Петко Тодоров Петков, поет и журналист, ме обвини публично във Фейсбук, че съм  забранила публикуването на стихосбирка на Виктор Пасков. Естествено, това не е вярно. Тъй като приятели и колеги, които ценя, са изразили своето възмущение и безпокойство, бих искала да обясня как стоят нещата.

Това е въпросният пост, който ми препратиха, тъй като с г-н Петков не сме „приятели“ във Фейсбук и нямам достъп до това, което той пише:

„ПИСАХ ДА СЕ ЗНАЕ

ГОСПОЖАТА ВРИНА-НИКОЛОВ ЗАБРАНИ НЕПУБЛИКУВАНАТА КНИГА НА ВИКТОР ПАСКОВ

Тя е негова бивша съпруга, припомням. Оперира с неговите авторски права.

Виктор Пасков ми остави поетичната си книга. Беше особен момент в живота му. Изтегли я от издателството. Отложи я. Битието го завъртя в дяволски обороти след „Балада за Георг Хених“ и го доведе до смъртта, а не до издаване на поетичната му книга.

Поетът Велизар Николов беше не само най-близкият му приятел. Беше литературният му критерий. Всичко написано от Виктор Пасков минаваше през писмата му до Велизар Николов.

Подбрах още стихотворения от моя и от архива на Велизар Николов за допълнителен щрих към поезията на Виктор Пасков – към оригиналната му книга. Поезията му е с уникални литературни стойности. Както прозата му. При него не може да е иначе. Добавих към книгата мой въвеждащ текст за поета Виктор Пасков и за част от тези стойности. Оставих го там той сам да говори през повечето време – чрез откъси от писмата му до Велизар Николов. Непубликуваната му поетична книга е известна на широк кръг литературни хора. Огласих я след смъртта му в национален всекидневник.

Издателство „Сиела“ пусна през 2022 г. „Стихотворения“ от Виктор Пасков. С негови ученически опити и чернови. Само 4 (четири!) от стихотворенията са в завършен вид. Госпожата Врина-Николов им подарила тази част от архива му. Съставители са Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Иван Ланджев. Вече огласих във Фейсбук, че там три от стихотворенията не са на Виктор Пасков. Някой да ми припомни друг такъв случай в историята на българското книгоиздаване! Спестявах цялата гавра. Смятах, че неговата памет не го заслужава.

Госпожата Врина-Николов забрани книгата на Виктор Пасков (не на Господинов, Карабашлиев и Ланджев) да излезе извън „Сиела“. Даже ми предложи пари, за да приема Сиелско съглашение. Какво ще му кажа, като се срещнем? – Вики, тези юнаци се изгавриха с теб и аз им подарих твоята книга.

Госпожата Врина-Николов РАЗРЕШИ ГАВРАТА С НЕГО. ЗАБРАНИ НЕГОВАТА КНИГА. Ще публикувам продължението към въпросния мой текст, където осветлявам почти цялата гавра. Ако не другаде, във Фейсбук.”

Първо, искам да уточня, че правата върху творчеството на Виктор притежава синът ни Александър. Дъщерята на Виктор се отказа от тях в полза на брат си.

Г-н Петков ми се обади по месинджър в края на ноември 2023 г., за да ме уведоми, че Виктор Пасков му е оставил стихосбирка преди много години, след като я бил дал в едно издателство, а после я изтеглил с намерение да се върне по-късно към нея. Сега г-н Петков искал да я публикува заедно с други стихотворения от архива на поета и приятел на Виктор – Велизар Николов. Помоли ме да дам своето разрешение.

Отговорих му, като му припомних, че според закона за авторските права синът ми Александър притежава правата върху творчеството на баща си и го помолих да остави ръкописа в офиса на изд. „Сиела“, където излиза цялото творчество на Виктор Пасков и където му е мястото. Г-н Петков не се съгласи, а предложи да плати на сина ми авторски права и да издаде той книгата. Обясних му, че в случая не става дума за пари, а за морално право, тъй като тези стихотворения са част от наследството на сина ми. Попитах го колко са като цяло тези стихотворения, през кои години са написани, как са написани – на ръка, на пишеща машина, дали носят подпис, или инициали на автора, дали може да ни изпрати няколко, за да видим за какво става дума. Той не отговори на тези въпроси, а ни изпрати 2 стихотворения с дълъг отговор. Ето откъс:

„Осъзнавате ли какво сте ми писали? Излиза, че към половин век съм опазвал наследството на Вашия син! Аз съм го опазил. Аз. Ще си вземете ли думите назад? Шегувам се, разбира се. Вашата интонация изключва мое място в участта на „тази стихосбирка“. Вие бързате да я маркирате, преди да сте я видели. Ами ако я измислям?

Не загърбвам проблема „авторско право“. Иначе не бих Ви тормозил с присъствието си.

Уважаема госпожо Врина-Николов. Става дума за пари и за нищо друго. Авторското право се заплаща. Ако издам книгата без Ваше разрешение, ще ме съдите. И независимо дали Вие, или „Сиела“ ще подпише исковата молба, какво освен пари (ПАРИ!) ще искате от съда? Да ме вкара в затвора?

