Новината, че до три години в сърцето на София ще имаме български „Лувър“, долетя като бяла лястовица в навечерието на новогодишните празници. Едва ли има българско сърце, което да не е трепнало с радост от перспективата до Паметника на Апостола да извиси снага внушителен музей, достоен да се мери с големите европейски светилища на изкуството. И точно тук да бъдат изложени, както подобава, шедьоврите на Майстора, на Андрей Николов, на Златю Бояджиев и десетките техни последователи. Пари за тази благородна кауза ще се намерят – щом я подкрепя държавата, ще я подкрепи и Европа!
Съвсем естествено е обаче средностатистическият българин да не вика априори: “Браво!“ на хубавата новина. А да припомни горчивите истини, които опропастиха ценни идеи и начинания в сферата на културата.
Само преди три години бе утвърден прекрасен проект за реконструкция и модернизация на Художествената академия, дело на арх. Стефан Добрев. Архитекти и художници го обсипаха с възхвали, после неколцина корифеи го оплюха. И европейските пари, готови да потекат към ожулената Художествена академия, секнаха.
Луди пари наляхме в резиденция „Бояна“, за да я превърнем в Национален исторически музей. Музеят процъфтява, но колко хора успяват поне веднъж годишно да се качат в полите на Витоша, за да разгледат експозицията? Защото мястото й не е в околностите на столицата, а в сърцето й.
Близо десетилетие се мъти водата около така наречения Музей на приложното изкуство, който уж щеше да се настани недалеч от НДК.
Та точно затова средностатистическият българин приема като Тома Неверни и вестта за българския „Лувър“. Докато не го види с очите си.