---

Момчил Карамитев - синът на легендарния Апостол Карамитев, ще присъства лично на прожекцията на филма за баща си, която ще се състои през октомври в Дома на киното. Тогава се навършват 86 години от рождението на незабравимия Апостол Карамитев. Момчил живее в Лос Анджелис заедно със съпругата си италианка, но напоследък често се връща към корените си в България. В момента работи като режисьор върху четири проекта - три игрални и един документален филм. Две от лентите ще са на българска тематика.

---

- Момчил, документалният филм за баща ви Апостол Карамитев беше показан за първи път на София филм фест, а после и в Бургас. Има ли интерес към лентата от страна на публиката?
-Реакцията на публиката надмина очакванията ми. Младите хора страшно харесват филма. На фестивалните прожекции имаше много зрители, сред тях и стари познати на баща ми, които претендираха, че знаят почти всичко за него. А след филма си признаха, че са научили нови неща за Апостол Карамитев. Това беше и основната ми идея за филма - да открия факти за баща си, които са останали неизвестни за мнозина.

- Кои са най-ярките ви спомени от Апостол Карамитев?
-Когато ме водеше на кино. Няма да забравя никога първия филм за Формула едно, излязъл в края на 60-те години. Казваше се „Голямата награда“. В детските ми спомени е останал и филмът „Преследване“ с Марлон Брандо и Робърт Редфорд. У мен са се запечатали и разговорите с него, когато ми е обяснявал смисъла на това да отстояваш своите позиции в живота.

-Докато правехте филма, какво научихте лично вие за баща си ?
-Интересно ми беше да разбера неговата творческа мотивация. Баща ми е искал да казва неща, които не е било редно да се произнасят в онези времена. Спазвал е и е отстоявал свое верую. Както днес, така и преди години, се е говорело едно, а пък се е вършело друго. За него е било страшно неприятно да няма покриване между дела и думи. Той имаше свои принципи. Беше си изградил свой свят и го защитаваше по свой начин. Разбрах го едва сега.
Като издирвах негови студенти, попаднах на ученик от последния му клас, който сподели с мен, че е бил несъгласен с много неща, които Апостол Карамитев е правел. След като се рових в документи, четох интервюта с баща ми, научих, че и той е бил доста разочарован от някои свои студенти. Особено при едно пътуване в чужбина, когато учениците му са били вече много по-малко зависими от него. Вероятно се е дразнел, защото са загърбили принципите, на които ги е учил. Просто не са приемали неговия идеализъм, защото е бил трудно приложим в живота.

-Разкажете малко повече за вашия американски приятел композитор, който посвети музика на баща ви. Кое го е вдъхновило?
-Връзката ми с Робърт ла Кар са рокендролът и английският език. Той е музикант, поет и преподавател. Бях негов ученик, защото американският английски е много по-различен от истинския английски. Всяка година се събираме в Деня на благодарността, печем пуйки, празнуваме. Мислех, че изобщо не е обърнал внимание на играта на Апостол Карамитев, чиито филми прожектирахме у дома. Оказа се, че не е така. Робърт ла Кар се беше впечатлил от играта на баща ми, от изражението, ритъма, маниерите му. След години ми призна, че не е виждал такъв уникален актьор. Затова му посвети музика.

-Защо старите филми с участието на Апостол Карамитев и днес вълнуват зрителите, а сред съвременните БГ ленти рядко се появяват атрактивни заглавия?
-Ако съпоставим например „Любимец 13” с някой американски филм от същия период, виждаме, че нашата лента не отстъпва с нищо на чуждите продукции. И аз се питам как българското кино е било на такава висота, а днес, по време на демокрацията, когато имаме тотална свобода, не се създават хубави филми, които да вълнуват зрителя. Мисля си, че „Любимец 13“ печели много, защото е комедия в най-чистия смисъл. Че е лишен от онази претенциозна философия, направена толкова суперинтелигентно, че накрая никой да не може да разбере за какво става дума в лентата. Според мен определянето на жанра е много важен момент. Изчистването на историята, насищането й с хубави моменти, добрият диалог са от значение. Тези неща май са забравени днес от българските кинаджии.

-Няколко български филма напоследък получиха международни награди. Има ли шанс според вас българското кино да стигне до отличия в Кан, а защо не и до „Оскар”?
-Въпреки че в момента има интересни проблясъци, не вярвам, че българското кино е на ниво да получи награда в Кан или „Оскар”. Има много добри заявки, но все още силите не стигат за такива отличия. Нямам идея кое пречи ! Може би липсата на достатъчно смелост.

Интервюто взе: Долорес Витанова