но и за българските фашисти, за Борис III, който запазва едноличната си диктатура.

Вторият сценарии е бил проигран със Соболевата акция – България да сключи пакт за сътрудничество с СССР. На 7 декември 1940 г. СССР прави ново предложение за пакт с България без военни ангажименти на страната ни и предложена едностранна помощ от СССР, ако България бъде нападната. И това предложение е отхвърлено.

Третият сценарии е бил в България да се промени външнополитическата ориентация на страната и тя да се насочи към тесни връзки с Великобритания. Привърженици на този сценарии са предимно земеделците на Г.М. Димитров (Гемето), дейци на Демократическата партия и др..

Четвъртият сценарии е бил придържане към дотогавашната теза за неутралитет и недопускане на влизането на страна в Тристранния пакт. През февруари 1941 г. група видни български общественици се обявяват за неутралитет и недопускане на присъединяване към Тристранния пакт. В тази група са политици от целия (без фашисткия) политически спектър: Н. Мушанов, Кр. Пастухов, Димитър Гичев, Г.М. Димитров, Н. Петков, Ат. Буров, Гр. Василев, Петко Стайнов, Ст. Костурков, Кимон Георгиев, Иван Пашов и Д. Дечев. Групата е поискала официално на 21 февруари 1941 г. ауиденция при Борис III.На 25 февруари Б. Филов уведомява Н. Мушанов, че Царя няма да ги приеме, понеже се били подписали като дейци на партии.

Петият сценарии е бил България да не приеме германската заплаха, че германските войски ще преминат през България със или без съгласието на страната. При този сценарии българските войски е трябвало да не оказват никаква съпротива, нещо подобно реализирано на 8 септември 1944 г. В литературните източници има едно споменаване, че виден български политик от онова време е намекнал на Борис III, че може да подходи като датския крал, който след влизането на германските войски остава да царува, но не управлява. Недостатъчно аргументирана е тезата, че царят се е стремил само да спаси короната. Той е искал не само да царува, но и да управлява.

Властващите български фашисти са избрали грешният сценарии и губещият в перспектива партньор – нацистка Германия. Това води до редица крайно неблагоприятни последици за страната. На парижките мирни договори: 1/. България е разглеждана не като съвоюваща срещу фашизма, а като фашистка държава; 2/. Короната е загубена и България става република; 3/. Страната е разделена и в нея по същество се води гражданска война; 4/. Българската армия е използвана като заместваща германската армия в бивша Югославия (почти цяла Сърбия, Вардарска Македония и дори Черна гора) и в Беломорието, а след това и в Солунската област (без самия Солун). 5/. Без пряко да воюва на Източния фронт, България до Девети септември 1944 г. има множество човешки жертви: а) при бомбардировките на София и други населени места са убити, починали от рани и безследно изчезнали 4230 българи; б) загубите във военна сила са 5556 изчезнали, 1666 убити, 144 ранени като само Първи български окупационен корпус в Сърбия губи при изтеглянето си 8450 души (убити, ранени и изчезнали), а в Македония пленените български войници са около 5000; в) убитите партизани и ятаци в България са няколко хиляди; 6/. Огромни са стопанските щети от неравнопоставения търговски обмен с Германия изчислявани на огромните за времето са около 73 млрд. райхсмарки. Милиарди български левове, инвестирани в Македония и Беломорието, са загубени. Разрушени от бомбардировките са 12 657 сгради.

Всичкото това са безценни човешки животи и огромни материални щети, разруха на българското национално стопанство. И всичко това става поради наличието в политическия елит на страната фашистки управляващи и желанието за съхраняване на авторитарния режим на Борис III. И всичко това е прикрито под маската на миролюбието и мечтата за „Обединена“ България, на безобразната политическа демагогия. Характерен е част от текста на прочетената от Б. Филов декларация „… България вижда в пакта … инструмент на тая политика, която цели да даде възможност на народите да се развиват спокойно, да засилят своето благосъстояние и да гарантират справедлив и траен мир“ (Стен. дневници 25 ОНС II РС, 2 март 1941 г.).

А сега, нека някой да ми каже, че в България било нямало фашизъм. Включването на България в Тристранния пакт е ярко доказателство за фашистката същност на българските управници по време на Втората световна война.

Политиците са си поиграли и проиграли България. Никой не го е питал народа дали иска България да е в Тристранния пакт, дали иска да окупира почти цяла Сърбия, дали иска да обявява война на Великобритания и САЩ и т.н. И в последните десетилетия се потвърждава мнението, че българския политически елит не се учи от историята. Новите български либерални демократи „забравиха“ да питат българския народ дали иска България да членува в НАТО, дали иска в България да има американски военни бази, насочени срещу Русия, дали българския народ иска да членува в ЕС и да се обезбългари България.

Д-р Анко Иванов