Отиват ли си политическите партии?

Принадлежността към политическа партия никога не е била по-евтина. Членството във Френската социалистическа партия излиза едва 20 евро на година. Британските консерватори взимат само 25 британски лири.

Новите политически движения искат дори по-малко. Членството в Пиратската партия на Великобритания струва само 12 британски лири. Или пък са организирани по-скоро като социални мрежи - за да станеш “член” на движението “Чаено парти” в Америка е нужна само регистрация по интернет.

Ала въпреки тези привлекателни цени европейците и американците масово избягват да се обвързват с каквито и да било партии. Членската им маса наистина вече години наред намалява, но изглежда този упадък се засилва още повече и вече придобива съвсем различни измерения.

Факторите, които доведоха до възхода на традиционните партии изчезват и е малко вероятно те да се появят отново, както отбелязват Ингрид ван Бизен от холандския университет “Лайден” и нейните колеги в излезлия им наскоро труд, носещ зловещото заглавие “Отиват си, отиват си… отидоха ли си?”.

Членската маса на политическите партии в Европа се топи от 80-те години насам, а през първото десетилетие на 21 век това се случва с още по-бързи темпове. За приблизително десет години, до 2008 г., членската маса на партиите в Германия е намаляла с 20 процента, в Швеция с 27 процента и в Норвегия с 29 процента.

Във Великобритания, където този упадък е още по-силно изразен и спадът е с 36 процента, сега Клубът на собствениците на каравани има повече членове, отколкото всички политически партии взети заедно.

Не навсякъде обаче са наблюдава една и съща тенденция - например в Австрия партиите си остават силни. В Италия пък в известна степен се забелязва увеличение на членската маса благодарение на нови обединения като Северната лига.

В Америка, където хората могат да изразят партийните си предпочитания когато се регистрират за гласуване, броят на избирателите, избягващи да посочат партийна принадлежност и определящи себе си като “независими” миналата година достигна средно равнище от 40 процента, което е рекорд. Делът на независимите обикновено спада в години на президентски избори, но през май тези стойности се покачиха до 44 процента - увеличение с девет процентни пункта в сравнение със същия етап на кампанията от 2008 г.

Хората си имат много причини да “разлюбят” партиите. В този глобализиран и сложен свят нараства броят на избирателите, които се съмняват, че политиците могат да им решат проблемите. Със засилването на индивидуализма чувството за политическа принадлежност отслабна. Левите партии пък пострадаха от упадъка на профсъюзите.

Но промените в медиите и технологиите също са от значение. Преди 40 години политическите партии все още можеха да разчитат предимно на класическите медии. А сега интернет дава възможност за възход на всякакви политици. Много от избирателите виждат по-добър начин да бъде чут гласът им, отколкото чрез партиите, които Ръсел Долтън от Калифорнийския университет в Ървайн нарича “остаряла технология”.

Блоговете предоставят по-интересно място за дебати, отколкото партийните събрания изобщо някога са могли. Освен това чрез интернет много по-евтино можеш да заявиш политическата си идентичност. Защо да попълваш формуляри и да разнасяш някаква партийна книжка, след като можеш да подпишеш онлайн петиция, да публикуваш нещо в Туитър или пък да си сложиш гривна на ръката, за да покажеш, че подкрепяш някаква кауза?

Успоредно с това се наблюдава и възходът на един нов тип избирател, когото Долтън определя като “апартиен”. Това не е просто някакво ново определение за колебаещите се избиратели, които като ветропоказатели се насочват според политическите пориви на партиите.

По-скоро, обяснява Долтън, апартийните са “много по-екстремно проявление на независимия избирател” - те са млади, образовани и гласуват почти толкова, колкото и партийният електорат. Те може да гласуват и за десните, и за левите. Те не искат партии, които да му обясняват програмите си. Апартийният избирател се опитва да накара партиите да възприемат възгледите му по въпроси, които го вълнуват.

В политиката винаги е имало групировки, възникващи около една единствена кауза, но в момента американските избори са разтърсени от апартийни избиратели. Нагледен пример за това е “Чаеното парти”. Апартийни избиратели обаче има и в европейската политика, където те вече съставляват една пета от електората в Германия и Швейцария.

Техните изборни предпочитания са доста променливи - на парламентарните избори през 2009 г. в Германия половината от апартийните избиратели заявиха, че са избрали за кого да гласуват едва през последната седмица на кампанията.

Въпреки намаляващата им членска маса традиционните партии показват забележителна издържливост. “Американците избират” (Americans Elect), силно рекламиран онлайн проект, чиято цел бе да намери центристки кандидат-президент от трета партия, който да се изправи срещу двамата фаворити, се провали напълно. По-нови и по-малки партии показаха по-добри резултати на последните избори в Европа, но никоя от тях не успя да спечели властта по категоричен начин.

Някои дори казват, че може да има завръщане на старите партии - благодарение на продължителните икономически проблеми. Ван Бизен насочва вниманието към това, което тя нарича “реполитизиране” на партиите. Такъв пример има в Гърция, където СИРИЗА се преобразува от хлабава коалиция на крайнолеви обединения в най-голямата официална партия, която се противопоставя на мерките за икономии.

По-вероятно е отливът на избирателите от политическите партии да продължи. Но доколко това има някакво значение? Партийните лидери може и да нямат кой знае колко против. Така няма да им се налага да слушат всички онези досадни решения на членовете на партийни събрания. И въпреки че може и да е по-трудно да провеждат кампании с по-малко доброволци, това не е непременно лошо за управлението, твърди Долтън. Политиците ще обърнат повече внимание на по-широко разпространените възгледи извън партията.

Но има и лоши страни. Без доброволно плащащите си членски внос симпатизанти, партиите ще трябва да търсят финансиране от другаде - което ги прави по-зависими от дарения от бизнеса. Пол Уайтли от университета “Есекс” отбелязва засилващото се отделяне на политическия живот от останалата част на обществото.

През 50-те години повечето британци са познавали някого, който е бил член на партия. Сега това може да се каже за малцина. Ван Бизен смята, че вследствие на упадъка на партиите може да се стигне до доминация на политици, които преди това са били някакви знаменитости, или пък членове на династии. А по-раздробеният политически пейзаж може да направи доста по-трудно съставянето на правителства.

Опасността се крие в това, че традиционните политически партии, макар и изоставени от членовете си, ще изглеждат силни - докато не се разпаднат бързо. Историята е пълна с примери за някога водещи институции, които неусетно са западали и после изведнъж са се сгромолясвали. Подобна точка на кипене може и да е близо, особено в Европа. Ако е така, то западният политически пейзаж внезапно може да се промени до неузнаваемост.

БТА

Станете почитател на Класа