Исабел Алиенде разголи душата си
За радост на почитателите на Исабел Алиенде на пазара у нас се появи последната й книга - "Сборът на дните". Чрез този роман писателката се връща към личните си спомени и семейната си история, за да изтъче сложното платно на взаимоотношенията между близките й хора. Алиенде изразява искрено и лично откровените си виждания за любовта и брака, приятелството, наркотичната зависимост, религиозния фанатизъм, оцеляването след смъртта на най-близкия и любим човек. Книгата й е поредната илюстрация на многоцветната палитра на човешките чувства и връзки. Твърде лична, "Сборът на дните" със сигурност няма да ви остави равнодушни, а през цялото време ще ви държи нащрек с дълбокия си психологизъм и откровеност.
“Драмите не липсват в живота ми. Разполагам с пребогат набор от случки, които са като извадени от цирков спектакъл и достойни да бъдат описани. Тази книга не би могла да бъде издадена без съгласието, дадено в някои случаи с неохота, на героите от тази история. Според сина ми никак не е лесно да се живее с писател. Този роман се появи благодарение на всички, които изтърпяха безкрайните ми въпроси и ми позволиха да проникна дълбоко в техния живот.“ Исабел Алиенде
Най-тъмните води
През втората седмица на декември 1992 година, веднага щом престана дъждът, цялото семейство отидохме да разпръснем праха ти, Паула, изпълнявайки заръките, оставени от теб в писмо, написано много преди да се разболееш. Щом им съобщихме за случилото се, съпругът ти Ернесто пристигна от Ню Джърси, а баща ти – от Чили. Успяха да се сбогуват с теб както почиваше, обвита в бял покров, преди да те отнесат за кремиране. След това отидохме в една църква, където се отслужи литургия, и плакахме заедно. Баща ти трябваше да се върне в Чили, ала изчака времето да се проясни и два дни по-късно, когато най-сетне се показаха свенливи слънчеви лъчи, отидохме отново цялото семейство с три коли в гората. Баща ти вървеше най-отпред, като водач. Не познава местността, но беше я обходил предните дни в търсене на най-подходящото място – това, което ти би предпочела. Има много места, които биха могли да бъдат избрани, тук природата е щедра, но по силата на някакви съвпадения, които, когато става дума за теб, дъще, се превръщат в закономерност, той ни отведе направо на онова място в гората, където аз често ходех, за да потуша яростта и болката си, докато ти беше болна; същото място, където Уили ме заведе на пикник, след като наскоро се бяхме запознали; точно онова, където ти и Ернесто обичахте да се разхождате, хванати за ръка, когато идвахте да ни гостувате в Калифорния. Баща ти влезе в парка, измина с колата част от пътя, паркира и ни направи знак да го последваме. Отведе ни до мястото, което и аз бих избрала, тъй като толкова пъти бях ходила да се моля там за теб – ручейче, обградено от високи секвои, чиито корони се преплитат, образувайки купол на зелена катедрала. Лека мъгла размиваше истинските очертания; светлината едва се процеждаше през дърветата, ала листата блестяха влажни от зимата. От пръстта се разнасяше силен аромат на почва и хвойна. Спряхме се край малка лагуна, направена от скали и дънери. Опечален и изпит, но със сухи очи, понеже беше изплакал всичките си сълзи, Ернесто носеше керамичната урна с твоя прах. В малка порцеланова кутийка аз бях отделила малко от праха, за да го пазя винаги на олтара си. Брат ти Нико държеше Алехандро в ръце, а снаха ти Селия носеше Андреа, която още беше бебе; увита в шалове, тя не се откъсваше от гръдта на майка си. Аз носех букет от рози и ги хвърлих една по една във водата. След това всички ние, включително и тригодишният Алехандро, взехме по една шепа прах от урната и го разпръснахме над водата. Част от него остана да плава за кратко време между розите, но повечето се утаи веднага на дъното, подобно на бял ситен пясък.
– Какво е това? – попита Алехандро.
– Леля ти Паула – отвърна майка ми, ридаейки.
– Не прилича на нея – заключи той объркано.