Нямам основания да съм недобронамерен към Вас. Нямам основания да съм добронамерен към „Сиела“. Как Виктор би приел дори само тези два подаръка от „Сиела“: да му се приписват чужди стихотворения и да се публикуват негови чернови? Отговорете на себе си, аз знам отговора. Така не се работи с литературен архив. Спестявам Ви повечето „подаръци“ на „Сиела“, ще ги оглася, когато е необходимо.

Виктор не правеше поезия между другото. Тя му беше съдбовност. Работеше върху стиховете си дълго и упорито, беше целият в тях. Опитах да го обясня в моя текст. Нямам сили да оставя Викторовата книга в ръцете на непрофесионалисти. Ще е предателство спрямо него. Моля, докажете, че не съм прав.

Пред приготвената от мен книга има два пътя. Завещах на внуците, ако тя не излезе докато съм жив, да я издадат през 2080 година. Или да я издам като „самиздат“, ако Вие не разрешите. Сигурно сте чували за такава нашенска практика в книгоиздаването – за да не ангажирам други в тази баталия. И ще съм задължен да опиша в книгата защо не съм я дал на „Сиела“. Там няма да спестя от своите аргументи. И независимо дали Вие, или „Сиела“ ще ме съди, няма да се защитавам. Няма да наемам адвокат и ще се призная предварително за виновен (виновен, задето съм пазил половин век наследството на Вашия син!). За да си спестя част от съдебните разноски. И ще Ви платя по съдебен ред авторското право.

Ако Вие не разрешите, ще вложа пенсионерските си спестявания в изданието. Говорих с Викторови и други приятели. Съветват ме да оглася публично необходимостта от осигуряване на присъдените ми пари. Смята се, че е възможно да се отзоват достатъчно хора – Виктор Пасков е прекалено известен и завидно харесван писател. Така ще се вдигне шум. Нали знаете медийната продаваемост на името Виктор Пасков. Ще бъда длъжен да обяснявам публично. И понеже Вие поставяте най-отгоре морала („морално право“), с тази книга изпълнявам морално задължение. Нищо друго. Във всички случаи не губя нищо от такава публичност. Аз съм никой, мен не ме показват по телевизията като Вас.

Ако разрешите и приемете да Ви платя предварително авторските права, положението ще е друго.

Дали ще е предварително, или през съда – Вие ще си получите парите.

Уважаема госпожо Врина-Николов, мога да Ви покажа Викторовата книга. Не мога да ви я предоставя, защото ще я дадете на „Сиела“. Нали не допускате, че съм опазил този ръкопис половин век, за да го харижа в лапичките на непрофесионализма?“

Господин Петков отказа моето предложение да се видим при идването ми в София през февруари 2024 г., за да се запознаем и поговорим, да ми покаже въпросната книга, да намерим изход. Отново му казах, че мястото на тази стихосбирка е с останалите книги на Виктор, т.е. в изд. „Сиела“, предложих му да отбележим неговата роля и да му дадем хонорар за приноса му за нейната поява на бял свят. Отново отказа с един странен тон:

„Моля Ви, прегледайте това писмо преди да го препратите на съветниците си.

Моят въвеждащ текст към книгата е с продължение. В него коментирам мискинлъците на Вашите приятелчета в „Стихотворения“ и около нея книга. Писах Ви нещо и че Ви спестявам повечето. Там не съм никак жалостив към тях. Мъжки момчета ли са в „Сиела“, че да застанат зад такава книга? Убеден съм, че не! А Вие?

За „кой и как има принос“: в същия текст се опитах да осветля битието на книгата. Ако нещо не е ясно, кое е?

За „да се помисли и за хонорар“: Виктор не ми продаде книгата. Повери ми я. Четяхме се взаимно. У мен останаха негови работи, у него – мои. Съобщих Ви мотивите си.

Вие сте силно ангажиран човек, а и аз съм никой и не заслужават прочит глупостите ми. Но моля Ви, нека не досаждам на Вас и съветниците Ви с едни и същи неща.”

При това положение нямаше как синът ми да разреши публикуването, без да е видял този ръкопис и без да знае какво, кога, как и къде ще се публикува. И му писахме. Г-н Петков отговори със заплашващ и ироничен тон, прекрати кореспонденцията и започна да ме клевети във Фейсбук.

Пазя цялата ни кореспонденция с него. От нея излиза, че синът ми и аз не само не забраняваме тази публикация, а напротив, искаме тази стихосбирка да излезе на бял свят, ако наистина съществува и имаме предварително достъп до нея. По необясними за мен причини г-н Петков пречи това да стане…

Мари Врина-Николов е френска българистка и преводачка. Авторка на изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски произведения от Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Алек Попов, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Теодора Димова и др. Носителка на наградата за превод Етиен Доле за 2021 г., присъждана от Сорбоната. През 2022 г. преводът ѝ на романа на Теодора Димова „Поразените“ бе удостоен с френската награда Фрагонар за чуждоезична творба. Носителка на Почетния знак на Столичната община за 2023 г.

Автпр: Мари Врина-Николов