Казват, че започваш да оценяваш нещо, когато го загубиш. Не важи за девствеността и излишните килограми. Важи обаче за всичко останало - телефона, ключовете от колата, младостта, любовта, родината...

През годините съм губила всички тези неща. Някои, като младостта, безвъзвратно.

Други, като родината, губя от време на време. В момента съм в период на загубване.

Защото аз съм тук, а тя е някъде там, застопорена между 41-ия и 44-ия северен паралел като жигула на трупчета - България (само) на едно море, България на мама и на татко, България "като една човешка длан" и като порция кюфтета с гарнитура кебапчета.

Между мен и моята родина винаги е съществувал страшен антагонизъм - аз я мразя, тя ме обича, аз я обичам, тя ме мрази. И казвам "винаги", понеже това със смесените, преобладаващо негативни чувства не е от вчера. От трети клас е.

В чавдарското ми поръчение за лятната ваканция под първа точка стоеше задължението да предам 2,5 кг цвят от лайка, а под точка номер две - да прочета "Овчарчето Калитко". Ужас - книга с размер на тухла четворка.

Започнах я с най-добри намерения и да я довърша, само че с всяка следваща страница Калитко ми опротивяваше все повече. Опасна гадина беше това селянче - да зареже училището, за да почне да краде (пушки, боеприпаси, крави, велосипедни гуми, овце), при това поощряван от "благородните" партизани.

Тогава в неузрялата ми детска главица се зароди и започна да се оформя мисълта, че има нещо гнило в България и че може би това не е страната, която описват с такива хвалебствени слова по вестници, учебници и Първа програма.

Социалистическият период положи основите на критичното ми отношение към строя и държавата, а последвалият демократически такъв заби до дръжка кинжала в сърцето на моята едва мъждукаща любов към отечеството.

Нищо не ми харесваше, нищо не ме удовлетворяваше, негодувах от всичко и от всички, бунтувах се, спорех, смразявах се с хора и институции, исках навънка, исках в Холандия, исках в Германия, исках на Луната, исках просто да се махна, да дишам свободно, да си сменя паспорта, да ме няма, да забравя...

И ето така яхнах новата емигрантска вълна и станах един от тези българи, които се изнесоха от страната не по финансови причини, а заради етно-културна и вътрешночревна несъвместимост с Кораба-майка.

Обаче вижте, моля ви се, какво нещо е животът. Както си живея аз мирно и тихо в чужбинаta, ходим си на гости с разни хора с имена като Пребен, Хеле и Ивчето-дето-работи-в-старческия-дом-в-Сьоборг, поливам си мушкатата на балкона, казвам добър ден на съседите, намалявам звука на телевизора след 10 и изхвърлям разделно обелките от краставица и корковите тапи, изведнъж неистово ми се приисква да не съм толкова "цивилизована". Да открадна нещо, например.

Колело, бебе, чифт гумени ботуши, оставени пред комшийската врата, пепелник във формата на лебед от маса в заведение, алое в саксия, без значение. Просто нещо, от което нямам нужда, но което въпреки това пожелавам от цялата си душа, само защото е оставено незаключено, незаковано, без надзор.

Но защо, по дяволите, ми се случва това? Нали живея живота, който винаги съм искала? Откъде тези тъмни балкански импулси? Превърнала ли съм се, без да искам, във фройдистката си версия на овчарчето Калитко?

Вгледах се в душата си и установих "Унизителен факт №1": Ти можеш да си тръгнеш от селото, но селото от теб - никога. Метафората е ясна: село - родина, все тая.

Време е да се примиря с факта, че където и да отида, колкото и да се изрусявам, няма да се отървa от България - толкова здраво се е заклещила, мамицата й, в усуканата спирала на ДНК-то ми. Затова когато съм тук (а под "тук" разбирайте всяко място, което не е България), някои неща започват толкова да ми липсват, че чак получавам абстиненция.

Доматите

Изобщо въобразявали ли сте, че ще започна списъка с нещо друго? Само който никога не е отхапвал западняшки био домат с вкус на рециклирана пластмаса и цена на малък самолетоносач, не знае за какво говоря. Българският градински домат, този, който мирише на колци и е с големината на детска главичка, трябва да бъде моментално добавен в Списъка на културното и природно наследство на ЮНЕСКО.

"Приятелко, имаш ли един лев да ми дадеш да си купа баничка?"

Тук никой не ми задава толкова директни въпроси относно склонността ми (или липсата на такава) да финансирам благотворителни каузи или, както е в случая, отделни личности. Защото тукашните изнудвачи, за разлика от нашите ромчета, действат със заобикалки.