Ще ти разкажа за всичко, което ни се случи от 1993 година насам, когато ти ни напусна, и ще се огранича до нашето семейство, тъй като именно то представлява интерес за теб. Ще трябва да пропусна две от децата на Уили: Линдзи, когото съвсем бегло познавам от няколкото виждания, в които не сме си разменяли нищо повече от задължителните любезности, и Скот, тъй като той не изрази желание да се появи на тези страници. Ти много обичаше този кльощав и саможив сополанко с очила с дебели стъкла и сплъстена
несресана коса. Сега е двайсет и осем годишен мъж, който прилича на Уили, и се нарича Харли; когато бил на пет години, сам се нарекъл Скот, защото така му харесвало, и дълго време се обръщали към него по този начин, но през
пубертета възвърнал истинското си име. Първият човек, за когото се сещам с ума и сърцето си в моя разказ, е Дженифър, единствената дъщеря на Уили, която в началото на тази години за трети път избяга от болницата, където отново се бе озовало тялото ѝ, връхлетяно от поредната инфекция – една измежду многото, които трябваше да понесе през своя кратък живот. Полицията дори не си направи труд да я потърси – случаи като нейния имаше безброй – и този път връзките на Уили със закона за нищо не послужиха. Лекарят – висок и дискретен филипинец, който с много упорство я беше спасил, след като пламнала във висока температура и се озовала в болницата, и който вече я познаваше, тъй като я беше лекувал и при предишни поводи, обясни на Уили, че ако не намери дъщеря си бързо, тя ще умре. С големи дози антибиотик за няколко седмици тя имаше шанс да оцелее, каза той, но не бъдеше ли овладяна болестта, изходът можеше да е фатален. Бяхме в чакалня с жълти стени, пластмасови столове и плакати, приканващи към мамографски прегледи и изследвания за СПИН, която беше пълна с пациенти, чакащи реда си, за да бъдат спешно обслужени. Лекарят свали очилата си с
кръгли метални рамки, почисти ги с книжна кърпичка и доста предпазливо отговори на въпросите ни. Не хранеше симпатия нито към Уили, нито към мен, понеже вероятно
ме вземаше за майката на Дженифър. В неговите очи ние бяхме виновни, понеже не се бяхме грижили за нея, а сега, когато вече беше прекалено късно, се обръщахме покрусени към него. Не ни даде подробности, защото ставаше дума за поверителна информация, но Уили успя да разбере, че освен от разнебитени и ронещи се на прах кости и от нескончаеми инфекции, дъщеря му страда от сърце, което всеки момент можеше да се пръсне. От девет години насам Дженифър отчаяно се надиграваше със смъртта. Предните седмици, когато ходехме на посещение в болницата, я виждахме със завързани китки, за да не изтръгне системите в пристъп на делириум от високата температура. Беше пристрастена към почти всички познати наркотици – започвайки от тютюна и стигайки до хероина – и нямам представа как точно тялото й издържаше на подобни издевателства. Тъй като не намериха здрава вена, през която да вкарат иглата, за да инжектират медикаментите, решиха да влязат в артерия на гърдите й. След една седмица я изведоха от интензивното отделение и я преместиха в стая с три легла, където имаше още две пациентки и където вече не беше вързана и не се намираше под такъв строг контрол, както преди. Ходех при нея всеки ден и й носех каквото ми поръчаше – парфюми, нощници, музика, ала всичко изчезваше. Предполагам, че съучастниците й идваха в най-неочаквано време и носеха дрога, която тя заплащаше поради липса на пари с моите подаръци. Като част от лечението, й вливаха метадон, за да й помогнат да понесе въздържанието, но тя пускаше по системата всичко, което нейните доставчици й носеха контрабанда. Глезените и ходилата й бяха подути – тялото й беше осеяно със синини, следи от инфектирани игли и белези; имаше дори пиратски разрез на гърба. „Удар с нож“, бе лаконичното й обяснение.
Дъщерята на Уили била русокосо момиче с големи сини очи, същите като на баща й, ала от миналото бяха оцелели малко снимки и вече никой не я помнеше такава, каквато
е била – отличничка на класа, изпълнителна и спретната. Толкова ефирна. Запознах се с нея през 1988 година, малко след като се установих в Калифорния и заживях с Уили – тогава тя още беше красива, въпреки че вече избягваше да гледа хората в очите и около нея се стелеше някаква мъгла на лъжовност, която я загръщаше като в тъмно було.
