Преди 10 месеца, на 2 септември, за трети път бях арестуван на протест.

Бях с моя бус и озвучителната техника от Граждански мегдан пред стълбите на БНБ. Някъде към 11 ч. вече започнаха да пръскат със сълзотворен газ. Аз се екипирах с каска, противогаз и мото-ризница. Стояхме срещу кордона, който беше между два полицейски буса. Пред нас – робокопи в пълно бойно, с каски, палки и щитове. Боби Сандов – от лявата ми страна, а от дясната – един господин с бяла риза и очила, сякаш тъкмо е станал от бюрото си в офиса. И така си стоеше на първа линия срещу щитовете, като някакъв хобит срещу всички мордорски орки…

В един момент черните тръгнаха срещу нас, хванаха човека с очилата и го задърпаха в техните редици. „Ще го помелят“, си помислих, и се хванах за раменете му. Издърпаха ни навътре и двамата, натиснаха ни на земята. Аз се държах за неговия гръб, така че да го пазя от удари. После се запознахме, казва се Стефан Павлов и е счетоводител, интелигентен и благ човек.

Разделиха ни, мен ме натиснаха към земята и започнаха хем да ми извиват ръцете, хем да ми дърпат противогаза. Обаче върху противогаза ми минава каишката на каската, каската спира противогаза, той опъва каишката, и ефектът е че реално ме душат с каишката. На снимката (©БГНЕС) се вижда как съм си освободил дясната ръка и се опитвам да си откопчая каската, докато ме душат и ми извиват лявата.

Идиоти, сър…

Тогава не знам какво съм усещал повече – душенето или извиването, но есента като застудя започнаха зверски болки, в лявото рамо повече, в дясното – не чак толкова, до степен да не мога нито да вдигам тежко, нито да пиша на клавиатура, нито да мога да легна настрани. Чак напролет се оправих, сега ме боли само на моменти.

Противогазът се оказа добра идея – когато ми го смъкнаха, наоколо се стелеше миризмата на ослепяващия газ. Противогазът и каската останаха да се търкалят на жълтите павета, и тогава ги видях за последно. Вдигнаха ме и с извити ръце ме притиснаха към капака на бус.

„Бийте ги яко, да ги боли“, и „Пръсни му газ в устата“, чух зад мен. Надигнах глава от капака: „Браво бе, защото защитих човека от вас ще ми пръскате газ в устата?!“

Закопчаха ме, свалиха ме на земята и ми набиха един шут с ювелирна точност баш в опашната кост. Няколко месеца сядах на стол само настрани, а да се кача на мотора – забрави. Обаче мото-бронята също се оказа добра идея – някой стъпи с кубинка на гърба ми, с цялата си тежест, пък аз си дишах коремно и нищо не ми стана от настъпването.

Вкараха ме в буса, срещу мен – Стефан, веднага след мен – и Боби Сандов (снимката е на Р. Радилова). Аз пък си включих телефона и излъчвах на живо, както съм с белезници, от буса. Останалото знаете – закараха ни във 2-о РПУ, сума време държаха адвокат Полина Велчева на пропуска и тя само ни гледаше в коридора. Един по един ни водеха в странична стая, взимаха и ни описваха вещите и попълваха разните бумаги. Този път, вместо да пиша лозунги, аз им казах, че нищо няма да подписвам, Стефан след мен също направи така.

И това е най-забавния момент – това е толкова необичайно, че просто цялата система (човешка, да не мислите че има компютри) дава на късо, все едно се опитвате да делите на нула. Никой не знае какво да прави – как така, ми то документът не може да не е подписан… Оооо, не знам, това си е ваша работа, оправяйте се. Ако ви арестуват – НИЩО НЕ ПОДПИСВАЙТЕ, и гледайте сеир как милиционерите стават луди!

Натъпкаха ни по килиите, 7 човека в килия за двама. Вътре жега, задух, няма вентилация, мръсотия, мацано с лайна по стените. Някой ни купил хляб и кроасани, донесоха ни ги. Аз, като ветеран, обяснявам на новобранците – как се вика чичко милиционер да те води да пишкаш, да не се облягаш на стените и т. н. Някой се поинтересува как са издълбани надписите по стените, като нямаш нищо остро в себе си. И аз, като вече мислил по темата, отговарям – с нокът, цип, или с телчето от пакета с хляба. И тогава един от нас, ама не опитния протестър, не дългокосия с кубинките, не работещия в Англия, не кльощавия с татуировките, ами именно счетоводителят с бялата риза взе това телче и надраска на стената „ДОЛУ БОЙКО. 2 IX 2020“.

И така, вместо да бъде уплашен и респектиран, вместо да е смачкан и притиснат, един човек, който излизаше за втори път през живота си на протест, се превърна в революционер.

Първата стъпка към свободата е да не те е страх, после всичко се нарежда само…

Иван Калчев