9 ноември 1989 г. Целият свят е вперил поглед към Берлин, където стената, разделяща Изтона от Западна Германия пада се отваря за пръв път от близо 30 години. Източният също блок наблюдава също. Сръбският журналист Михало Ковач е сред тълпата пред Бранденбургската порта, когато първото момче прескача стената.

"Той хукна, обърна се към камерата и започна да крещи: "Лудост! Лудост!"", разказва Ковач, припомняйки онази съдбовна нощ. "Тълпата нахлуваше към рампите, към горките полицаи, докато към полунощ не дойде заповедта "Пускайте ги"."

По това време Ковач е репортер на Белградската телевизия. По-късно той става депутат и дипломат.

Сега, вече на 73 години, той е един от четиримата журналисти-ветерани от бивши комунистически страни, които споделят спомените си в документалния филмБалканската мрежа за разследваща журналистика (BIRN), отбелязващ 30-годишнината от падането на Берлинската стена.

Филмът разказва историята на онези репортери от Източния блок, които отразяват събитията, опитвайки се да ги предадат по начин, който едновременно да е правдив, и все пак да не ги постави под ударите на цензурата, ширеща се от тази част на желязната завеса.

Михало Ковач е един от късметлиите, които могат да кажат, че са били "на първия ред" на началото на промените, наблюдавайки как масите от екзалтирани хора от двата края на стената започват да разбиват това, което се превърна в своеобразен символ на самата Студена война.

Той осъзнава късмета си, тъй като в голямата си част неговите колеги могат да следят само това, което пускат чуждестранни медии, докато техните собствени редакции се мъчат да интерпретират значението на това, което виждат.

"Във всяка социалистическа държава имаше идеологическо ядро. Имаше проблеми. Такова ядро имаше и в Белградската телевизия. Първоначално те бяха против моето пътуване до Берлин, за да отразя историята, а по-късно бяха против и да я излъчим по телевизията... защото това беше разгледано като пагубно за шансовете на социализма да оцелее в Югославия", коментира Ковач.

В края на 1989 г. в Полша и Унгария революции вече са прекратили еднопартийното управление, а събитията там са помогнали да се задейства и самата ситуация, разгръщащи се в Берлин, когато властите обявиха отваряне на граничните преходи.

Унгарският журналист Иван Бедо, кореспондент на Унгарското национално радио през 1989 г., си припомни за предимството, което има пред останалите репортери от другите държави в Източния блок, заради настъпилите промени в страната му.

"Ние, кореспондентите от Унгария и Полша, имахме уникална и специална позиция, защото журналистите от други социалистически страни... се смятаха за приятели и другари, но обстоятелствата в техните държави им пречеха да се предават информацията свободно. Нашите западни колеги - от Западна Германия, САЩ, Англия - те нямаха проблеми у дома и можеха да предават свободно, но пък работата им беше възпрепятствана от източногерманските власти", обяснява той той.

Когато си спомня за 9 ноември 1989 г. обаче Бедо, който сега е на 67 години, се сеща най-вече за онази чиста празнична радост, която е избухнала.

За Бедо трайният спомен е чистата веселба, която избухна на 9 ноември.

"Хората от Западен Берлин се събраха около граничните пунктове и се радваха за хората, които преминават границата пеша. Даваха им малки подаръци, говореха с тях. Бяха толкова щастливи...", спомня си той.

"Еуфорията, това невероятно щастие, произтичащо от падането на стената, продължи месеци наред и помете всички, включително и нас самите", обяснява още унгарският журналист.

Словашкият журналист Мариан Леско е в Братислава, тогава вторият по големина град на Чехословакия, когато по австрийската телевизия са показани кадри с огромни, радостни тълпи, пиещи шампанско и танцуващи по стената.

"За нас журналистиката беше игра", казва 65-годишният Леско, който впоследствие ще стане влиятелен автор за словашкия ежедневник Sme и който сега работи като политически съветник на президента на Словакия Зузана Чапутова.

"Ако искахме да напишем нещо, трябваше да го направим по начин, който да не доведе до сериозни последици за нас лично. Така че цитирах съветския лидер Михаил Горбачов и съветската преса, които пишеха по-смели неща, отколкото някога ни беше позволено", разказва той и допълва:

"Никой нямаше илюзии, че журналистите могат да пишат свободно. Журналистиката стана свободна професия едва след 1989 г."

В Албания мнозина тайно гледат по това време какво се случва в Берлин, включвайки се нелегално към италианска или югославската телевизия в райони на страната, където заглушаването на сигнала от правителството не работи съвсем добре.

За това как албанските медии са подходили от събитията в Берлин разказва Генц Конди, бивш отговорен редактор "Външни новини" в тиранския вестник "Башкими".

По това време нито една албанска медия не се осмелява да съобщи, че стената е паднала. Вместо това в медиите се появяват уклончиви препратки и коментари за "развитието в Източна Европа". Някъде накратко и без особена тежест се споменава, че Източна Германия е приела нови правила за гражданите, пътуващи до Западна Германия.

Държейки копия от статии от ноември 1989 г., Конди казва как държавните вестници са извъртали подобни новини.

"Това заглавие подсказва, че "ревизионистките" комунистически партии се сриват, както отдавна предрече покойният вече албански лидер Енвер Ходжа, чийто думи неговият наследник Рамиз Алия продължава да повтаря", обяснява 63-годишният Конди.

"Посланието беше, че Албания не е част от тези процеси. Тъй като бяхме много изолирани и новините бяха строго контролирани, не мисля, че хората са разбрали колко е важно случващото се", допълва още той.

Тридесет години след като стената се срина, словашкият журналист Леско вижда паралели с големите антикорупционни протести, които наскоро обхванаха някои от държавите от бившия комунистически блок.

Хората сега излизат на улицата заради проблемите с корупцията, в съдебната намеса и заради отстъпването на демокрацията от собствените им държави.

В Словакия миналата година убийството на журналист, който разследваше конфликтите на интереси във властта и нечистите сделки на висши политици с представители на бизнес елита на страната, предизвика най-големите демонстрации след "кадифената революция", сложила край на тоталитаризма в Чехословакия през ноември 1989 г.

"Демокрацията трябва да се поддържа и възстановява постоянно. Атмосферата на протестите през 1989 г. и на тези сега е подобна. Ставаше дума за фундаментална промяна. Трябваше да разберем, че не можем да продължаваме по този начин. Обществото трябва да се промени. Това е общото нещо между 1989 и 2019 г.", коментира той.

За сръбския журналист Ковач паметта на 1989 г. е особено трогателна предвид конфликта, който скоро ще обхване Балканите.

"Ревнувах хората в Берлин, за това колко радостни бяха, защото в Югославия вече бяхме в големи проблеми", спомня си той. "1989-а беше навечерието на бедствието у нас. И това е най-голямата шега на историята - една нация се обединява - нейният народ се обединява - в момент, в който друг се разпада и хората й се впускат в кървава война помежду си."