Омаяна от наскоро разцъфналата си любов с Уили, не се скандализирах, когато в една неделна утрин той ме заведе в някакъв затвор, разположен в източната част на залива на Сан Франциско. Дълго чакахме на опашка в негостоприемен двор заедно с други посетители – повечето чернокожи и латиноамериканци – да отворят вратите и да ни пуснат в мрачната сграда. Отделиха малкото мъже от многобройните жени и деца. Не знам какво е преживял Уили, но на мен някаква едра жена в униформа ми конфискува портмонето, блъсна ме зад една завеса и пъхна ръцете си там, където никой не се бе осмелявал да го прави, и то по-грубо, отколкото беше необходимо, може би защото акцентът ми ме правеше подозрителна. За щастие една салвадорска селянка, която
беше дошла като мен на посещение, ме бе предупредила на опашката да не вдигам шум, защото само съм щяла да влоша положението си. Накрая Уили и аз се озовахме в нещо като трайлер, пригоден за посетителите на затворниците – дълго, тясно помещение, преградено с гъста мрежа, зад която седеше Дженифър. От няколко месеца беше в затвора: чиста и нахранена, тя приличаше на ученичка в неделен ден и се открояваше на фона на другите затворнички. Посрещна баща си с непоносима тъга. През следващите години щях да установя, че тя винаги плачеше в присъствието на Уили – не знам дали от срам или от озлобление. Уили ме представи накратко като „една приятелка“, въпреки че от известно време живеехме заедно, и застана прав до мрежата със скръстени ръце и поглед, забит в земята. Аз ги наблюдавах отблизо и успявах до доловя откъслеци от разговора им сред шепота на други гласове.
– Този път за какво?
– Много добре знаеш. Защо питаш? Извeди ме оттук, татко.
– Не мога.
– Нали си адвокат?
– Последния път те предупредих, че вече няма да ти помагам. Щом си избрала такъв живот, ще си носиш последствията.
Тя избърса сълзите с ръкава си, ала те продължиха да се стичат по страните ѝ, докато разпитваше за братята и за майка си. Скоро двамата се сбогуваха и тя излезе, ескортирана от същата униформена жена, която беше узурпирала чантата ми. Тогава у нея все още блещукаше искрица невинност, ала шест години по-късно, когато избяга от грижите на филипинския лекар в болницата, вече нямаше и помен от момичето, което видях за пръв път в затвора. На двайсет и шест години тя приличаше на шейсетгодишна жена.
Когато излязохме, валеше дъжд и измокрени до кости, Уили и аз изминахме тичешком двете преки, които водеха до паркинга, където бяхме оставили колата. Попитах го
защо се държи така хладно с дъщеря си, защо не я включи в някаква рехабилитационна програма, вместо да я държи зад решетките.
– Там е в безопасност – отвърна той.
– Нищо ли не можеш да направиш? Сигурно има някакво лечение!
- Безполезно е, винаги е отказвала да приеме помощ, а аз вече не мога да я насилвам, тя е пълнолетна.
– Ако беше моя дъщеря, щях да преобърна земята, за да я спася.
– Не е твоя дъщеря – ми отвърна с глухо озлобление.
По онова време край Дженифър се навърташе някакъв младеж християнин – един от онези алкохолици, спасени от словото на Иисус, които влагат в религията същия плам,
с който преди това са се посвещавали на бутилката. Няколко пъти го засякохме в затвора в дните за посещение, неизменно с Библия в ръка и с блажена усмивка на богоизбран. Поздравяваше ни със състраданието, предназначено за тънещите в мрака на неистината, и това вбесяваше Уили, ала при мен постигаше желаното въздействие – аз се изпълвах със срам. Малко ми трябва, за да се почувствам виновна. Понякога ме дръпваше настрана и започваше да ми говори, цитирайки Новия завет – „И Иисус рече на онези, дето се готвеха да пребият с камъни прелюбодейката: „Онзи, който не е грешен, пръв да хвърли камък“, – аз слисано гледах проядените му зъби и се мъчех да се предпазя от пръските слюнка. Нямам представа за възрастта му. Когато мълчеше, изглеждаше много млад – слаб като щурец и с лунички, – ала това впечатление се изпаряваше мигом, щом почнеше да проповядва с писклив глас и превзето жестикулиране. Отначало се опита да привлече Дженифър в редиците на праведните с логиката на своята вяра, но тя се оказа имунизирана срещу нея. Сетне премина към скромни подаръци, които даваха по-добър резултат: срещу шепа цигари тя изтърпяваше някой и друг откъс от Евангелието. Когато я пуснаха на свобода, той я чакаше на вратата, облечен с чиста риза и напръскан с парфюм. Обаждаше ни се в късните часове и ни осведомяваше за своята подопечна, приканваше Уили да се покае за греховете си и да отвори душата си за Христос, защото само тогава можеше да получи кръщението на богоизбраните и да се събере с дъщеря си с благословията на Божията любов. Но той не знаеше с кого си има работа – Уили е син на екстравагантен проповедник – израснал е в палатка, където баща му, с дебело и безобидно влечуго, увито около кръста, налагал
