Иван Вълов

„Не съм политик, лесно мога да се объркам в сложните въпроси, но като творец не мога да лъжа своя народ – да показвам живота примерно само от щастливата му страна. Истината бива и горчива! Ако я скривам и непрекъснато твърдя, че всичко е от хубаво по-хубаво, че всичко е прекрасно, тогава ще се окажа измамник!” Тия думи на Василий Шукшин, казани през 70 години на миналия век, са особено актуални и днес – и за Русия, и за България. Големият писател и актьор не доживя нито перестройката, нито демокрацията, но остави на поколенията непреходно творчество. По повод 80 години от рождението му - Шукшин е роден на 25 юли 1929 г. - на книжния пазар се появиха почти всичките му заглавия.
С Шукшин се срещнах в първия есенен ден в Москва през 1971 г., когато незапомнените горещини, предизвикали запалването на торфените блата край руската столица, се смениха с обилен мокър сняг.
В киностудията „Мосфилм“, в кабинета на големия руски режисьор Михаил Ром, влезе слаб млад човек. Беше Василий Шукшин. Не скри приятната си изненада, когато му казах, че съм силно впечатлен от прозата му и че в България той има много почитатели. Излязохме заедно от киностудията.
Вечерта не се прибрах в хотел „Пекин”, а заседнах в новия, все още необзаведен апартамент на Шукшин на ул. „Бочкова” № 5, недалече от централната телевизия. Оказа се,че Василий Шукшин

не само е талантлив писател, но и голям сладкодумец

Ето защо сутринта, когато таксито ме остави пред хотел „Пекин”, а моят нощен съквартирант продължи за киностудия „М. Горки”, бях убеден, че съм един от хората, които Шукшин е направил съпричастни не само с преживяното, но и с неговите големи творчески намерения...
Детството на Василий Шукшин преминава в родното му село Сростки, Алтайския край. Баща му Макарий става жертва на сталинския терор през 1933 г., за да бъде реабилитиран чак през 1954 г. Семейството живее в страх, който става непоносим, когато през 1942 г. на фронта е убит и вторият баща на Шукшин. Ненавършил още 17 години, през пролетта на 1946-а Шукшин тръгва да печели хляба си. Обикаля Русия, сменя какви ли не професии, служи като матрос в Балтийския и Черноморския флот. Завръща се в родното си село, след като се уволнява от казармата. Завършва гимназия като частен ученик. За около година става учител по руски език и литература във вечерно училище. Неспокойната душа не се задържа на село. Не го приемат в Литературния институт „М. Горки” и съвсем резонно до юни 1954 г. той не е написал и публикувал нито ред. Късметът му излиза във Висшия институт по кинематография (ВГИК). Председателят на комисията – големият режисьор и педагог Михаил Ром, харесва 25-годишния Шукшин. Така Ром става духовния баща на Шукшин. Освен че изисква от своите възпитаници да познават с подробности руската и съвременната литература, той им възлага и сами да пишат. Като резултат от това писателският талант на Василий Шукшин прозира още в първите му публикации. С отпечатването на разказа „Двама в каруцата” в кн. 15 на сп. „Смяна”, 1958 г., се слага

началото на неговото богато литературно творчество

Едновременно с първите си актьорски изяви във филмите „Двамата Фьодоровци” на режисьора Марлен Хуциев, „Обикновена история” на Б. Мелников и Юрий Егоров, „Мишка, Серьога и аз” на Юрий Поведоносцев, „Альонка” на Борис Барнет, „Когато дърветата бяха големи” на Лев Кулиджанов, Шукшин и сам снима първите си филми. През 1963 г. е назначен за режисьор в киностудия „М. Горки”. Издава и първата си книга с разкази „Селски жители”. После ще се появят нови роли във филмите му „Ваш син и брат”, „Странни хора”, „Печки лавочки”, „Калина алена” и книгите му „Характери”, „Веселие при пълнолуние”, „Там, в далечината”, „Любавини”, кинороманът му „Степан Разин”. За два от филмите му – „Живее такъв момък” и „Ваш син и брат” – Шукшин

получава награда на кинофестивала във Венеция

и държавна награда на РСФСР. Печели много конкурси, пътува в чужбина и за разлика от таланти като Висоцки, непризнаван упорито от писателската гилдия, Шукшин изглежда човек с явен късмет. Истината, разбира се, е по-различна – върху главата му се струпват не една и две неприятности. Няколко от филмите с негово участие не достигат до широкия екран. В цялото си творчество той остро изобличава нагаждачите, самозабравилите се властници. „Като творец – разказваше Шукшин – аз не мога да мамя своя народ, показвайки само красивата страна на живота!”

Не се събуди по време на снимки на кораба „Дунав“

В паметта ми силно се е врязъл споменът за последната ни среща – през юни 1974 г., когато вече усилено се снимаше филмът епопея „Те се сражаваха за родината” по едноименното произведение на Михаил Шолохов. Режисьор беше Сергей Бондарчук, а на Шукшин беше поверена главната роля. Именно при довършителните снимки, нощувайки в каютата си на кораба „Дунав”, Василий Шукшин не се бе „събудил” на 3 октомври 1974 г. А по това време съпругата му Лидия Федосеева-Шукшина, великолепната му партньорка във филма „Калина алена”, гостуваше на българските кинематографисти. Беше включена в състава на руската делегация за поредния фестивал на българското кино във Варна.

Остава любим автор за поколения читатели

Няма по-голямо признание и за живите, и за мъртвите от това да бъдеш обичан. А Шукшин и досега е любим писател, книгите му продължават да се преиздават и да се превеждат на много чужди езици, а филмите му се гледат все така с интерес от милиони зрители. И още нещо: той не можа да реализира в киното образа на великия руски селянин Стенка Разин, но в смъртта си, можем да кажем, че остана редом с него! По идея на близки приятели и съмишленици на Шукшин през 1989 г. във връзка с 60 години от рождението му и 15 години от смъртта му в киностудия „Мосфилм” бе открит творчески център на неговото име. Актьорът Георгий Бурков, един от най-близките му приятели, отбелязва в своя публикация: ”Василий Шукшин стана жертва на неравната борба срещу липсата на творческа, на гражданска, на лична свобода. Неговият талант винаги се противопоставяше на загрозяващото и затъмняващото зло, което ни заобикаля!” В този смисъл, макар и мъртъв, Шукшин продължава да се бори със злото във всичките му измерения.“