Вървя си веднъж към метрото и пътят ми прегражда неугледна доброволка с тъмнозелен гащеризон, декориран със значки, призоваващи "Спаси африканско дете ДНЕС!" и "Марихуана за всички!"

Спирам се, не защото ми е интересно какво ще каже, а защото е по-голяма от мен и по навик ме е страх да не ме набие. Вдига на височината на очите ми една кофа с похлупак и си казва заучената реплика: "Здравей, как си днес? Искаш ли да знаеш какво имам в тази кофа?" Предвид надписите на значките, подозирам, че или ще е някоя част от африканско дете, или канабис. Отминавам зеления гащеризон с гневна стъпка, понеже не разбирам защо е цялата тази постановка, това шикалкавене?

Да ме пита право куме в очи като всяко родно просяче дали имам желание да й дам пари, или не, вместо да върви по мен и да ме плаши, че ще им покаже съдържанието на кофата си.

Кафето, което всъщност е бира, вино, джин и добра компания

Знаете как е - разбирате се с приятели да се видите "на кафе" и почти никога не става въпрос за кафе. Или пък някой ви дойде на гости "за малко" и в два след полунощ му помагате да нацели стълбите и задната врата на таксито.

И докато тук във всички покани за гостуване и други социални събития фигурира начален и краен час (които благоприлично и чинно се спазват!), симпатичният български момент е, че началният час на събитието е ориентировъчен, а крайният - крайно непредвидим. На това му се вика разпускане, братче!

Силиконовите презрамки

Където и да съм по света, щом видя силиконовите презрамки на сутиена на някоя жена, сладка тръпка преминава през цялото ми тяло, защото нищо друго не ми напомня за дома. Нито дори родната реч и ракията.

Псувните

Наречете ме простачка, все ми е тая, ама ще се съгласите, че не може само "Извинете", "Ако обичате" и "Приятен ден"! Изнервям се. Когато съм си в България, ако поне веднъж на ден някой не ме напсува или аз не напсувам някого, се чувствам непълноценна, а денят ми се струва загубен и изпразнен от екзистенциален смисъл.

Направила съм си триминутна аудио компилация от сочни попръжни и понякога си ги пускам на loop за фон като готвя или се чудя какво да си облека, понеже никога нямам нищо подоходящо за случая.

Псувните ми действат ми хем мантрически, хем мотивиращо. Без майни-райни светът просто ще бъде едно много тъжно място!

Ресторантите, в които можеш да си поръчаш всичко (макар да е гадно на вкус)

Шеф Манчев може да заклеймява заведенията, тип "Предлагаме от птиче мляко" и менютата като енциклопедия на световната кухня, обаче има някаква притегателна екзотика в това да седнеш в пицария и да си поръчаш суши.

А тук какво? Пише отвънка "Sushi", влизаш, сядаш - само суши. Много важно, че е 58 вида. Пише "Fish&Chips" и верно само фиш-енд-чипс. За пиците вече е ясно. Нула въображение! Нула разгръщане потенциала на шеф-готвача и помощниците!

Да не говорим, че постоянно се стряскам като видя надпис "Bar & Diner". Taка съм си свикнала с побългареното "Bar&Dinner", че едва се спирам навреме да не направя забележка на персонала, че правописът на табелата е сгрешен.

Нехомогенната градска среда

Фасадите на сградите тук не са мръднали и изглеждат точно по същия начин, по който са изглеждали по времето на корсетите, каретите и Ханс-Кристиан Андерсен. Няма и една отчупена червена тухла, един нелъснат месингов детайл, едно липсващо паве. Всичко е по конец - рамки, корнизи, декоративни релефи, ключови камъни...

Миналите векове срещат модерността в перфектна симбиоза. Всичко обаче е толкова перфектно, че чак започва да ми се гади. Да живееш в ретуширана картичка съвсем не е толкова fun, колкото звучи.

Друго си е съвременният български урбанистичен пейзаж - осеметажен блок с ронеща се мазилка до лъскав бизнесцентър до полусрутена къща, покрита с аматьорски графити, до гараж-солариум-козметичен център до LIDL до паркинг до градинка до "Bar&Dinner"...

Или както е казал поетът: "При всеки поглед нови, по-нови красоти". Когато се прави градоустройствен план, разнообразие му е майката, алоо!

Ще кажете, че съм високомерна хейтърка, която се подиграва на културата, с която е захранена, замаскирайки сарказма с носталгично възхищение. Може и така да е. Но нека ви попитам: Как искате да изглежда гробът ви? Искате ли да има варосани в бяло ангели, а на надгробната ви плоча да пише колко любящи майки и бащи сте били? Не знаете още? Не сте мислили по въпроса? А аз - да.

Искам на моя камък да пише, че съм била най-най-най-щастлива на улица "Даме Груев" 36. И на никое друго място по света.