на вярващите измислената си религия; затова всичко, което и съвсем далечно напомня за проповед, го кара да се спасява бегом. Евангелистът беше обсебен от Дженифър,
заслепен от нея, подобно на молец от светлина. Лашкаше се между мистичния си плам и плътската страст, между спасението на душата на тази Магдалена и сладостта на нейното тяло – малко поизносено, но все пак възбуждащо, както сам сподели пред нас с такава невинност, че ние не можахме дори да се посмеем за негова сметка. „Не ще се поддам на треската на сластта и ще се оженя за нея“, ни увери с онзи свой странен език, който използваше, и веднага след това дръпна пред нас такава реч за целомъдрието в брака, че ние загубихме ума и дума от смайване. „Този тип е или кръгъл глупак, или пълен педал“, заключи Уили, но така или иначе се вкопчи в идеята за женитба, защото подобен нещастник с добри намерения можеше да спаси дъщеря му. Ала когато ухажорът, паднал на колене, направил предложение на Дженифър, тя му се изсмяла в отговор. Пребили го до смърт, докато проповядвал в някакъв пристанищен бар, където отишъл една вечер да разпространява мирното Иисусово учение сред моряци и докери, на които никак не им било до християнство. Повече никога не ни събудиха в полунощ неговите речи на Месия.
Дженифър прекарала детството си скрита по ъглите, невидима, докато брат ѝ Линдзи, с две години по-голям от нея, обсебвал цялото внимание на възрастните, които били безсилни да го контролират. Била момиче с добри маниери, малко тайнствено и с доста фино за възрастта си чувство за хумор. Присмивала се сама на себе си със звънлив, заразителен смях. Никой не подозирал, че нощем се измъква през един прозорец, докато не я арестували в един от най-зловещите квартали на Сан Франциско, на няколко мили от дома й, където полицията гледа да не припарва през нощта. Била петнайсетгодишна. Родителите й от няколко години били разведени – и двамата били заети със собствените си дела и може би не дооценили колко сериозен е проблемът. Уили едва разпознал момичето, изрисувано със силен грим, което, неспособно да се задържи на крака и да изрече дума, лежало треперещо в затворническа килия в полицейския участък. Няколко часа по-късно, в безопасност в собственото си легло и с прояснено съзнание, Дженифър обещала на баща си, че ще се поправи и че никога повече няма да върши подобни глупости. Той ѝ повярвал. Та нали на всеки млад човек се случва да се препъне и да падне, нали той самият като момче имал проблеми със закона – тогава, в Лос Анхелес, когато бил на тринайсет години и вършел лудории от рода на кражба на сладолед и пушене на марихуана с мексиканските момчетии от квартала. На четиринайсет години разбрал, че ако сам не се изправи, ще си остане изкривен, защото никой друг не можел да му помогне – отдръпнал се от бандите и решил да завърши училище, да работи, за да се издържа в университета, и да стане адвокат.
След като избяга от болницата и от грижите на филипинския лекар, Дженифър оцеля, защото беше много силна, въпреки привидно крехкия си вид, и известно време не чухме нищо за нея. В един зимен ден до нас достигна неопределен сух, че е бременна, ала ние го отхвърлихме като невъзможен – самата тя ни бе казала, че е неспособна да има деца, – прекалено много беше злоупотребявала с тялото си. Три месеца по-късно се яви в офиса на Уили да иска пари – нещо, което правеше много рядко, понеже предпочиташе сама да се справя и да не е длъжна никому да дава обяснения. Очите ѝ отчаяно блуждаеха, търсейки нещо, което не откриваха; ръцете ѝ трепереха, ала гласът й беше твърд.
– Бременна съм – обяви пред баща си.
– Не може да бъде! – възкликна Уили.
– И аз така смятах, но ето… – Разтвори мъжката риза, която я скриваше до коленете, и му показа подутина с размерите на грейпфрут. – Момиче е и ще се роди през лятото.
Ще я нарека Сабрина. Винаги съм харесвала това име.
